Духът на Мястото на духа

В търсене на изгубеното си място хуманитарните науки поеха по тежки пилигримски маршрути (дали за покаяние?). Между 29 юли и 1 август те достигнаха най-сетне Сантяго де Компостела. Освен град на футболния дънер Любослав Пенев, той се оказа третият свят град след Йерусалим и Рим, тържествено-мрачен, радостен и ведър, християнски и все още мавърски; по средновековните му улички бродеха туристи, поклонници, хуманитари и всекидневни испанци. По централната и най-тясна уличка "Руа де Франко" (диктаторът тук, кой знае защо, не е разжалван) под тежките барокови фасади се редяха малки, бисерни ресторантчета. Всяко от тях имаше голяма витрина и почти толкова голям аквариум - а в аквариумите мърдаха и лазеха един по друг дошли от ада чудовищни раци и други инфернални морски създания, сякаш за да напомнят какво се случва на всеки езичник или еретик в тази твърдина на католическата вяра. (А се случва ето какво - само си посочваш демоничното създание с пръст и след 15 минути то е сготвено...)

Може би някъде високо горе се рееше и духът на мястото - самият милосърден свети Яков, погребан тук, подобен на топъл, океански августовски въздух...

В това католико-туристическо средище се проведе конференцията на тема "Бъдещето на хуманитарните науки" - заглавие тревожно и спешно за онези, които разбират за какво става дума. Тя беше организирана от международен консорциум от университети (сред тях - университетът в Сантяго де Компостела, Испания, университетът в Джорджия, САЩ, университетът в Принстън, САЩ, университетът в Станфорд, САЩ, университетът във Вирджиния, САЩ, университетът Корнел, САЩ, университетът Париж III, Франция, университетът в Тюбинген, Германия, университетът в Констанц, Германия, и доста други - от българска страна беше представен Нов Български университет). Конференцията беше замислена като подготовка на голямото и рисковано хуманитарно начинание - откриването през 1998 г. на Международния летен университет по теория на хуманитарните науки, който трябва да сбере светила на хуманитарните науки като преподаватели и най-добрите млади учени като специализанти. Нему предстои честта да се справи с кризата, висяща като дамоклев въпрос над научните занимания, бюджетите и академичните хорариуми на хуманитарните специалности от цял свят.

Организаторите се бяха постарали да набавят стабилен "мит за произхода" на бъдещия хуманитарен университет, натоварен с такива надежди. В началото говориха живите легенди Ралф Коен (главен редактор на New Literary History), Мърей Крийгър и Хазард Адамс, основатели (1976, University of California, Irvine) и дългогодишни директори на прочутото School of Theory and Criticism (негови директори са били още Джефри Хартман и Мишел/Майкъл Рифатер). Те разказаха за прочутата школа и в някакъв смисъл предадоха щафетата на бъдещия летен университет в Сантяго. От патоса на този разказ човек трябваше да се досети, че по подобен начин, като дискусионни сборища на добронамерени звезди, са възникнали още Пражкият лингвистичен кръжок, Франкфуртската школа, школата в Констанц и т.н. Крийгър разказваше за неочакваната от никого траектория на намеренията, реализациите и резултатите в американските университети: как от "близкото четене" постепенно се е раждала теорията на литературата и се превръщала в самостоятелен фокус на знанието и в допусната академична дисциплина, как после тя се е размножила и се е превърнала в поле от борещи се и дискутиращи парадигми паралелно с раждането на една генерална и надлитературна теоретична идея за текстовостта, за да завърши най-накрая със (според него самия редукционисткото спрямо литературата) завръщане към историко-социологическата проблематика, към политическите ангажименти на постколониалната критика, неомарксизма, феминизма и изследванията на расата, етноса и пола. Последният етап на тази величествена траектория Крийгър описа като неопарадигматическа атака срещу всяка теория и метаезик, разобличавани като форма на реторическата воля за власт. Заключението му беше, че днес ситуацията се е променила огледално - докато през 70-те години е било важно да се въвежда теорията в академическите курикулуми, вече отдавна именно теорията е най-мощната дисциплина в програмите и живата литературна критика трябва да бъде защитавана от институционализацията на един свръхабстрактен теоретичен жаргон, който кара дори социолозите да немеят.

