Наркотиците II: Белият прах, ч
() - 2008/3/24
http://e-vestnik.bg
Важна роля в наркомрежите играят определен кръг адвокати и т.нар. наказателни бригади.
Адвокатът на криминалните структури е силно профилиран в работата с контингента си. Типичният черен наркоадвокат е специализиран в корупционните практики и се опитва да пробие системата на всеки стадий на досъдебното и съдебното производство срещу своя клиент. Обикновено черният адвокат е работил в системата на МВР или като оперативен криминален работник, или като следовател (най-честият случай). Ролята на тази група е да бъде посредник, който предлага сделки – сътрудничество от страна на обвиняемия, плащания в брой, уговаряне с полицията, пускане на информация в медиите и пр.
Черните адвокати работят като мрежа. Случаите се разпределят в зависимост от влиянието на дадения адвокат в съответните райони или части на съдебната власт. Например един адвокат работи с обвинените в Трето районно в София, защото е бил следовател там, друг – в Първо във Варна, защото е работил в районното като офицер от полицията, и т.н. Ако клиентът е задържан в район, където адвокатът няма контакти, той го прехвърля на свой колега, а получава клиенти за райони, където е добре поставен. За разлика от обикновения адвокат, за когото загубеното дело означава загуба на пари, при черния адвокат има риск неуспехът да доведе до физическо наказание. Черните адвокати често са неизвестни имена. Делата на най-високо ниво се поверяват на популярни адвокати, а черните извършват предимно помощни функции.
Важна роля за функционирането на накромрежите имат наказателните бригади. За разлика от 90-те години, в момента няма големи наказателни групи. На тяхно място всеки отговорник за територия има по трима-четирима души, които поддържат дисциплината. Възможно е един-двама от тях да са лични телохранители на шефа. Шефът на бригадата взема около 1500 лв. на седмица, има особен статут и може да бъде съсобственик в бизнеса. Наказателните бригади се използват допълнително и в други сфери на организираната престъпност – събиране на лихви, наказване на сводници и притежатели на заведения и пр. През последните 3–4 години силовите структури от наркопазара осигуряват насилие за почти всички останали черни пазари във всички големи градове на страната.
От 2004–2005 г. насам в поддържането на реда участват и полупрофесионални структури, които се състоят от дилъри, участващи в мрежата: млади здрави момчета, обикновено продаващи трева и амфетамини, които се събират при проблеми с шанаджии и задлъжнели хероинови дилъри. Те получават допълнително заплащане и специални бонуси при всяка наказателна акция, но основният им доход идва от дилърска дейност.
Районите на наропазара и феноменът София
Към края на 90-те години в България членове на местните бивши силови структури получават контрол над наркопазара в своя район. До 2001 г. няма ясно разделение на територията, а се работи на "постове" или "точки" като се знае кои пласьори и доставчици са на бившата СИК, кои – на ВИС. След убийството на Поли Пантев и на Льонята Джуджето през 2001 г. се създава напрежение, което кара представители на двете групировки на средно и високо равнище да преговарят и да стигнат до решение София да се подели териториално. При това разпределяне за граници на наркотериториите се използват границите на районните полицейски управления (РПУ). Така София е разделена на девет района, които съответстват на деветте РПУ в града. Възприема се принципът, че всеки район има един бос или отговорник. Той управлява цялата организация на снабдяване и разпространение, наказанията, цените и пр. "Притежава" дилърите и контролира територията, на която работят. Продаването в чужд район дори в рамките на отсрещния тротоар на улицата, вземането на стока от външни източници или работата за друг шеф на район се наказват.
Според наркодилъри и представители на подземния свят, това решение се дължи на ключовата роля, която полицията играе в преразпределянето на територията. Без контакти в съответното полицейско управление опазването на територията не е възможно. Опитът от "постовете" (дилъри, продавали в повече от един район) е, че при договаряне и плащане на полицаи от повече от едно РПУ, координацията е много сложна, разходите са по-големи, а рискът при съперничество между корумпирани полицейски служители е много висок.
