Да обгазим калта

На 11 октомври България и Русия пак се пребориха по футбол, но този път върху едно кално поле, вместо върху зелен килим. И тъй като "борбата" нямаше никакво значение за класирането на световното, тя приличаше на кално шоу, в което участниците предизвикват повече смях, а понякога и жалост. Докато се установи връзка с нашия коментатор на стадиона, от студиото говореше Петър Василев, но така и не успя да ни зарадва с някоя смешка както друг път - например, че "мачът прилича повече на борба, отколкото на спектакъл". Може би, защото в случая не беше ясно дали срещата е някакво комедийно представление или състезание. Неизбежна обаче пред нас се възправи асоциацията със свободната борба на двете страни върху още по-възвишеното газово поле. (Какви ти братя Карамазови тук, каква ти Настася Филиповна... или поне академик Сахаров, или поне Калашников.) Бившите културни и технически нации са деградирали до някакви суровинно-придатъчни спорове... Но такова е времето. Има сега предимно кал и газ - затова и телевизията трябва да ги снима. С калта е лесно: накъдето и да се насочат камерите, все ще се наплескат с нея. Човекът е направен от кал, успокояваме се, а българинът, като стар жител на планетата, предостатъчно съдържа тази материална субстанция. Елин Пелин също е писал за селската кал, в която затънал ентусиазиран учител. Думата обаче е за газовия проблем, който ни е нагазил. Той съвсем не е като българо-руския мач, който беше само за престиж - а както знаем, ние за такова нещо не играем. Не може да се отрече, разбира се, че изгазването на въпроса за газта също има своето престижно, а не само икономическо значение. С едно изречение: лъвът без газ пак лъв е, но не и без корона. За неприятно нецензурната пък, близка по звучение дума, вече се изказа "Каналето". Какво да се прави, то си е кално-подземно предаване.

Въпреки че държавата ни се бори последователно да не отиде короната за заплащане на газта и в това отношение печели симпатии от най-различни среди и страни, националната телевизия реагира някак разсеяно на борбата върху газовото поле и изобщо оставя дълбоко съмнение в зрителя дали тя не е в крайна сметка спектакъл - според терминологията на г-н Петър Василев. Освен по новините и като цяло тук-там в заметките на някои отговорни и оторизирани лица, проблемът така и не се разгърна достойно върху екрана. Това е безспорно удобство и право за двете договарящи се страни. Но не и за самата телевизия, защото по този начин тя пак показва, че е здраво зависима от властта. Впрочем разни публицистични предавания отново тръгнаха по Канал 1. Засега без особен успех. Журналистите изглеждат като Христо Стоичков върху много разкалян терен, а както Христо пък Бонев ни каза, в такива случаи той губел 80% от възможностите си. Но ще обгазим ний калта... след 2000-та година, най-късно до 3000-я брой на в. "Култура".

Ромео Попилиев