Още тук би трябвало да се забележи, че духовният и финансов автор на цялата инициатива - проф. Михай Спариозу - някак си по-инак беше формулирал болезнения проблем на хуманитаристиката. При него той не се появяваше в ясните термини на защита на литературата и четенето от пантекстуалния политически редукционизъм, а по-скоро в отношението на един по-широко схванат комплекс от хуманитарните науки към големия Друг - природонаучното знание и технократския манталитет. Ако поколението на Крийгър мислеше себе си в един контра-наратив, разказващ за трансформациите и приключенията на алтернативната литературна теория, то следващото поколение, това на Спариозу, изглежда, осмисляше своите усилия в много по-мащабни рамки. Разказът беше не просто за литературата, а за трагичното разцепване на знанието през Модерността и за нуждата от нова ре-интеграция на съдбоносно разделените природни и хуманитарни науки. Обезценяването на либералния хуманитарен образователен модел се дължи според Спариозу на експанзията на технократски и мениджърски манталитет в университетите, управляван от ясните критерии на приложността и ефективността. Но в един век, в който точните науки се връщат обратно към не-детерминизма, теорията на хаоса, неравновесната термодинамика, стохастическите модели и т.н., става ясно, че те преоткриват късно древни хуманитарни истини. Това дава основание да се търси нова интеграция между хуманитарно и точно знание, което е равносилно и на това да се търси ново, авторитетно социално и академическо място на хуманитаристиката, отваряща се към диалог и с радикално-Другия опит на не-западните култури. Спариозу искаше новият университет да бъде интердисциплинарно изследване-преподаване, позволяващо контакт между млади и утвърдени учени от различни култури и академични традиции и насочено още към начините, по които хуманитарните науки могат да продължат да играят своята роля като етическа съвест на полиса, от една страна, и като място, където всички идеологически дадености се поставят под въпрос - въображаемо място, където новите идеи самокритично се произвеждат, дискутират и прилагат в цялото общество... нов модел на трансатлантическо сътрудничество между водещи институции на хуманитарното образование.

Участниците и организаторите на конференцията очевидно бяха приели този зов (call for papers) съвсем сериозно. Много от техните position papers бяха реплики и реакции към него, от което обаче, противно на очакванията, не последва никакво кой знае какво единство в полемиките. Дискусионният мотив: Хуманитарните науки сами са си виновни - не, виновни са им другите (разбирай - технократите, бюрократите, позитивистите, мениджърите, юпитата, източноевропейският преход, новите медии, симулакрите и пр.), щеше да се повтаря и да варира по най-различни начини в цялата конференция. Спектърът на позициите и контрапозициите беше пределно разтегнат с онова неприлично многообразие, което граничи с бъркотията. Това максимално широко ветрило на методологическите doxa само по себе си би могло да бъде симптоматично за съвременното състояние на хуманитаристиката. От тази конференция външният наблюдател можеше да си създаде прибързаното впечатление, че всички са съгласни, че има криза и проблем, но по въпроса в какво именно се състоят кризата и проблемът, няма никакво съгласие - което е най-дълбоката форма на самата криза. Нещо повече, от време на време сякаш дискусията не можеше да започне, защото от самото начало биваше атакувана всяка чужда постановка на въпроса; на моменти рефлексивната критична и самокритична мисъл сякаш пречеше на продуктивната мисъл въобще да стартира. Дали това не беше симптомът на антиконсенсуалността и рефлексивното зацикляне на объркан комплекс от духовни начинания, които изпитваше на гърба си ползата и преди всичко вредата от твърде много история, и комуто въпреки тази "твърде много" традиция не му беше съдено да влезе във фазата на "нормална наука" - т.е. да създаде непоколебими парадигми, дисциплинарни матрици, общи главоблъсканици, невидими колежи и пр.? И все пак - разрояването на парадигмите и характерното anything goes на пост-теоретичната ситуация беше като че ли по-малкият проблем. По-големият беше произтичащото усещане за особена властова безтегловност, отсъствието на авторитети. На прибързания наблюдател това би могло да изглежда понякога и като странна авто-досада и ритуални дискусионни танци с изискани менуетно-аргументационни поклони, достойни да бъдат сравнени и с проиграване на отдавна известни класически партии между ерудирани шахматисти. Дали на хуманитаристиката вече й липсваше онази простима, продуктивна глупост, от която се раждат новите идеи? Дали на мястото на нейния дух, който Гадамер (следвайки Хелмолц, Хегел, Хумболд, Шлайермахел, Шилер...) нарече Bildung, щеше да дойде друг - доброто администриране и комплексната инструменталност при боравенето информация, духът на ефективността, за която говореше още Лиотар в Пост-модерното състояние?

