Балканска музика за душата

Макар и да не разтърси Балканите, Вторият фестивал на балканските духови оркестри в град Бер все пак се превърна в събитие за подвизаващите се в областта на духовата музика и за нейните почитатели. Подборът на съставите беше направен така, че да обеме в максимална степен многообразието на духови повеи, лъхащи над бедния ни и болен полуостров. Целта на проведената успоредно с фестивала кръгла маса беше да не убегне нищо от изпусналия се дух на тази бутилка с етикет "Балканска музика за душата": участниците се стремяха да уловят още във въздуха неговите свежи еманации. Финансиран изцяло на частни и общински начала, без да минава през централизиращи Духа структури, фестивалът се изплъзна от висящата като дамоклев меч концептуална опека на държавата - нещо, с което някои наши фестивали в миналото не са можели да се похвалят. За него в най-голяма степен важеше народната поговорка "Който плаща, той поръчва музиката"... Защото този музикален жанр удовлетворява хората с неакадемични представи за живота, в това число и онези, които лепят мангизи по челата на музикантите.

Премисляйки събития, случили се напоследък, реших най-сетне и вас да уведомя за следните работи:

1. В горещините в една от временните столици на Самуиловото царство - град Бер, Егейска Македония, с гръцко име Верия - се проведе Вторият фестивал на балканските духови оркестри, организиран от кметството на въпросния град съвместно с "ОМ-център" (Атина). В него взеха участие духови оркестри от Албания, България, Гърция, Македония, Сърбия и Турция. Гостуваха и два небалкански състава: "Джайпур Кава брас бенд" (Индия) и "Les Misйrables брас бенд" (САЩ).

2. Провелото се през септември миналата година първо издание на фестивала събра само шест оркестъра от България, Гърция, Румъния и Сърбия. Тази година обаче оркестрите бяха единадесет и предложиха голямо тематично разнообразие.

Фестивалът бе открит с парад в центъра на града, където разноликите оркестри събраха погледите на хората - за тях тази проява си беше цяло събитие. След това, представете си, накачулиха всички състави на един автобус, за да ги извозят до народния театър "Мелина Меркури", разположен в борова гора извън града. Докато автобусът пъплеше по стръмните и засукани сокаци на Бер, всеки музикант засвири нещо свое, като все пак интуитивно се стремеше да налучка някаква обща мелодия заедно с другите. Съдейки по реакциите на минувачи и продавачи, гръмналото в разнобойни звуци балканско возило трябва да е било невероятно явление в този град. Шофьорът, чиито уши понасяха тези пристъпи ужасни, дори не трепна - гърците са развили завидна търпимост към оглушителния саунд на духовата свирня (и изобщо към акциденциите на Духа).

3. Фестивалът започна с изпълнението на духовия оркестър от Гумйниса (Егейска Македония) и на "зурна груп" от същия град (впрочем и четиримата зурнаджии са част от въпросния духов оркестър). Последва незабравимата свирня на "Карислама" (Турция) - група от трима зурнаджии и двама виртуози на ударните техники (свирят на няколко инструмента последователно), единият от които - Окай Темиз - е и мениджър на групата. Човекът си ходи с мобифон, говори основните западноевропейски езици, носи рекламни материали за състава си и като че ли във всеки един момент е готов да повлече хората си за участие в международна изява. Изобщо - музикант и мениджър на световно ниво. Сам си е изработил "брлимбао" - подобие на лък с прикачено в единия си край "акустично гърне", побрало в себе си и малко електроника. Инструментът е от африкански произход, но е минал и през Бразилия.

Следващи по ред бяха братя Кадриеви от Щип (всичките роднини помежду си), които заедно със свирилия след тях оркестър на Слободан Салиевич и със закрилия фестивала оркестър на Бобан Маркович (и двамата от Босилеградско) се вместват в един общ чалгаджийски стил, дълго време забраняван и водил почти апокрифно съществуване у нас, прославил се по света с филмите на Кустурица. Впрочем братя Кадриеви "обсвирват" незабравимия му филм "Циганско време". Шефът им Куртиш Кадриев е ходил с режисьора на фестивала в Кан, седял е на една маса със световноизвестни кинозвезди - изобщо славни, незабравими времена. Докато един ден прочутият режисьор просто зарязва този състав в полза на Маркович. Много са му обидени, защото репертоарът на двата бенда не се различава особено.

Организаторите неслучайно бяха отредили за оркестъра на Слободан Салиевич първата, а за този на Бобан Маркович - последната вечер на фестивала, за да не се засичат изобщо в Бер: конкуренцията между тях е тъй жестока, че те дори не си говорят. А селата им са на километър разстояние... И в двата рода обаче има по един предател, който свири за конкурентния оркестър.

