Изглед от долната източна страна на Европа

Публикуваме този поглед отвън на Кристофър Филипс, насочен към българското изкуство, един път, за да разберем нещо повече за самото него, и втори път, за да разберем нещо повече за погледа отвън, който се опитва да го разбере.

Докато България бавно се измъква от травматичния посткомунистически преходен период, художниците се мъчат да предефинират културната идентичност на тази балканска нация

"Чували ли сте въобще за известни българи?" Този озадачаващ въпрос ми бе зададен от художника Кирил Прашков, докато катерехме неравните калдъръмени улици на Пловдив - вторият по големина град в България и домакин на неотдавнашната изложба "Ars Ex Natio". Подхвърленият въпрос всъщност съдържаше ключа към инсталацията на открито, която наближавахме - "Made in BG" на Прашков. Остроумно завързал заедно голи клони, за да получи група от четливи имена, той ги бе провесил между две високи каменни стени, ограждащи главната улица. Ироничният момент, както ми обясни Прашков, докато минавахме под работата, е, че всички отбелязани фигури - от художника Кристо до писателите Елиас Канети и Юлия Кръстева, са спечелили славата си едва след като са загърбили балканската си родина и българската си идентичност. Що се отнася до Made in BG, то това е етикетът, който носят експортните стоки на страната.

Повечето от художниците и кураторите, с които говорих при последното си посещение в Пловдив и София, възприемат като даденост продължаващата културна невидимост на България. Но фактът, че днес малко от тях се чувстват принудени да емигрират в световни центрове като Париж или Ню Йорк, бележи промяната във времето. Вместо това, бидейки наясно с нарастващата дисперсия на международния артистичен свят, те изглеждат решени да останат и да изградят своя собствена мрежа от художествени институции - дори ако това означава да започнат от нулата.

Посткомунистическа България е чудесен наблюдателен пункт, от който могат да се проследят движенията, които сега се разгръщат в дългия географски коридор, наричан някога просто "Източна Европа". С края на единството, налагано преди от съветската власт, изплуваха отново по-стари и понякога противоречиви културни особености. На север от Дунав, от балтийските републики до Унгария, бързо се подновяват историческите връзки със Западна Европа. Под Дунав обаче, и по-специално на Балканския полуостров, протичат съвсем различни процеси. Тук възроденото съзнание за общи корени в православната вяра, кирилицата и славянската традиция изостря усещането на хората, че обитават особено културно пространство - една "друга Европа", на която, както чувстват, благоденстващите континентални съседи често гледат с пренебрежение или опасение. Лъчезар Бояджиев, софийски художник, живял няколко години в New York City, полу на шега определи района като "долната източна част на Европа" (по аналогия с Lower East Side в Манхатън - бохемско свърталище на бедността и хаоса, но изпълнено с много творческа енергия - бел.ред.).

Българските художници, с които разговарях, са съвсем наясно и с двойния натиск, на който са подложени онези "периферни" култури, които се стремят да се включат в глобалния артистичен свят на 90-те години. Те знаят, че от тях се очаква да работят в международно възприетите стилове и същевременно да афишират познаваеми знаци за национална, регионална или етническа идентичност. Какви обаче могат да бъдат те, не е толкова просто да се реши в България днес, ако съдим по изложбата "Ars Ex Natio" и по дискусиите, които се завъртяха около нея.

В сянката на Витоша

Известна през Студената война като "добрият сателит" на Съветския съюз, страна, необезпокоявана от значими дисидентски прояви, България преживя промяната след 1989 г. без насилие - което не може да се каже за съседните й държави като Румъния, Югославия и Албания. И въпреки това за повечето българи последните осем години са били мъчително време. [...]

Когато пристигнах в София през май, кризисната атмосфера видимо се разсейваше. Летището гъмжеше от бизнесмени от Германия, Корея и Тексас, привлечени от мълвата за възможностите, които се очертават за съвместни предприятия. Пристигайки в центъра на града, безпогрешно разпознах почерка на частното културно спонсориране. Когато запитах за капковидните черни петна по строгите бели стени на мавзолея на Димитров - умален вариант на московския мавзолей на Ленин, приютявал навремето останките на комунистическия лидер Георги Димитров - ми казаха, че те са част от промоцията на местната премиера на "101 далматинци". [...]