Въпреки териториалното разпределяне, старият модел на "постове" не изчезва. Постовете пак ги има, но в района. Те се зареждат и отчитат на боса на територията. От началото на века мобилните телефони вече са толкова разпространени, че западният модел на телефонни продажби започва да се прилага и в България.
За разлика от разделянето на София, страната е поделена по по-спонтанен начин. Местните лидери (от бившите филиали от силовите групировки) получават по право хероиновото разпространение. В по-малките градове обикновено няма нужда от райониране. Изключение в това отношение е Варна, където наркопазарът е достатъчно голям. При по-малки населени места структурите за наркоразпространение са част от разпространителската мрежа на големия град в съседство. Съществуват райони като този на Югозападна България, където не само Благоевград, но и останалите по-малки градове до гръцката граница са сложно вписани в йерархичните структури на поне четирима софийски криминални лидери. Всички регионалните пазари се подчиняват на София, с изключение на Бургас (до залавянето на местния бос Митьо Очите) и частично на Пловдив.


Много често се говори за "позволение да се вземе хероинът, получено от София", "позволение да се продават допълнително трева и амфетамини", "месечни отчисления за София" и т.н. Най-реалистичните обяснения са, че през столицата продължава да се осигурява вносът на основната част от хероина и кокаина на едро, както и да се организира производството на синтетични наркотици. Типични са случаите на командировани софийски дилъри и разсрочено плащане на доставената дрога. Несъобразяването води до проблеми за местния криминален бос. Рисковете за него са да бъде "подложен" на правоохранителните и правораздавателните органи на централно равнище (както стана с Митьо Очите).
Промени в средните нива
В най-големия регионален пазар в страната – София "войната за районите" започва през 2002 г. с опита на един от най-силните криминални наркопредприемачи – Антон Милтенов – Клюна, да постави столицата под контрол. Конфликтът приключва с отстраняването на Клюна и разделянето на София през 2004 г. на две части. Според интервюирани служители от полицията и дилъри границата между тези райони минава по бул. "България" и Перловската река (канала). Южната част на града попада под контрола на Златко Баретата, а останалата остава за Пешо Щангата. Две години по-късно следва нова промяна и конфликт, който приключва с изтласкването на Пешо Щангата и постигането на почти цялостен контрол от Рашо над софийските райони. Преходът от една към друга контролираща фигура води и до промени в районите на София. Ако се сравни 2007 с 2003 г., ще се види, че само два района са останали със същите отговорници.
Подобно развитие, съпроводено от периодични конфликти, се наблюдава и във Варна, където чрез смяна на отговорниците, градът се поделя между двама криминални лидери. Според интервюирани полицаи и дилъри Вальо Бандита контролира кварталите "Владиславово", "Възраждане", "Младост", "Кайсиева градина", Аксаково и Аспарухово, а Веско Полицая – кварталите "Чайка" и "Левски", както и курорта Златни пясъци.
В по-малките градове в страната средното ниво има различна структура. Поради размерите на районите си криминалните лидери там – дори да имат контрол над целия град при всички групи наркотици – са с по-малки доходи дори от най-дребните "отговорници" в София и Варна. Същевременно продължителността на владеене рядко надхвърля 2–3 години.
Промени на високите нива
През лятото на 2007 г. вече почти никой от известните през 2003 година криминални лидери, не присъства на пазара. Причините са поръчкови убийства, естествена смърт, емиграция, екстрадиране, доброволно оттегляне и повдигнати обвинения. През 2003 г. в Амстердам е застрелян Косьо Самоковеца и изчезва Мето Илиянски (двама от тримата лидери, контролирали София). През април 2004 г. е екстрадиран контролиращият Северозападна България черногорски гражданин Белана. Антон Милтенов – Клюна е застрелян през юли 2005 г. От 2006 г. изтърпяват своите присъди Стоян Кравата и Маниката. Камилата емигрира в Южна Америка, а Митьо Очите е задържан през пролетта на 2007 г. Въпреки че се появяват нови лидери като Рашо (София), Санджака (Пловдив), Вальо Бандита и Веско Полицая (Варна), все по-ясно се очертава изчезването на най-високото ниво на наркопазара. Тенденцията е към загубване на контрола над големите райони. За разлика от края на 90-те години, старият модел на едновременно участие в бял, сив и наркобизнес се смята за все по-рисково. Големите сенчести играчи предпочитат да се изтеглят напълно от наркопазара и да инвестират свободните си средства в легален бизнес.