4. Втората вечер започна с изпълнението на духовия оркестър при читалище "Иван Вазов" - Берковица, с ръководител Красимир Цветков. Въпреки раздвижените си интерпретации на български фолклорни творби, музикантите не можаха да се вместят в чалгаджийския тон на фестивала просто защото духовата музика в Северозападна България е вплела в себе си по-скоро австро-унгарски, отколкото османски влияния. И все пак публиката, която би приела по-радушно един кючек, отколкото хоро на Дико Илиев, ги аплодира. Свирилите след тях музиканти от село Милохори (Егейска Македония) пък ни шашардисаха не толкова с Елениното или Пайдушкото хоро (които така или иначе си циркулират из Балканите), колкото с изпълненията на обработки, в които личи почеркът на Дико Илиев...

Интересен феномен беше участието на музикантите от Албания - оркестърът им беше ad hoc, т. е. създаден само за участието във фестивала. Изпълненията им бяха твърде разнородни - от водевилната музика до чалгата. Повеите в тях - от италиански до османски. Цяло чудо е все пак, че бяха дошли в Бер, имайки предвид проявите на груба сила в Албания. Водеше ги Мимоза - енергична дама от албанското Министерство на културата.

Гвоздея на програмата закова "Джайпур Кава брас бенд" с екзотичните си облекла и с гъвкавата танцьорка, която събра очите на публиката. Сигурно музикалните специалисти няма да открият в тях нещо особено - те просто са оркестър за печелене на пари. Мениджърът им е французин и прави всичко, за да завладяват публиката с всякакви сценични изразни средства, а не само със свирня. Най-накрая индийците тръгнаха да обикалят, свирейки, из публиката, насядала по амфитеатрално разположените пейки. Настъпилото всенародно веселие отбеляза кулминационния момент на фестивала. Съдете сами - щом Бобан Маркович, който иначе невъзмутимо гледа изпълненията на конкуренцията, сега скачаше от ред на ред, за да свари да каже на сънародника си с фотоапарата коя част от екзотичното шествие да заснеме...

5. Третата, последна вечер на фестивала бе отредена за "Les Misйrables" брас бенд от Ню Йорк, които си вадят хляба с "Парти мюзик". След тях бяха музикантите от Лерин (Егейска Македония), сред които имаше и двама французи: Мишел Годар и Мишел Мар (идвал на фестивала в Копривщица преди две години). Заради тях оркестърът звуча като небалкански. Последни свириха хората на Бобан Маркович - все хитове от филмите "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд". Накрая всички оркестри излязоха на сцената и засвириха вкупом, като че ли се стремяха несъзнателно да открият общата, изначална балканска мелодия. Тя беше нестройна, но все пак съчетаваше две тенденции: от една страна, устремена към постигане на вътрешно единство, и от друга - заплашваща всеки момент да се взриви отвътре, да избухне в различности, всяка от които готова да поеме по свой път. На Балканите сме, аджеба.

6. Оригинални бяха и паралелните прояви (жалко само, че отмениха разходката с балон). Иначе прожектираха два документални филма. Единият - "Brass Unbound" на двама холандски визуални антрополози - разнищи духовата традиция в Непал, Суринам, Индонезия и Гана. Общото впечатление е, че западните държави са използвали духовата музика при завладяването на нови колонии: зад музикантите са вървели войниците и... мисионерите. Това не е единственият случай с преплитане на военното и религиозното: подобен Verflechtung откриваме във Византия и в Османската империя.

Вторият филм "Македонска сватба", направен през 1960 г. от гърка Такис Канелопулос в Егейска Македония с типично етнографски подход, ни натъжи, защото представи елементи от българското наследство - обичаи, носии, музика, песни (доста заглушени) - като изконно гръцки. Като добавим и факта, че авторът на филма ни засипваше с мрачни есенно-зимни пейзажи... Сигурно е прав човекът - Македония е видяла толкова мъка, че е възможно само такова минорно настроение да пропива съзнанието на преживяващия я човек. Излязохме си от залата.

Може би пак в непряка връзка със споровете около наследството на Македония ни заведоха да видим гробницата на Филип II Македонски във Вергина, където върху златно ковчеже е намерено изображението на фамозната звезда, дала повод за кавги между две наши съседни държави. Може би пак от силно развито национално чувство прословутата изложба "Съкровища от Света Гора", която посетихме като кулминационно събитие на програмата "Солун - културна столица на Европа - '97", е уредена в Музея на византийското изкуство.