Точно срещу мавзолея на Димитров е Националната художествена галерия, разположена в импозантна неокласическа сграда, някога служила за царски дворец. Музеят се ръководи от Ружа Маринска - енергичен и начетен специалист в изкуството на ХХ век. Разхождайки се из влажните, строги, съвсем слабо осветени зали, видях парад от български картини и скулптури, датиращи главно от периода между 1878 г., когато армията на руския цар освобождава страната от 500-годишна османска окупация, и 1944 г., когато идва Червената армия. Работите от този кратък промеждутък на независимост показват далечни отгласи на съвременните европейски и руски стилове - от импресионизма и символизма през експресионизма и Neue Sachlichkeit. Това, което видях, до голяма степен потвърди наблюдението на Леон Троцки, опознал София като военен кореспондент по време на балканските войни през 1912-1913 г. България, пише той, поради вековете, прекарани под управлението на Византийската и Отоманската империи, исторически е била по-скоро "принудена да асимилира готовите културни продукти" на другите, отколкото свободно да развива свои собствени форми.

Добър пример за привлекателен, но крайно изолиран регионален художник, който България е създала в началото на ХХ век, е живописецът Иван Милев (1897-1927) - обект на впечатляваща ретроспектива в НХГ по времето на моето посещение. След Първата световна война Милев в рамките на по-малко от 10 години изследва целия диапазон от европейски фигуративни подходи на своето време, като снове между Art Nouveau, експресионизма и - най-впечатляващото - един доморасъл "примитивистичен" стил на основата на живите български фолклорни мотиви. Пътувал малко извън страната, Милев получава знанията си за европейското изкуство главно от книги и списания. Затова не е чудно, че силата на работите му е по-скоро в енергичната графична плътност, отколкото в донякъде повърхностната живописна трактовка.

Зад мавзолея в другия край на градската градина се намира скромната едноетажна сграда, която приютява Софийската градска художествена галерия. За да събере средства за крайно необходимата реконструкция и разширение, далновидният млад директор Филип Зидаров наскоро е започнал промоционни изяви с частни спонсори като тази за водка "Абсолют". По време на моето посещение Градската галерия показваше необичайна експозиция от български живописни портрети от ХIX и ХХ век. Близо 200 работи, заети от различни обществени и частни колекции, са закачени по салонен образец в свободно хронологичен ред. В диапазона от спокойния академичен портрет до крещящи проявления на фигурален експресионизъм те съставят калейдоскоп от характерни за страната личности и национални типове. Лъскави официални интерпретации на бивши монарси висят до ръбати социалистически реалистични портрети на Димитров, Живков и натъкмени членове на Политбюро в миналото. Другаде пресметнато симпатични образи на работници - солта на земята, са разположени до идиосинкретични изображения на дългокоси литератори бохеми от 70-те. Скрито насмешливо настроение се просмуква в цялата експозиция, но никъде не успява да измести чувството на себевъзхищение от типа "Ето това сме ние!" Многократно ме впечатляваше начина, по който упоритото чувство за национална сплотеност на българите съществува заедно с някакъв вид потиснатост - наследство от последователните бедствия, които връхлитат страната през последните хиляда години.

Съвременното изкуство в София

През десетилетията, когато страната е в социалистическия лагер, художниците са "закриляни" от прищевките на пазара от подвластния на държавата Съюз на художниците, който надзирава комисиите и изложбите, и фактически е монополизирал контактите с чужбина. В тези години българските художници стават известни най-вече със силните си графични работи, редовно показвани по графични биеналета из целия свят. В средата на 80-те обаче западните възгледи за концептуално изкуство, инсталация, пърформанс и site-specificity започват да проникват в малки групи артисти, повечето от които завършили водещото художествено училище в страната - Художествената академия в София. Тези български неоконцептуалисти, сред които Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев и Любен Костов, днес се считат за истинския авангард на страната в онзи период. Широко възхваляваното представяне на Солаков, Костов и Георги Ружев на Истанбулското биенале през 1992 г., придружено от амбициозната и богато информативна статия на Бояджиев в каталога, обявиха излизането на българското изкуство на световната сцена.1

