Встрани от каноните

Следя развитието на Яна Добрева и всяка нова нейна пиеса ме радваше с успеха си. Не съвсем същото се получи с последната й творба. "Когато си тъжен, яж сладко" хем ме беше спечелила с "нещата от живота", които бяха вътре в нея, хем по някакъв начин стоеше встрани от представата ми за театрална пиеса. Трябваше ми време, за да осъзная, че това "встрани" всъщност е нейната освободеност. После Явор Гърдев (а и не само той) заговори за "текстовете за театър" и за това, че днес те са по-силната провокация. И нещата си дойдоха на мястото. Във века, който си отива, изобразителното изкуство си позволи бягство в абстрактното, а музиката опита езика на атоналността. За драматургията аналог са абсурдистите. А във века, който идва, накъде? Дали текстовете за театър не са възможният отговор? Няма да намесваме астрологията, която на свой ред смята, че всичко старо е изчерпано и изкуствата се намират в зората на нови процеси, които не ние ще доживеем да проследим и осмислим. Сега е 1997 година и Варненският драматичен театър играе "Когато си тъжен, яж сладко".

Творбата е изградена от монолозите на четири жени, събрани на едно място и отдалечени една от друга по съдба, възраст, манталитет. Продължителното усещане е, че разговарят със себе си. Че не могат да се чуят. Всичките са наранени - някъде, някога, от някого. Изживяват болката затворени в себе си. Знаят какво не искат от живота. Но това е твърде малко и те се разкъсват от тази недостатъчност. Постепенно се промъква времето, от което нататък осъзнават и какво искат. Защото осъзнават раните, които самите те са причинили. Прецизната режисура на Илия Добрев постига акустиката в сценичното пространство, стопява разстоянията между героините. Уж изолираните монолози се кръстосват, пресичат се съдби, възрасти, манталитети. Усещането у зрителя е променено: Този огромен свят, в който сме осъдени да живеем, е малък за човека. Трябват му и други светове и някаква друга действителност, иреална и реална. Жените са обладани от нуждата да я намерят и тяхната обърканост (и лудост може би) е всъщност лутане по пътищата към нея. Колцина ще я намерят? Има ли я въобще? Или смисълът е в търсенето? В "небето" с цялата му отдалеченост, която ни предизвиква да предприемем дългото пътуване?

Темата за небето (или Бога), която облъхва всичките пиеси на Яна Добрева, не е тема религиозна. Да достигнеш небето според авторката означава не да се отдалечиш от земята, а да стъпиш по-здраво на нея. Това може да бъде "прочетено" по два начина - като надежда и като илюзия. Прочитът определя тона на спектакъла. Илия Добрев предпочита надеждата. С нея е белязано и талантливото изпълнение на Юриана Траянова, Дафинка Данаилова, Илияна Даскалова, Юлияна Чернева и Милена Кънева, за които типът драматургия не се е оказал препятствие.

Дора Монова