Пазарът на марихуана
До 2001–2002 г. на марихуаната се гледа като на дрога, от която не може да се печели заради ниските цени и неустойчивото потребление. Със свиването на хероиновата консумация ситуацията бързо се променя. Употребата на "меки наркотици" нараства. За разлика от кокаина и хероина, меките наркотици в България почти 100 % са българско производство и организираната престъпност не може да ползва конкурентните си предимства – контакти с транснационалните наркомрежи, канали през границата и т.н. В началото на века пазарът на канабисови продукти е вече достатъчно зрял и стабилен. Приятелската търговия и дребните черни предприемачи успешно задоволяват нарастващото търсене като обхващат и малките населени места. През 2002–2003 г. пазарите на хероин, синтетични наркотици и кокаин не са свързани с пазара на трева. Преобладава приятелската търговия и независимите дилъри. След този период започва монополизиране на разпространението. Дистрибуторските мрежи се сливат, като вече се продават едновременно и синтетични наркотици, и марихуана. Източникът на предлагане на марихуана в съответния квартал или град се нарича "фирмата" или "монополът", което значи, че вече е постигнат контрол.
Организираната престъпност постига контрол като първо слага ръка върху доставките на едро. Към 2004–2005 г. вече става невъзможно непознат човек да отиде в малко село в Югозападна България, да попита дискретно кой продава трева и да си тръгне необезпокояван с купения канабис. Полицията му конфискува стоката и го предупреждава да не повтаря авантюрата. Изпатили казват, че в тези случаи полицията пази територията от нежелана конкуренция и осигурява спокойствие за истинските стопани в района. При превозването на стоката преди автомобила с канабиса минават 2–3 пилотни коли, които проверяват за засада по пътя, а колата с реколтата се кара от "муле", което при залавянето не може да навреди на организацията. Местното население вече също не рискува да продава на случайни купувачи.
В някои градове като Варна и Бургас процесът на монополизация на пазара на трева протича изключително бързо още в края на 90-те години. В други като Пловдив и София процесът е по-бавен и труден. В Пловдив организираната престъпност няма развити структури извън квартал "Столипиново", а приятелските мрежи купуват марихуана от познати в околните села и градчета.
За разлика от хероина, който се употребява от маргинализирани социални групи, при марихуаната профилът на средния потребител е по-различен – ученик, студент, служител с висока квалификация и до 35 години. Тези възрастови групи имат сравнително високи доходи. Затова и логиката на организиране на разпространението на меки дроги е по-различна. Използването на хероиновите дилъри за марихуана е неефективно и предизвиква страх. За това се наемат здрави агресивни момчета, които започват да продават трева срещу процент от продажбите, като освен това получават твърда заплата и допълнителни бонуси. Тези дилъри обикновено се набират от кварталния криминален контингент. В много от кварталите на София и Варна те изпълняват и ролята на особен тип наказателни бригади, защото трябва да приобщят или изчистят конкуренцията (старите дилъри на марихуана).
Някои от старите дребни предприемачи се принуждават да работят за босовете. Натискът се осъществява чрез полицията (предоставяне на информация) и чрез насилие. Използват се и икономически аргументи, като редовно осигуряване на стока, сигурна заплата и пр. Част от старите дилъри на марихуана са принудени да продават и амфетамини.