Художникът, постигнал най-голяма видимост зад граница, е Недко Солаков - мъж над 40-те, когото посетих в претъпканото му таванско ателие в София. Солаков е завършил Художествената академия през 1981 г., където е учил стенопис, и ранната му слава е достатъчно голяма, така че през 1987 г. германският колекционер Петер Лудвиг закупува няколко негови платна. При все това от 1990 г. Солаков се концентрира главно върху амбициозни мащабни инсталации. Те се отличават с хумористично наративните си причудливости, често предадени с рисунки ала Търбър (Джеймс Търбър (1894-1961) - американски карикатурист. Бел.ред.) и акварели, съдържащи изписани с молив текстове на английски.

Може да се каже, че Солаков е най-изобретателният художник, който въобще работи днес в областта на повествователната инсталация, въведена от Иля Кабаков. В Истанбулското биенале през 1992 г. инсталацията "Нов Ноев Ковчег" - натъпкана с капковидно разтекли се скулптирани същества, които, както се разбира, са помолили Ной да ги отведе в един нов свят - привлече вниманието на много западни критици и куратори, и Солаков стана редовен участник в международни групови изложби. Напоследък той премина към галерийни изложби в Art & Partner в Берлин и Deitch Projects в Ню Йорк. За предстояща изложба в Париж подготвя нова работа, наречена "The Paranoid Man", която ще се състои от стотици малки рисунки, изброяващи различни форми на параноично поведение. Изключително продуктивен, надарен с богато въображение и боравещ свободно с различни изразни средства, Солаков е едновременно гордостта и отчаянието на българските си колеги художници.

В София Солаков излага в галерия "Ата-рай", основана през 1991 г. от Раймонда Мудова. В еуфорията от началото на 90-те в града се откриват множество галерии, но малко от тях оцеляват в икономическата бъркотия през последните няколко години. Сред тези, които успяват, "Ата-рай" заедно с "Арт 36" се считат за едни от малкото сериозни частни галерии. Мудова сега ръководи две безупречни партерни пространства в центъра на София, едното ориентирано към комерсиални изложби, а другото - за по-експериментални прояви. Тя е показала над 100 изложби, включително и няколко групови изяви с местно влияние, организирани от новооперените градски независими куратори. Сред двайсетината представяни от "Ата-рай" имена са най-изтъкнатите артисти на млада и на средна възраст.

На няколко пресечки от "Ата-рай" по-свадлива атмосфера цари в галерия XXL - алтернативно средище, силно подкрепяно от Центъра за изкуства Сорос-София. XXL заема голямо правоъгълно пространство в общинска сграда, разположена в края на вътрешен двор. Миналата година имотът е прехвърлен на Художествената академия, която решава да даде шанс на група от девет млади художници, които сега го ръководят. Повечето мъже на двайсет и няколко години, те наричат себе си "социални радикали". Заявявили индиферентността си към работата на по-старото поколение неоконцептуалисти, те са по-възприемчиви към описаните във Flash Art лудории на "лошите момчета" Пол Макарти и московчаните Олег Кулик и Александър Бренер. От своя страна, по-старото поколение се дразни, че въпреки името си, "радикалите" са безнадеждно аполитични. Миналата зима, както ми казаха, когато българите излизат всяка вечер по улиците, за да потърсят изход от политическото задръстване на страната, "радикалите" никъде не са се виждали.

Един от групата на XXL - Хубен Черкелов, ми показа снимка на наскоро правена работа, озаглавена "Подходящият костюм", която той описва като "чуждестранният моден дизайн, пригоден за българския мъж". Прекомерно дългите ръкави на костюма трябва да напомнят легендата, че българите са произлезли от маймуните, а обувките към него, казва художникът, "едва ли ще те отведат далеч", тъй като са натъпкани с оловни тежести. Снимки и видеозаписи показват как Черкелов се бъхти окаяно в това снаряжение из отбрани български пейзажи. Друг художник от XXL - снажният 25-годишен Расим Кръстев, е направил няколко видеоработи, които саркастично напомнят за неотдавнашната социална криза в страната. В тях той с каменно лице демонстрира основните удоволствия, останали на осиромашалите българи: пушенето на цигари и дишането на лепило.