Според плана конференцията беше разделена на четири работни групи: 1. Национална идентичност, културни различия и езикът на хуманитарните науки; 2. Литература, естетика и теоретични науки; 3. Институционални модели на интеракция между хуманитарните и точните науки; 4. Нови парадигми на хуманистичната мисъл; 5. Структурни и организационни принципи на интернационалния летен университет по хуманитарни науки; 6. Колективни импровизационни игри. Това работно подреждане претърпя обаче такива главоломни промени и основните му формулировки бяха подложени на такава критика, че едва ли може да помогне на някого да разбере какво именно се случи на конференцията.

Поемам риска да твърдя обаче, че въпреки всичко, отвъд рутината, отвъд досадата, отвъд прекомерната рефлексивност, в хода на сесиите застрашително се очертаха контурите на два важни дискусионни сблъсъка.

Предложената от Спариозу централна тема за отношението между хуманитарни и точни науки беше подбудила много различни реакции в докладите на проф. Кирацио Морон Аройо от университета Корнел, САЩ, на проф. Фредерик Търнър от университета в Далас, Тексас, и на проф. Джон Нойбауер от университета в Амстердам. Спариозу беше заподозрян (може би несправедливо), че предлага някакъв закъснял бинаризъм: общо беше контра-твърдението на неговите опоненти, че всъщност точните науки и технократско-мениджърският манталитет са фалшив враг. Защитник на благороден хуманитарен традиционализъм, Аройо разглеждаше историята на точните науки не като противопоставена, а като интегрирана в историята на хуманитарната мисъл - при това в съвременното състояние на нещата именно точните науки сблъсквали мисълта със сериозни хуманитарни изпитания, като проблемите на биогенетиката, екологията, аборта, евтаназията и пр. Яростният тексасец Фредерик Търнър твърдеше от своя страна, че след т.нар. lingistic turn хуманитарните науки са се доближили тъкмо до онези детерминистични модели, от които точните векове наред са се отдалечавали, за да достигнат до теорията на хаоса и неопределеността, задаващи нова късно-модерна, величествена картина на космоса. В този смисъл истинската креативност и хуманитарна свобода на мисленето и въображението сега се намират в точните, а не в хуманитарните науки, които по ирония на историята и на постструктуралистката конюнктура са се изродили и откъснали от социалната си роля - което естествено отблъсква студентите от тях. И това важи дори и за техническите, професионални специалности - кой е виновен на хуманитаристиката за това, че програмите по мениджмънт и бизнесадминистрация са понякога по-хуманни и по-реалистични, че имат и по-добро чувство за хумор?