Организираната престъпност получава сериозно конкурентно предимство чрез най-добре работещия си модел за разпространение – "телефонните централи". През последните 2–3 години в София, Варна и Бургас този модел се превръща в основна схема за продажба и на четири вида наркотици – хероин, амфетамини, марихуана и кокаин. Всяка група наркотици се доставя от отделна група куриери. Контактът с клиентите се организира по различен начин. От определяне на среща в градинката (където дилърът идва с чувал и потребителите почват да се стичат от всички посоки, съответно полицаите обикалят наоколо, но избягват точката) до таксита (които идват на адрес, качват клиента, предават стоката и го свалят 500 метра по-нататък).
Освен телефонния модел са известни различни екзотични подходи, които организираната престъпност ползва. В някои райони на София, като кв. "Гоце Делчев" в София, дилърът на канабис се движи в определени часове по определен маршрут, където го чакат потенциалните клиенти. В училищата контролът също е запазен, като се стига и до парадоксални случаи: в една от софийските гимназии "официалният дилър" за продажбата на канабис е петокласник, който продава на батковците.
При контролирания пазар цените на канабиса са около два пъти по-високи. Спадът в качеството на предлагания канабис води все по-често до предлагане на "друсана трева", каквато има масово във Варна. Добавките към канабиса (от бензодиазепини до амфетамин и хероин) са значително по-вредни от него. В София проблемите с "друсана трева" са много по-слабо забележими, а за други градове няма информация за подобни практики.
Във Варна и софийските райони марихуаната е част от териториален модел. Всеки криминален лидер продава в своя район и ползва собствените си дилърски мрежи. В по-малките градове продават различни дилърски групи, които се грижат сами за доставката на марихуана, имат вътрешни правила при разпределяне на доходите помежду си и плащат рента (отчисляват) на един или повече отговорници, които са получили лиценз от големите национали босове.
Пазарът на синтетични наркотици
През последните години в България бързо расте употребата на синтетични наркотици и марихуана. Синтетичните наркотици навлизат у нас в края на 90-те години, заедно с техномузиката. Както и при марихуаната, още в самото начало се очертават два паралелни пазара. Единият е на алтернативната търговия - амфетамините се доставят чрез приятелска търговия и осигуряват допълнителен доход на диджеите. Вторият е контролираното от организираната престъпност пространство – дискотеки, клубове, барове и пр. И двете групи потребители успяват да "открият" българско производство заради високите цени на вносните синтетични наркотици. В момента българското производство е насочено основно към Близкия изток и не се интересува от европейския и от българския пазар. Каналите за износ на амфетамини са собственост на чужденци. През първите години се купува от тези трафиканти. При втората група, където консумацията на синтетика започва да се осъществява в нощни заведения под контрола на бившите силови групировки, доставките са директно от производителите.
Изграденото производство за износ оказва влияние и върху разпространението вътре в страната. Отначало организацията е проста – един-двама химици с технологичен опит в синтеза, двама-трима куриери, които пренасят готовата продукция, един-двама търговци, които осигуряват оборудването, прекурсорите и необходимите химически субпродукти. Производителите почти не вземат предпазни мерки. Новите производствени мощности извън държавните предприятия доставят пряко до лабораториите, а при преминаване на турската граница продукцията от синтетични наркотици се обявява като химикали и лекарства. Разпространението към вътрешния пазар е също почти толкова безпроблемно. Куриерите доставят направо в заведенията и дори в домовете на собствениците. След като се разкриват първите амфетаминови лаборатории (случая "Опицвет" в края на 1997 г.) структурите, които се занимават с производство и износ на синтетични наркотици, променят радикално организацията си.
Лабораториите са пръснати из цялата страна и работят само през зимните месеци, когато голямата консумация на ток не прави впечатление. Избират се места, където миризмата не се забелязва, като обори, постройки покрай реки със силни течения и др. Производството се опростява, а качеството на продукцията става изключително ниско, каквото е и днес. За да свалят цените на улично ниво, криминалните лидери са се отказали от таблетирането и амфетамините се продават на вътрешния пазар насипно - като прах, опакован в найлонови или хартиени пликчета.