Докато бях в XXL, там се полагаха последните щрихи на групова изложба, озаглавена "Нови радикални практики". Тя представяше около 10 млади български и руски художници, повечето от които сякаш съревноваващи се за титлата на местен succes de scandale. Показаните произведения включваха огромен вибратор, разположен като ордьовър върху поднос; група големи цветни снимки, изобразяващи неправдоподобни сексуални актове между кончета играчки и мъжки статуетки; и скулптиран пенис, направен от топки дъвка в бодри поп разцветки. Художниците от XXL очевидно залагат на това, че в един толкова недоразвит художествен свят, какъвто е българският, поднасянето на сензация на масмедиите може да им осигури бързата писта към признанието така, както те вярват, е станало с руснаците Кулик и Бренер. Но дали тези добродушни млади българи наистина са готови да надминат действителните съвкупления на Кулик със селскостопански животни или вкарването на Бренер в затвора за това, че е напръскал със спрей шедьовър в Stedelijk Museum? Въпросът остава открит.

Почти всеки, с когото говорих в София, изброяваше все същия списък от елементи, които очебийно липсват на българския художествен свят: музей за съвременно изкуство, средища за международни пътуващи изложби, местни спонсори на културата, жизнеспособен художествен пазар и издания, отворени за сериозна художествена критика. При тези обстоятелства една все още "виртуална" институция, която изглежда играе важна роля, е софийският Институт за съвременно изкуство. Макар че засега няма физически дом, ИСИ съществува като организация с идеална цел от 1995 г. Това е група от осем художници и независими куратори, между които Яра Бубнова, Недко Солаков, Правдолюб Иванов, Мария Василева, Лъчезар Бояджиев. Бубнова, уверен и образован историк на изкуството, родена в Русия, която работи като уредник в софийската Национална галерия за чуждестранно изкуство, е основател и директор на института; тя казва, че се е вдъхновила от примера на московския ИСИ, създаден от Йосиф Бакщейн. Най-належащото, според нея, е в София да се създаде информирана и ангажирана художествена общност. В тази посока групата на ИСИ е начертала амбициозен дългосрочен план. Основната пречка, която стои на пътя й, е същата, пред която са изправени днес всички български културни организации: липсата на пари. Поради това ИСИ разчита до голяма степен на доброволното участие на тези, които подкрепят целите му.

При хроничната липса на пари присъствието на Центъра за изкуства "Сорос"-София, релефно изпъква от самото му основаване през 1994 г. Филиал на местния клон на института "Отворено общество", основан от американския милиардер филантроп Джордж Сорос, центърът е разположен в непретенциозни офиси на оживен булевард, осеян с улични кафенета. Директорът Георги Генчев и Камен Балкански - млад историк на изкуството, координатор за пластичните изкуства в центъра "Сорос", ми показаха офисите. Там има малка библиотека, заседателна зала, кухничка и - което най-вече грабва окото - нов персонален компютър на всяко бюро.

При сегашните финансови затруднения на България ресурсите на ЦИС му позволяват да действа почти като неофициално министерство на културата, да ръководи национални програми в областта на визуалните изкуства, театъра, литературата и музиката. Наред с другите си дейности, програмата за визуални изкуства на центъра събира документация за съвременни български художници и я подготвя за разпространение в Интернет. Центърът подпомага международните разменни гостувания и е направил цветни двуезични (на български и английски) каталози на мнозина обещаващи млади художници. Най-забележителното е, че центърът спонсорира ежегодни изложби на съвременно българско изкуство през изминалите четири години; последната е "Ars Ex Natio" с гост-куратори Яра Бубнова и Мария Василева.

Независимо, или тъкмо поради ключовата роля, която играе, Центърът за изкуства "Сорос" поражда учудващо противоречиви чувства в София. Казаха ми, че още щом се е чуло името "Сорос", се е появило трескаво очакване за грамадни суми, които ще се изсипят в местни културни проекти. Фактически според публикувания бюджет на института "Отворено общество" около 925 000 долара са били изразходвани през 1996 г. за българско изкуство и култура - не голяма, но не и незначителна сума в страна, където вследствие опустошенията на инфлацията месечната заплата на музейния куратор в момента е приблизително 50 долара. При всеки случай с идването на Центъра за изкуства "Сорос" драматично се е променил периметърът на очакванията в малката културна общност на София. Неведнъж чувах оплаквания, че старият съвместен стил на работа, с импровизирани проекти и малки бюджетни средства бързо отстъпва място на новата и все още непозната идеология на "професионализма".