Ако Аройо виждаше в еволюцията на точните науки само глава от благородната традиция на хуманитаристиката, а Търнър преоценяваше самохвалните хуманитарни ценности, за да покаже, че днес точните науки са по-свободни, по-творчески, играещи и вълнуващи от хуманитарните, то в доклада си "Хуманитарните науки и природонаучната Другост" Джон Нойбауер от Амстердамския университет търсеше различна, лично за мен много по-симпатична, картина на техните взаимоотношения. След блестящ интертекстуален анализ на сложните реторически отношения между философия и физика (върху конкретния случай на взаимовлиянията между философа Мишел Сер и физика Иля Пригожин), заключението на Нойбауер беше, че новите теории в областта на природните науки не бива да се разглеждат като закъсняло завръщане на тези науки към предварителната мъдрост на патерналисткото хуманитарно знание. Отношението между тях трябва да се описва с динамични интерактивни модели и далеч по-добра от противопоставянето е концентрацията върху общия им знаменател - реторическите, метафорични и наративни структури, зигзагообразно движещи се между научните им дискурси.

Вероятно най-интересният доклад - това негласно беше признато от почти всички - беше "Хуманитарните науки в епохата на експресивния индивидуализъм" на проф. Винфрийд Флук от Берлинския университет. Той също не приемаше да се търси причината за кризата на хуманитаристиката в някакъв външен враг. Парадоксалното твърдение на Флук беше, че хуманитарното знание е достигнало до настоящето си дередже не поради външни причини или някакви неуспехи, а именно поради големия и решителен успех на собствения си проект. Флук рисуваше хуманитарните дисциплини като част от един втори поток на Модерността, където индивидуализмът е не само пулверизираната атомарност и заменяемост на индивида - работна сила, оценяван според критериите на труда, дисциплината и икономическия успех, но и още нещо - той е и стремежът на отделния човек за себеутвърждаване и себе-усъвършенстване като различен, особен, индивидуален индивид (т.нар. експресивен индивидуализъм според Роберт Бела). Според Флук съвременните хуманитарни науки осигуряват на експресивния индивид рефлексивни и аналитични средства за радикална политическа битка, но това е въображаема битка в областта на чистото Символическо. Този тип "политика на съпротивата", който е възникнал благодарение на фукоянското преосмисляне на властта в категориите на проникващата навсякъде дисперсна културна властовост, има дефекта, че всъщност не се стреми да достигне до някаква реална платформа на практическата политическа позиция и промяна. В резултат рефлексивният радикализъм на хуманитарните науки, техните екстремни битки в областта на чистия семиозис, се оказват в плана на реално политическото нищо повече от сърдит, мърморещ, безсилен анархизъм, който все повече ги изолира от обществото, за да ги направи все по-важни за компенсаторните стремления на експресивния индивид. И това, с което се сблъскваме сега, не е предефиниция на литературното и интелектуално дело с критериите на технократската бюрокрация и с жаргона на професионално-мениджърската класа, а радикално предефиниране на културата и литературата в категориите и потребностите на експресивния индивидуализъм. Ако хуманитарните науки искат сериозно да рефлектират върху себе си, то те не трябва да хвърлят вината за своята криза върху технократските дисциплини, а да потърсят своя проблематичен принос в модернизацията на обществото, част от която винаги са били. Те трябва да осмислят и да се справят с отношението между техния благороден проект за индивидуално само-утвърждаване и растящия по необходимост процес на подриване на всички форми на авторитет, включително и техния собствен.

* * *

Беше 1 август, но празникът на св. Яков - 25 юли, празник на Сантяго и на цяла Испания, нямаше никакво намерение да свършва. Посетителят оставаше с впечатление, че вечер към 11 часа по улици, стръмни стълбища, покатерени по статуите, скупчени в тъмните арки, пеещи, свирещи, провикващи се, пиещи под осветените колони и най-вече на централния площад срещу мрачния пилигримски контур на катедралата се бяха събрали 140 000 експресивни индивидуалности - мъже, жени, деца, баби, възрастни господа и госпожи (градът е по мои преценки някъде към 120 000 души). Фиестата беше в разгара си и превръщаше всеки в празнуващо същество. Даже по едно време професорите Корнголд, Корнис-Поп и Коста Лима си зарязаха бирите и се затичаха като деца да гледат фойерверките, които възхитително се пръскаха в галицийското небе - може би все пак имаше надежда, имаше бъдеще, имаше място?

