Мъглявината Трети сектор

Състезанието е неофициално. Няма стартова линия и не се знае кой и кога е дал сигнал за начало. Въпреки това по пистата тичат отбори и се класират за финала без квалификации. Мълчаливото гражданско мнозинство научава за тях спорадично. Информацията е често пъти опосредствана, понякога противоречива и винаги непълна. Достатъчно причини, за да витае в публичното пространство подозрението, че неправителствените организации, фондациите и сдруженията съществуват сами за себе си, съществуват, за да легитимират пред Запада отсъстващото гражданско общество и за да усвоят парите, които Западът дава за неговото укрепване.

Неправителствените организации се появиха в онзи момент, в който някой трябваше да поеме част от функциите на разпадащата се държава. Завихрилият се рояк се завъртя в освободеното пространство - пъстър, амбициозен, еманципиран, но не винаги на безопасно разстояние от енергийните полета на властта.

Неправителствените сдружения в рояка са толкова много и така разнолики, че всеки опит за обобщение би бил безсмислено и обречено упражнение. Във ветрилото на Третия сектор еднакво легитимирани стоят както мощните структури на доказали своята полза за демократичния процес фондации, така и комитети-фантоми, за които единствено се знае номерът на пощенската им кутия. Общото между едните и другите е неравномерната мъглявина, с която са обвити. И в по-изолираните райони на страната, ако изобщо съществува някаква представа за това какво е неправителствена организация, то тя е или схематична, или изкривена, или логично пренася върху целия Трети сектор дефектите на отделни негови структури.

Причината естествено не е в жителите на Мало Бучино или на село Биримирци. Причината не е и в медиите, които са естествените посредници между организациите, създадени заради същите тези жители и самите жители, за които се измислят семинари и програми. Причината е в отсъствието - частично или тотално - на медийна политика на неправителствените организации; в липсата на разбиране от страна на техните ръководители за смисъла от публичност или просто в неумението това да се прави елегантно, убедително и непрекъснато.

Съществува някакъв парадокс в така описаната картина на нещата - смисълът на третия сектор е в неговата полза за обществото; същевременно обществеността е в пълно неведение относно разнообразието от дейности, които са обединили разни хора в сдружения и общности; хора дейни, успели сръчно да облекат в подходяща форма своите идеи, за да получат финансиране; фондации, които функционират свободно-несвободни, доброволно капсулирани.

На въпроса защо това е така, има няколко възможни отговора:

- По условие обществеността, респективно медиите, проявяват интерес към онези структури, които се заявяват в публичното пространство като "даващи", а не "взимащи" и чийто краен продукт е видим, ясен, безспорен, наличен. В тази категория не влизат конференциите, кръглите маси, дискусиите, обсъжданията, семинарите и работните срещи, които поглъщат огромна част от средствата на третия сектор. Интелектуалното общуване, размяната на идеи, влиянието върху общественото мнение, лобирането и наблюдението на определени социални процеси, както и всички дейности, свързани със самопознанието на едно общество, не се ползват с висока обществена популярност у нас. Интелектуалните усилия по традиция не са особено тачени в България. В България се цени конкретиката, която можеш да пипнеш и видиш. Фондацията, ръководена от съпругите на президента и на министър-председателя, например, е сред малкото, които се радват на специално внимание от страна на журналистите не само поради естественото вглеждане в личностите, които я оглавяват, но и поради това, че обектът на нейната дейност е конкретен - благотворителността може да бъде пипната, видяна, измерена и остойностена.

- Друга причина за отсъстващото медийно любопитство към третия сектор е това, че по условие журналистите насочват прожекторите си към личността, която представя една идея, а не към идеята сама по себе си. И тъй като сравнително малко от председателите на фондации и сдружения от третия сектор са личности с биография (собствена или на съпрузите им), тъй като единици са фигурите с ярко присъствие в публичното пространство или безспорните авторитети, то интересът към останалите - чиито способности да бъдат медиатори на определена кауза, колкото и прекрасна да е тя, са сравнително ограничени - е силно занижен.