Така ЦИС си е навлякъл критика заради въвеждането на това, което тук се възприема като "американски" управленски методи и безличен бюрократичен стил. В частни разговори вървят шеги за тежкотоварната административна йерархия, която характеризира мрежата от центрове "Сорос" из целия "екс-Изток". За някои в София безкрайният затворен цикъл от срещи и бумащини на центъра "Сорос" подозрително напомня скования стил на старата комунистическа партия. В моите уши тези слухове и оплаквания носят нещо от преувеличените надежди и страхове, които традиционно се събуждат от присъствието на непредсказуемите "чужди сили" в България.

"Ars Ex Natio"

Два часа път с автобус през цъфналата Тракийска равнина отведе близо 100 художници, критици и посетители в Пловдив, където се проведе "Ars Ex Natio". През 342 г. пр.н.е. Филип Втори Македонски, бащата на Александър, основава военен лагер тук, който по-късно, като столица на римската провинция Тракия, става важна спирка по пътя, свързващ Рим и Константинопол. Близо до градския център е все още добре запазеният римски амфитеатър, който продължава да се използва за представления на открито. От горните редове на неговите каменни седалки можете да видите тромавия хотел "Тримонциум" на четвърт миля разстояние - рядък пример за сталинистка неокласическа архитектура, изпъкващ с достолепността на класическите си предшественици.

За "Ars Ex Natio" кураторите Бубнова и Василева са избрали 32 художници, които излагат на 10 места в пловдивския "стар град", разположен на хълмовете над модерния център. Тук през 19 век богати търговци изграждат пищни дървени къщи в измислен централноевропейски или руски стил. Реставрирана в последните десетилетия като културен център, зоната сега е осеяна с малки музеи, художествени галерии и други местни институции. Кураторите се надяваха да използват мястото и изложбата, за да отговорят на оплакванията на по-възрастните художници, че младите им колеги, работещи в модни международни стилове, правят само "изкуство за износ" без връзка с истински българските теми. Поканвайки участници във възрастовия диапазон от 25 до 73 години, кураторите са искали да хвърлят мост над пропастта между различните поколения художници в момент, който в надеждите на мнозина бележи ново национално начало.

Някои от произведенията намекваха, макар и предпазливо, за неотдавнашната криза на страната. Милчо Андреев например показа "1997" - върху голяма плоскост, инсталирана над акуратно подрязан жив плет във вътрешна градина, е изписана просто годината 1997 в шрифт Хелветика. Напомняйки едновременно картините-дати на Он Кавара и временните работи на Феликс Гонзалес-Торес, произведението на Андреев предполага, че зрителите веднага ще разберат ключовата алюзия с началото на нова ера в България. По-енигматична е "История" на Боян Добрев, голяма висяща скулптура, разположена в салон с висок таван. Сред пищната мебелировка той провесва многостенна геометрична конструкция, чиято "кожа" се състои от тъмносини рентгенови снимки на човешки ребра. В контекста на "Ars Ex Natio" работата извиква асоциации едновременно за страдание и лечение. Някак по-малко оптимистично Правдолюб Иванов инсталира в друга гола стая традиционен български килим, който сякаш плува малко над пода. Навеждайки се, за да надникнете под чергата, ще откриете, че тя се поддържа от 200 малки кактуса - ефектна метафора за бодливите условия на живот в България.

Едновременно дразнеща и въздействаща е инсталацията на Расим Кръстев "Несравнима маса". Върху малка дървена маса във викторианска стая Кръстев подрежда импровизиран натюрморт, използвайки пъстроцветните кутии от стероида Mega Grow, брой от списание за бодибилдинг и купчина бял прах. Заглавието на работата се заиграва с факта, че в България "маса" означава още "голямо количество". Произведението е част от проект, в който Кръстев се помпа със стероиди и желязо, и документира промените в тялото си - всичко това с цел, както казва той, символично да превъзмогне клишето за "гладуващия българин".