7. В Бер се проведе и кръгла маса на тема "Произход на балканската духова музика". Турският представител Ялчън Тура от Цариградската държавна консерватория беше в стихията си - та нали чалгиите (буквално "свирки") не могат да бъдат мислени извън османската армия от гледна точка както на произход, така и на разпространение. Деидеологизираната българска музикология в лицето на Елисавета Вълчинова от Института по изкуствознание не разгледа чалгаджийството като грях. Гърците признаха с половин уста турския характер на тази музика. А в разговор след края на кръглата маса г-н Тура сподели: "Тази музика не е била само за турците, а за всички народи в империята." Той си знае какво е имал предвид. Англичанинът и холандецът (имали бол пари - щракали с фотоапарати и камери по света) намекнаха, че не са очаквали толкова официални изказвания от представителите на балканските страни, а нещо по-неформално. Като например да споделяш лични впечатления от свирнята в Бряг на слоновата кост (ще споделяш, ако си имал пари да пътуваш). Общо взето, сит и много пътувал антрополог на гладен музиковед-домошар вяра на хваща...

Сръбските участници, които говориха за родната си духова традиция, също бяха ценни личности, отворени и към други полета на социалната изява. Боян Джорджевич работи в белградското радио "Б-92" - опозиционно настроено срещу Милошевич и забранявано от неговия режим: ясно защо е оглавило студентските протести в Белград. А г-ца Светлана Спаич се е посветила на автентичния фолклор (една не особено сръбска нагласа) и дори е готова да дойде у нас, за да вземе тапия за народна "певачка".

8. В резюме днешното положение на балканската духова музика може да бъде илюстрирано с няколко любопитни факта, набили се на очи по време на фестивала:

- повечето музиканти бяха цигани;

- всички те бяха турски цигани, т. е. мюсюлмани;

- малцина разбираха от ноти, но всички бяха виртуози;

- всички си вадят хляба, свирейки на сватби, кръщенета и по други поводи. Т. е. това са хората, маркиращи преходните и екстатичните състояния по балканските земи;

- въпреки силния ислямски елемент във фестивала, основните обособили се вектори на чуждо влияние спонтанно приемаха кръстообразна форма из балканското музикално пространство (казано в кръга на шегата).

9. В този ред на мисли се налага интересен извод за наличието на две тенденции в развитието на духовата музика. Двете страни на музикалната експанзия - военната и религиозната, с чиито средства една колониална империя налага властта си върху чужденци, в даден момент се сливат. Или завинаги се дисимилират като строго военна и обособена религиозна музика (под религиозна се разбира не само органовата на Запад, но и фолклорно-обредната, съпровождаща ритуалите на преход).

На кръглата маса се изтъркули и констатацията, че историята на музиката е вършила услуги на политиката (значи не само у нас се е орезилила тази наука). Но страшна е не толкова политизираната музикология, колкото начинът, по който политиката употребява неангажираните й форми за конюнктурни нужди.

10. Като цяло ни впечатли фактът, че всички чужденци много внимателно следят всичко, свързано с развитието на народната музика в България, и се интересуват без преструвки от нашите фолклорни фестивали, като едва ли не гледат под лупа новата продукция. Изглежда, само у нас се осигурява държавно средно и висше образование например за... професионални народни музиканти! Оказва се, че в сравнение с комшиите българската държава до неотдавна е давала луди пари и за провеждането на такива фестивали, като дори е съсипвала цели планински местности, за да отвори мегдан за надпяване и надсвирване. Зад граница подобни музикални прояви си остават ограничени и никога не могат да постигнат всеобхватността на нашите фестивали, които винаги са били по-обзорни, а понякога и грандиозни. От чужбина се вижда, че у нас не бива да се зарязва традицията. Независимо дали ще държавата ще финансира, или организаторите на тези фестивали ще чукат на какви ли не врати за пари.

11. За съжаление този фестивал не се радваше на почти никаква разгласа извън Гърция и на публика освен гражданите на Бер. Да не говорим какви разходи се предполагат за пътуването и престоя в Гърция. Няма да обсъждаме и колко трудно се вади гръцка виза. Надеждата е все пак, че фестивалът ще набира скорост с всяко свое издание и че ще привлича все повече вниманието на свирещите хора на Балканите.

Както винаги, културните взаимоотношения ще продължават да вървят с едни гърди пред междудържавните и ще улесняват регионалната интеграция на Балканите. Зад тях само ще ситнят държавните писари, за да констатират всичко направено благодарение на тяхното отсъствие. Нека тези, които боравят с Духа, изтъкат онова, което кърпачите на дипломатическата материя така и не успяха да съшият.

Красимир Кавалджиев