- От своя страна и председателите на комитети и фондации не проявяват кой знае какво старание да се харесат на българските медии. Цялата им енергия по условие отива за изграждане на "имиджа" на организацията извън страната, от където идва основната финансова подкрепа на неправителствените организации. Качествата, необходими за това, съвсем не зависят от биографията и публичното присъствие на ръководителя. Много по-печеливша стратегия е обиграността в попълването на формуляри за "грантове", умението да представяш както трябва и на когото трябва "продукта" и сръчността в общуването с мрежата от западни партньори. Представянето на дейностите у дома, пред т. нар. гражданско общество, заради което е създаден третият сектор, или напълно се пренебрегва, или сериозно се подценява. Просто защото от самото общество все още нищо не зависи.

- Със сигурност има хора, които знаят как да представят работата на фондациите. Тяхната роля обаче, дори когато специално са поканени за това, в повечето случаи се свежда до чиновничество. Един от парадоксите в този смисъл е свързан може би с най-стабилната неправителствена организация в България: въпреки мощния административен апарат и безспорните финансови възможности на "Отворено общество", Обществото доскоро се появяваше в публичното пространство само когато вестник "168 часа" пожелаеше да публикува поредния си донос срещу Сорос. Поначало професията "public relations" е без традиции в една страна, в която десетилетия наред общественост, в гражданския смисъл на думата, е нямало. Вероятно е необходимо време, натрупване на грешки и успехи, докато онези, които дефилират пред гражданството, и самото гражданство осъзнаят, че връзките помежду им са необходими - и за едните, и за другите. Докато бъде осмислен големият потенциал на съвременната личност, която е в състояние да ангажира свободните валенции на своята енергия в мощно поле на присъствие, а не на отсъствие в променящото се пространство. Друг е въпросът, че свободните валенции сред мизерстващите хора са насочени единствено и главно към прехраната.

- Държавната администрация също все още недостатъчно разбира ползата от стабилен трети сектор, който не само организира аморфността, не само е в състояние да бъде мощен генератор на идеи, но е и необходимият коректив на прехода, което само по себе си може по нов начин и на друго равнище да интегрира страната във влиятелни международни общности. Само че докато битува съмнението, че фондациите са проводници на чужди идеи и ценности, докато службите се отнасят с "другостта" подозрително и враждебно, самата държава ще чуждее, различна и затворена от отвореното общество на модерната цивилизованост.

- Грижата за това обаче не може да бъде грижа на администрацията, нито на обслужващата я журналистика. Прозрачността на третия сектор е неизпълнената задача на самия трети сектор. Докато неговите идеолози не осъзнаят това, неправителствените организации ще продължават да живеят като безформено тяло, съставено от най-разнообразни клетки, съществуващи сами за себе си, без координация помежду им и без потребност от контакти. Възниква естествено и последният въпрос - съществува ли смислен диалог, диалог изобщо между различните сдружения, фондации и общности?

- Броят на фондациите в България не е известен. Много от тях дублират дейността си, много от тях маскират дейността си, много от тях изобщо нямат дейност. Но всички те искат да съществуват. Между тях се води необявена война за отвоюване на територия, на незаета ниша, за запазване на собствено пространство. Защото броят на потенциалните спонсори е краен и относително известен. Циганите, например, са една от най-оспорваните територии. И тъй като България твърди, че върви към Европа, а Европа (за разлика от България) е чувствителна към всички теми, свързани с човешките права, претендентите за защитници на българските цигани са твърде многобройни. Нищо чудно, че някои от тях правят всичко, което могат, за да елиминират "конкуренцията" - с позволени и непозволени средства пред партньорите от Запада. Който единствено ги финансира.

- Западът обаче, като сръчен и отегчен бюрократ, се интересува от отчета и опаковката повече, отколкото от реалния ефект на отпуснатите средства. Ефектът може да бъде преценен от обществеността. Която тъне в неведение..

Достатъчно причини, за да витае в публичното пространство подозрението, че неправителствените организации, фондациите и сдруженията съществуват сами за себе си, съществуват, за да легитимират пред Запада отсъстващото гражданско общество и за да усвоят парите, които Западът дава за неговото укрепване.

Еми Барух