Картини и скулптури в по-традиционни жанрове доминираха в експозицията, като някои от скулпторите бяха избрали материали, които пряко се асоциират с българската земя. В подземно пространство Иван Русев показа "Разорана земя" - работа, която се състои от дълги успоредни редове пръст, като всеки ред води към камък с неправилна форма, който драматично бележи края му. Друг скулптор, Недко Буцев, представи "Българи (хора, които живеят в България)" - група от четири малки каменни скулптури ала Бранкузи върху високи пиедестали във вътрешна градина. Дълготрайна заплетеност в модернистки идиоми личеше в работите на няколко живописци. Сред тях се открояваше 73-годишният Любен Зидаров, който показа "От друго село" - работа, в която фолкмотивите се смесват с препратки към Миро.

Сред по-специфичните за мястото работи са "Дигитален Пловдив" на Лъчезар Бояджиев - представител на неоконцептуалисткото поколение. Правейки фина алюзия с вездесъщите студенти, скициращи стария Пловдив, той рисува улични пейзажи и след това ги преработва на компютърен екран. Една от получените компютърни рисунки е увеличена до размерите на стенно пано и е изложена върху стената на вътрешен двор, докато група по-малки изображения са закачени наблизо. Съпътстващ видеофилм показва подобни изображения, но вече анимирани от сменящи се близки и далечни планове в синхрон с пулсациите на човешкото сърце.

Недко Солаков е избрал да работи в една от най-пищните сгради на стария Пловдив - Етнографския музей, дървена постройка от 1847 г. с богато орнаментирана фасада. За "Printed Matter" той първо прави временни промени в много от музейните експонати - преобръща столовете в една от стилните стаи, другаде добавя съвременни обекти в историческата експозиция. После извиква фотограф да снима резултатите, преди да възстанови сцената в първоначалното й състояние. Единственото оставащо свидетелство за неговата намеса е скрито в специално направени цветни брошури, които Солаков разполага наслуки сред подобни издания на входа на музея, в които могат да се намерят снимки от "преди и след".

Една от по-младите художници в изложбата - Таня Абаджиева, е избрала да работи в гостна от 19 век, украсена с претрупани дървени мебели, богато орнаментиран килим и позлатени декоративни елементи. За "Олекотяване на интериора" тя разхвърля из стаята десетки двуинчови кубчета от прозрачен целофан. Съжителството на помпозните извивки на стаята и "безтегловната" прозрачност на геометричните кубове поетично пресъздаваше дистанцията между чувствителностите на две епохи.

Освен "Made in BG" на Кирил Прашков единствената работа с забележимо разположение в екстериора беше "Вратата" на Любен Костов. Костов не само създава майсторски деконструктивни дървени скулптури, но често разпъва и големи многоцветни работи от плат над оживените софийски улици. В Пловдив той провеси голям, сложен ансамбъл от бял плат между горните етажи на две сгради. С множеството правоъгълни парчета, напомнящи входове или прозорци, работата, разпъната на фона на брилянтното синьо небе, изглеждаше като щастлива метафора за началото на нов ден.

Дали "Ars Ex Natio" посочи път за разбиране на дилемите, пред които днес е изправена българската култура? Това беше един от въпросите по време на двудневната конференция, спонсорирана също от Центъра за изкуства "Сорос", която започна след откриването на изложбата. Проведена в модерна заседателна зала в пловдивския клон на националната библиотека, тя събра приказлива група български художници, критици и учени, както и гости от Белгия, Германия, Македония, Русия и САЩ.

Ивайло Дичев, културолог от Софийския университет, повдигна въпроса за потискащата "мълчаливост" на българската култура. Той отбеляза, че от днешна гледна точка същинският проблем на българското минало е, че в него, изглежда, няма кохерентна история, а това е фрустрирало опитите да се измисли устойчив "мит" на нацията. "Ars Ex Natio", каза той, е обременена от същото усещане за тишина - от невъзможност да се формулират неоспорими истории на България.