* * *

Може би самото Сантяго беше мястото - спасителна алегория за хуманитаристиката? Какво беше тайното значение на този сияещ в неоновите светлини и фиестата свят град, разкриващ под видимия сблъсък на католическото и туристическото, все още осезаемото, гигантско напрежение между европейски и арабски дух? Град-възел на пилигримски и търговски пътища, за които в туристическия пътеводител пишеше "Благодарение на своята функция да разпространява различни култури, създавайки заедно с това обща идентичност, мрежата от пилигримски пътища към Сантяго беше обявена през 1987 г. от Съвета на Европа за първи културен маршрут на Европа." Историческото въображение обаче рисуваше нещата малко по-иначе - не център, а по-скоро бряг, праг, завихряне, между-място, в което са прииждали вълните на много култури (светци, крале, занаятчии, войни, селяни, андалузци, кастилци, саксонци, бургундци, бретонци, поляци, литовци...) и са прекланяли чела пред свети Яков и едни пред други. Но освен преклонението те по необходимост са осъществявали и някакъв контакт - приличали са на събеседници, които си говорят, но и постоянно се прекъсват един друг, надприказват се, но и временно замълчават, за да се чуят взаимно. Сантяго е бил и още е сблъсък на култури, които временно се отменят и суспендират една друга, провокират се взаимно, оглеждат се една в друга, за да видят собствената си не-абсолютност. И дори може би за да се срещнат за момент в граничното, изпразнено от определен порядък, нестабилно и ничие пространство, а после да се отлеят по обратните пътища, но не в щастливата обща идентичност на официална Европа, а всяка претърпяла промяна по своему, различна в новите си разлики, отдалечаваща се от Сантяго, но носеща Другости и Далечности в сърцето и мисълта си, за да се върне с нови, различни пилигрими - отново и отново...

Може би проблемът или скритата обсесия на хуманитаристиката беше именно в това - в Мястото. За него течеше и вторият, самоиницииран, понякога видим, понякога подводен, но според мен далеч по-съществен дебат на конференцията.

Мястото трябваше да има две трудносъчетаеми характеристики. Първо, то трябваше да бъде трансцендентално условие за нетоталитаризиращо, удържащо разликите, "слабо" мислене - гъвкаво концептуално поле, което попада между различните символни порядъци и парадигми, в което конституираните идентичности да не бъдат твърди и непоколебимо стабилни, а да бъдат динамични, в процес на самодиференциране, изплъзване, множественост...

Освен това обаче, това място трябваше да бъде и институционално условие за смислено, ангажирано и въздействащо вписване в една пост-модерна социалност, което значи - условие за възстановяване на загубената способност за обществено влияние на хуманитаристиката, както и финансово условие за нормално съществуване на онези, които поемат риска да го обитават...