При "професионалното" разпространение на синтетични наркотици криминалните лидери създават или завладяват най-известните нощни заведения в големите градове (дискотеки, клубове и ресторанти с дансинги). В тях се предлагат амфетамини българско производство. Дилърите почти открито продават – носят наркотика в заведението, спират с такси пред входа, и предават стоката си, без да се крият, вземат парите вътре в заведенията и т.н. В заведенията, в които се продават синтетични наркотици, не се предлага храна, а само алкохол и се танцува (защото под влиянието на синтетични наркотици хората не се хранят).
Приятелските мрежи за разпространение на синтетика, подобно на марихуаната, постепенно попадат под контрола на организираната престъпност.
Дистрибуцията на амфетамин е на същите нива като при хероина. Организацията на телефони (индивидуални телефони и централи), през куриери и продавачи по домовете е също част от разпространението на амфетамини. Синтетични наркотици ползват и разпространителските мрежи на канабисовите продукти.
Спазва се принципът да се продава предимно на познати лица. Дори и да не знае името на клиента си, или това да не е негов клиент, дилърът продава само на лице, което е виждал в подходяща среда и разпознава. Този фейс контрол е една от ключовите характеристики за дейността на дилърите на синтетика и кокаин. Новите лица получават търсения наркотик чрез някой от своите познати, които са познати на дилърите.
Дилърите имат същия социален профил като групите, сред които продават. Те са вътрешни лица – ученици, студенти, които по един или друг начин са влезли в наркоразпространението. За да избегнат проблеми, собствениците на заведения, в които се взимат наркотици, почти винаги плащат на полицията, за да бъдат предупреждавани за проверки. Така през последните години наркотици рядко се намират при проверки по нощните заведения.
Шанаджиите са най-широко разпространени при синтетичните наркотици, особено през последните години. Полицията често задържа търговци на едро, които не принадлежат към никоя от структурите на босовете. Те изпълняват ролята на пътуващи търговци, движат се между големите градове и доставят амфетамини за различни криминални лидери. По този начин през последните 1-2 години в средноголемите градове се развиват мрежи, които не са част от организираната престъпност.
Пазарът на кокаин
Кокаинът ("белото") се смята за най-престижната, най-добра и следователно най-желаната дрога. През последните пет години употребата му в България се увеличава, особено сред висококвалифицирани професионалисти и мениджъри.
Кокаин се продава главно в по-малки луксозни клубове и в чалга заведенията, защото много от потребителите му са почитатели на поп фолка.
В големи градове като София, Варна, Бургас и Пловдив организацията на разпространението на кокаин е отделна структура. Например в София, според служители от полицията и дилъри, разпространението на кокаин се контролира от бившата силова групировка ВИС. Наместникът под него е известен с прякора Сако - той осигурява зареждането на столицата и се отчита нагоре. Стоката за София се продава надолу на едрите дилъри. Те я продават или на специализирани дилъри (само за кокаин), или на дилъри, които продават в районите и други видове наркотици.
Дилърските мрежи в районите за продажба на хероин, амфетамини и марихуана имат чисто търговски отношения с кокаиновата мрежа. Когато имат клиенти за кокаин, си купуват от тях и го препродават със съответната печалба. Редовните клиенти обикновено купуват от кокаинови дилъри. Подобни отношения се наблюдават във Варна – там кокаинът до 2005–2006 г. е отделна вертикална структура и се контролира от криминален лидер с прякор Камилата. След като той напуска страната, контролът над една от двете продаващи структури в града преминава в ръцете на Веско Полицая. Дистрибуцията обаче остава отделна организация, ръководена от Севата.
Бургас е единственият голям град, в който до пролетта на 2007 г. се смята, че кокаинът се контролира от една криминална организация известна като "поморийската групировка" с лидер Митьо Очите. След задържането на Митьо Очите организацията започва да се разпада. В най-големите регионални пазари като Слънчев бряг–Несебър през лятото на 2007 г. контролът се осъществява от софийските структури на ВИС.
По материали на Центъра за изследване на демокрацията


Go back BG Online