Защо, чудеха се някои участници, толкова много работи изглеждат така примирени и крайно пасивни спрямо обкръжението си? Харалампи Г. Орошаков, живеещ в Мюнхен художник от руски произход, отбеляза, че преминаването през "Ars Ex Natio" е било като разходка из галерия на свободно плаващи очаквания и надежди; работите, каза той, обитават своята среда, без изобщо да я ангажират. Какво ли значи, разсъждаваше той, да се живее в и с тези къщи от стария Пловдив, построени през последната най-горчива фаза на отоманското владичество в България, които излъчват такава силна носталгия по европейските архитектурни и декоративни стилове? Вместо да използват тази архитектура като неутрален декор, може би щеше да е по-добре художниците да я атакуват като проблем, предположи той, - и по този начин да разкрият какви следи оставя в националната колективна памет това да бъдеш "окупиран".

Трудността да се определи в каква посока би могло да поеме сега изкуството в България, предизвика мъчителна дискусия. Сред най-потресаващите предложения беше това на художника Георги Тодоров, който тържествено призова към съживяване на иконописта - резултатът от него ще бъде връщане към момента, в който православната традиция е била прекъсната от отоманското нашествие преди шест века. Чрез възстановяването на контакта с вдъхновението от Бога, каза той, България би могла да стане духовен център на пост-постмодерния свят. (Участието на Тодров в "Ars Ex Natio" беше план за построяването на православни храмове с позлатени куполи на всеки от трите хълма в стария Пловдив). От своя страна Хубен Черкелов шеговито предположи, че най-добрият начин да се подкрепи националното изкуство би било да се забрани на българските художници да напускат страната през следващите 10 години.

Коя посока да се избере? Кой модел да се възприеме? В отговор на тези въпроси Йосиф Бакщейн от Московския ICA направи едно от най-предизвикателните твърдения, които се чуха в Пловдив. Той отбеляза, че при опита си да основе в Москва такъв динамичен изложбен център, какъвто е видял в Бостънския ICA на Дейвид Рос в края на 80-те, той открил, че е невъзможно западният институционален модел да се присади направо в руската култура. Накрая Бакщейн каза, че е станал скептик по отношение на идеята за "реинтегриране" със Запада на руската култура, която всъщност никога не е била напълно част от него. "Изтокът и Западът никога няма да се разберат", заяви той, докато културният обмен не премине на по-равноправна основа и в двете посоки. Същевременно той подчерта колко е важно руснаците да споделят своя опит с колегите си от екс-съветския блок, което ще им позволи да отсеят негативното и позитивното в общата си история.

Какво стои пред българското изкуство? След като конференцията завърши, Кирил Прашков предсказа, че ако всичко на Балканите върви добре, през следващото десетилетие ще се развият местни художествени институции, ще бъде основана вътрешнобалканска мрежа на организациите за изкуства, и тогава може би ще бъдат установени трайни връзки с по-отдалечените центрове като Москва и Виена. И, добави той, важен дългосрочен въпрос е дали балканските култури могат да изградят нови отношения с един от най-големите исторически центрове на региона: Истанбул, бившата столица на Отоманската империя, който е само на сто мили от южната граница на България.

Предвид тази преизпълнена с надежда перспектива, ще бъде вълнуващо да се проследи опитът на българските художници в идните години да си създадат ново международно присъствие и да открият свой ясен съвременен глас.

_______________________

1. Виж Лъчезар Бояджиев, "The Balkanization of Alpa Europea", в каталога "Third International Istanbul Biennial", Istanbul, Istanbul Foundation for Culture and Arts, 1992, pp. 54-60. Виж също великолепната разработка на същия автор за най-новото социално и културно развитие в България, "Zehn Wechselkurse, die Bulgarien erschutterten" в каталога на немски Menschenbilder: Foto- und Videokunst aus Bulgarien, Berlin, IFA, 1997, pp. 41-44. Като представа за това, което е минавало за "неконвенционално изкуство" в България в края на 80-те и началото на 90-те години, виж каталога "N-Forms? Reconstructions and Interpretations", Sofia, Soros Center for the Arts, 1994.

Кристофър Филипс

Art in America, October 1997

Превод от английски Диана Попова и Борислав Борисов