Вероятно докладът на проф. Хю Силвърман, изпълнителният директор на асоциацията по философия и литература на университета в Стони Бруук, САЩ, създаваше най-впечатляващата визия на този непривичен топос. Силвърман беше започнал с великолепен анализ на картина на Маргит: La Poison, 1939. Стая с отворена централно срещу зрителя врата, която гледа към плаж, море и небе. Това би създало свят, ясно подреден на "вън" и "вътре" - ако през вратата не влизаше облак. "Вътре" и "вън", тези изконни два порядъка на реалност, изведнъж губят своята категорична отграниченост: облаците не влизат в стаи, не хвърлят сенки на пода. Реалността-вътре и реалността-вън се "прекъсват" една друга по особен начин, твърдеше Силвърман, те взаимно нарушават, "отравят" своите порядъци - при това не е ясно кой кого прекъсва, демаркационната линия се е превърнала в разнищен анти-ръб, в между-пространство, където и двата порядъка са смесени, едновременно действащи и суспендирани, изискващи ново преподреждане на правилата, което обаче още не съществува... Дали ясното деление на дисциплинарните порядъци в науката, питаше се по-нататък Силвърман, отговарящо на департаментите в университета, може да бъде "прекъсвано" по този начин, дали може да бъде намерено университетското между-пространство, където действат не дисциплинарните правила, матрици и парадигми, а дисциплинарните разлики? Представете си университет, в който дисциплините не са отделени една от друга по класическия начин, а където те взаимно се прекъсват, при това не само в живота на индивидуалния студент, на когото се е случило да следва пет различни дисциплини в един семестър. Представете си университет, който провокира делението на отсеци - Департаменти (катедри, според българската академична номенклатура), а също и изключването на "ирелевантни" за съответния департамент изследвания. То дори може да противоречи на мисловната картина на съответната научна дисциплина, но това не е опасно, докато то е поместено в дисциплинарния порядък на друг департамент. Представете си университет, в който нахлуването на въпросното "вън", подобно на облака от картината на Маргит, се намесва в живота на департаменталното "вътре"... Прокламациите, че "това е извън дисциплината", "това не е наша работа", всичко това са знаци на модерния университет - но именно тези знаци идентифицират пост-модерните вписвания в живота на университета. Те могат да бъдат игнорирани, но могат да бъдат разпознати и като живото място в университетския живот. Тези сюблимни моменти не са просто интердисциплинарни - в смисъла на онази прекрасна фаза на късния модернизъм, при която има отчаяни опити да спасиш университетските колеги от твърде много дисциплина, строгост, специализация. Тези сюблимни моменти са като облака на Маргит, тихо влизащи в стаята, прекъсващи дисциплината, бележещи разликите между една и друга дисциплина... те вписват другостта вътре в самата дисциплинарност...

* * *

Подобно облака на Маргит през вратата на конференцията непрекъснато се промъкваше духът на отсъстващия Влад Годзич, известен компаративист, издател и коментатор на Пол де Ман, автор на нашумялата книга The Culture of Literacy (по програма той трябваше да присъства и да изнесе един от най-важните доклади). Основното в неговата идея беше в това да се признае ролята на мястото в културната продукция. Полето на Годзич беше евристичен похват, който привилегирова мястото, в което се конституират субектите (в опозиция на идеята, че съществува локализиран източник, който поражда отделни субекти - традиция, ценности, морален избор, рефлексивност и пр.). Полето е едновременно по-силно и по-слабо от идеята за детерминираща среда, защото не принуждава възникващите субекти да интериоризират някакви предварително готови съдържания (ценности, смисли, норми и пр.); по-скоро то е условие, което непрекъснато "отеква" в процеса на субективна конституция (т.е. динамична, нестабилна, променлива детерминанта с различна тежест, но заедно с това е конститутивно предусловие).

Проф. Коста Лима от университета в Рио де Жанейро следваше директно Годзич, критикувайки принципната описателност на антропологията, произтичаща от традиционното антропологическо понятие за култура - сбор от символни практики, ритуали, обичаи и пр., за който се смята, че еднозначно детерминира поведението на всеки член на обществото. Според Коста Лима след изследванията на Гиърц и новата антропология става ясно, че представата за подобна мощна каузалност е ефект много повече от затворената реторичност на описанието, отколкото от фактите на самата култура - затова е много по-продуктивно днес да се изследва не "детерминаторите", а "празните места", точките на не-детерминираност, на напрежение и неяснота. Културата, която има принципна цел да неутрализира парадоксите в практиките на едно общество (едновременно с това забравяйки за своята неутрализираща функция), всъщност е многопластово поле на амбивалентности: те именно са местата, които трябва да бъдат изследвани; от които едновременно с това трябва да се роди и протече изследователското мислене.

