Отново имахме възможността да "уловим" със сетивата си "посланията" на швейцарската художничка Моника Фишер. Новата й изява в София, съвместно с Лучия Корай (също от Швейцария), бе в центъра за съвременно изкуство "Ата". Тяхната изложба можем да определим като събитие в живота на галерията.

В самото начало на миналата година Моника Фишер показа в галерия "Ата-рай" свои произведения, създадени изцяло от хартия и от употребявани битови предмети - пакетчета чай, изсъхнали рози, гумени ръкавици, обелки от плодове и др. Тя ритмично ги подрежда и комбинира, подчинявайки ги на своята интуиция, за да получи активно въздействащи с естетиката си и завършеността си художествени конструкции. Произведенията й се характеризират с изчистеност, въздушност и крехка чувствителност.

В новата си изложба тя също използва разнородни по характер и по правило нетрадиционни материали - хартия върху телени конструкции, карфици, обелки от портокали с кръгла форма, късчета месо в полиетиленови пликчета с формалинов разтвор. Тенденцията е към по-ярко изразена пластичност с явен философски подтекст. "Посланията", които Моника Фишер отправя към своята публика, са станали някак по-конкретни. Интересът й към "употребата" косвено отразява нейната екологична позиция и отношение към консуматорската същност на съвременното общество.

Художничката предпочита да работи предимно с белия цвят и в бяло пространство. С негова помощ тя получава тази целенасочено търсена игра на светлините и сенките, която спомага за изчистването на формата. Това се вижда в пластично изведените човешки торсове от хартия, закрепени върху тел. В случая бялото е и част от болнична среда, целенасочено търсена и изведена като основна идея. По този начин художничката засяга проблема за пластичната хирургия, за отстраняването и прибавянето. Долавя се известна "стерилност" в обстановката, хлад и лабораторност, сякаш сме на "посещение при болен". Логично възниква въпросът "кой е болният?" - личността или обществото, в което за чувствителните, крехките и ранимите като че ли няма място?...

Моника Фишер не счита себе си за концептуален художник, не борави със знаци и символи, а разчита изцяло на чувството и интуицията. От друга страна, образованието й по психология обуславя аналитичността на нейния подход, помага й в структурирането на работите.

Лучия Корай за първи път у нас показва рисунки голям формат, изпълнени с туш или молив върху хартия. Тя предпочита да работи с човешкото лице, което свежда до знак или редуциран символ. Интересът й е насочен към създаване и конструиране на нови, различни структури, които в повечето случаи отразяват нейното вътрешно състояние - спокойствие, напрежение, динамика.

Това е една интересна "игра на подреждане на пъзел", но от еднакви модули, при която рисунката винаги е конструктивно различна. Реденето на лица-знаци и профили по цялото поле на листа се асоциира със създаване на вариантен порядък/ред на всичко около нас, а оттук и на обществото, в което всички сме "ознаковени" и "омасовени". За да реализира своята концепция, тя използва похватите на инверсията на модулното пространство, развивайки го по хоризонтала и вертикала. Това оправдава квадратния формат на работите й, но едва ли друг формат би довел до нещо същностно различно. Темите, които разглежда, също са постоянни, свързани с отношението между индивидуалността и масите.

Произведенията на двете швейцарки, показани в обща експозиция, въздействат цялостно върху публиката, без да налагат грубо своите "послания". Причините са ясни: Моника Фишер не се интересува от знака и символа, а от човешката душа, докато Лучия Корай - обратното - използва човешкото лице дотолкова, доколкото знакът и символът й позволяват. Обединява ги общото усещане за въздушност на средата, за деликатност и ненатрапчива, скрита динамика, но най-вече - интересът към проблема за структурирането на нещата в нашия живот.

Катя Тинева