Паралелно с обсъждането на Мястото като прагово концептуално поле, непрекъснато течаха и опити от Запад и от Изток то да бъде осмислено и като институционално такова. Между концептуалните и институционални характеристики на Мястото протичаха странни токове, осъществяваха се непредсказуеми обмени. Проблемът за хуманитарните науки и тяхната позиция в академичната институция изглеждаше наистина общ и болен. На източноевропейците вече им се случваше - и все по-често щеше да им се случва - да се сблъскват с това, което западните им колеги имаха като всекидневен академичен проблем: как да искат пари и хорариум от университетската бюрокрация, как да имитират технократо-бюрократо-мениджърския език на своите администратори, за да представят своите облачни проекти в категориите на ефективността, приложността, ясната структурираност, позитивните и общозначими социални резултати, на добре структурираните отговорности, точната подреденост във времето, на добре темперирания бюджет, "мониторинга" и пр. Мненията по практическите въпроси на оцеляването ясно се раздвоиха: реалисти като Фр. Търнър настояваха, че хуманитарните науки просто трябва to face realities - от другия отбор им отвръщаха, че реалностите, за които става дума, не са нищо друго освен променливи категории на търсенето и предлагането, на академическия пазар и технократския етос: в този смисъл тук е видима заплахата от един нов и наивен есенциализъм, който елементарно тъждествява реалността с пазара и технократския манталитет. А това не е никакво оцеляване, а живо предателство...

Все пак централният пункт на дебата не беше институционалното оцеляване като такова, а беше връзката между институционалност и концептуалност. Той би могъл да бъде формулиран и така: как да се съединят два изглеждащи несъединими порядъка: ясната позитивна, приложна, прицелена в ефективността нова институционалност на пост-хумболдианския университет и негативната, субверсивна, пост-ницшеанска, неприложна "парадигма" на хуманитаристиката? Съединим ли е въобще Ницше (разбирай Батай, Фуко, Дерида, социалния конструктивизъм и текстовия деконструктивизъм и пр.) с една позитивна институционалност?

Оттук, изглежда, се откриваше перспектива за дебат върху една нова социална въздейственост на хуманитарните науки, за която говореха (мечтаеха) и проф. Калин Михайлеску, и Хю Силвърман, и проф. Стенли Корнголд. Не си спомням кой я кръсти From Difference to Interference - от политика на различията и експресивно самоутвърждаване към политика на диференцираната намеса. Магическата дума Interference синонимизираше желанието отново да се спечели загубеният авторитет. Предлагаха се много практични и по-малко практични пътища: разширяване на хуманитарните компетенции към несловесни езици, интеграция на историите на киното и фотографията като алтернативни наративи, отварящи вратите към множествеността на популярните, етнически и масови култури; оптимистично се предлагаше също и преход към констелация от университети, които са едновременно национални, локални, глобални, а заедно с това са "пресечни", "прекъсващи", "гранични" - академични съзвездия, подобни на пилигримските пътища-мрежи на духа.

Щяха да изглеждат все като хубави, пожелателни, у-топични, непрактични предложения, ако не се сблъскваха с една реалност. Тя беше - поне временно - реалният, спасителен топос на Компостела, по своя път да се превърне в институция: международен летен университет по теория на хуманитарните науки.

* * *

Удивителното беше, че на равнището на концептуалния спор, към който ми се иска да се върна накрая, най-радикалното промисляне на Мястото, от което то щеше да изгуби своята пространственост, принадлежеше на най-старите, онези, които би трябвало да са най-традиционни. Ралф Коен и Волфганг Изер сякаш се бяха сговорили в нежеланието си да приемат думата парадигма. Те не приемаха, изглежда, именно нейните пространствени импликации, които присъстват както при Кун, така и - още по-ясно - в сродната идея на Фуко за епистема. Защото, нека припомня, и при двамата дълбинната основа е една скрита схема, таблица, таксиномия, подредено концептуално поле, задаващо нормата на тъждествата. Термини като парадигма и епистема имплицират такъв пространствено успокоен порядък на идентичностите - порядък на Същото, както го нарича Фуко. Именно по тази причина терминът парадигма не може да назовава лиминалността, праговите пространства, между-местата и конституираните в тях нестабилни идентичности, непрестанно реконструиращи се субектности. В такива из-местени места непарадигматични спасителни топоси беше живял няколко дни самият дух на дебата, според обобщаващия пленарен доклад на Волфганг Изер. Тези in-between spaces, за които Изер говореше с вълнение, въобще не могат да бъдат директно концептуализирани, защото за това принципно отсъства привилегирована, стъпила здраво на своето мета-място, мисловна позиция. Калейдоскопично-забързаното и малко смешно сменяне на "парадигми" и теоретични "моди" в хуманитаристиката не е нищо повече от ясна демонстрация на тази невъзможност. Хуманитаристиката не разполага с парадигми, а с практики - фундаменталните хуманитарни практики на четенето, разбирането, интерпретацията, които днес се сблъскват с нови изпитания, бидейки конфронтирани с културата на образа, дигиталността, мигновеността, симулакрите... В ситуация на подобно провокативно сблъскване става ясно, че непространствените концептуални пространства на хуманитаристиката са самодефиниращ се процес, констелация от променящи се практики на изместване, приплъзване, двойно кодиране, интервенции, пресичане и преместване на граници, реципрочност и интерактивност на динамични агенти, нестабилни прагове, ничии пресечни а-топоси... Те са не решения и стабилно позициониране на мисълта, а непрекъснато отместване на хоризонта, динамични полета на непрекъснато вписване на разликата, промяната, нова кристализация и рекристализация. Решенията в тях имат характера на преговори, общи дискусии, провизорни договорености, институционалните им форми няма да застинат в определеност (you cannot institutionalise descent, заяви усмихнат Изер, сякаш това беше най-радостното нещо на света).

Затова Ралф Коен и Волфганг Изер предпочитаха да преосмислят четенето и интерпретацията по късно-витгенщайниански начин: като културни игри, характерни и специфични, променящи се практики на една рехава само-дефинираща се и само-деконструираща се професионално-духовна група. Inter-pretation, inter-ruption, inter-vention, inter-pelation, inter-disciplinary, inter-media, inter-net, inter-national... Ins(inter-)titution?

В личен разговор Волфганг Изер сподели с група от нас, че пише книга за интерпретацията. Попитахме, що за книга ще бъде това, след като Хиршовата интерпретационна "валидност" беше пометена от неопрагматическата атака и след като дори over-paid неомарксисти като Фредерик Джеймсън си позволиха да заявят, че интерпретацията е преписване на даден текст във властващ интерпретативен код.

Изер се усмихна. Строен, седемдесетгодишен, млад - над безупречния му тъмносин костюм, над тънкия златен блясък на очилата сияеше остро белотата на косата му. Попита ни дали знаем какво е пристрелка - когато оръдието има вече ясна цел и започва да стреля с последователна корекция на грешката след всеки следващ изстрел. По-горе, по-долу, изстрел вляво, изстрел вдясно и накрая - в целта! Това е интерпретацията, не произвол.

Говорехме на терасата на Residentia de Comtesa, а срещу нас смрачаващото се Сантяго очертаваше оцелелия след толкова войни и канонади силует на катедралата. Артилерийската метафорика не ми харесваше. Мислех си за безцелността на фойерверките, за избухващата им фиестическа дисеминация на небето над не-мястото, уцелваща с щедър замах безброй не-цели... Дали беше възможна интерпретация, подобна на тази празнична стрелба? Разхитителна, изплъзваща се на прицелвания, средства, ефективност, инструменталност, рационалност, обръщаща лице не към реалностите, а към над-реалностите, небето над текста, подобно на тъмно-неоновата синева над светия град, по която фойерверките драскаха с огнени нокти...

Александър Кьосев