Нов симфоничен оркестър навлезе в седмия си сезон на 15 октомври с нов музикален директор - Росен Миланов. В това, че е талантлив, вече никой не се съмнява. Особено американците, които му повериха Чикагския младежки симфоничен оркестър, предоставиха му и преподавателски часове в Джулиард скуул. Въпросът е обаче как ще успее да укрепи това начинание, наречено Нов оркестър, което провокира през годините толкова противоположни оценки, но и показа удивителна жилавост.
За четирите концерта, планирани под диригентството на Росен (изключително амбициозни!), това ми се струва невъзможно. Българските музиканти имат невероятната способност да правят чудеса, когато са в пълна мобилизация. Но това нашенско си чудо все пак има граници.
Създаването на навици и култивирането на звука на един оркестър е нещо като отглеждането на английската морава: нужно е постоянство и много време. А в този състав засега, изглежда, се разчита най-вече на ударното натоварване. От съвсем младите оркестранти се изискваше и в този първи концерт максимална интензивност на музицирането - и физическа, и психическа. Две големи симфонии вкупом (Сибелиус № 1, Брамс № 2) са си изпитание дори за опитен оркестър. Затова не е изненада, че най-добре прозвуча първата пиеса, Кантус от Арво Пярт, до голяма степен и Сибелиус. В тази така разнородна по характер музика, изпълнена с много зъбери, романтичен патос и северна мистика, Росен Миланов успя да запази една вътрешна драматургична линия. За Брамс силите не стигнаха. Но това, което особено ме смути в тази интерпретация, бяха не толкова техническите проблеми, колкото търсенето на външни ефекти, на атрактивност (в интензивността на звука, фразирането, контрастите, ритмичните акценти). Музиката на достолепния немец зазвуча като в холивудска продукция. Изглежда битието на диригента в Америка слага отпечатък и върху вкуса му. Дано се предпази от клопките, които поставя "другата" култура и да заеме от нея само смисленото.
23 октомври. Владимир Гяуров на диригентския пулт пред Софийската филхармония. Адмирации за програмата! Моцарт и Шуберт - музика, от която всеки оркестър се нуждае, и то в по-големи дози. Защото в нея се изисква яснота, чистота, максимална прецизност: всичко се чува и разбира, и най-малкото прегрешение. Колкото до Шуберт, голямата до мажорна симфония, съвсем не е случайно сравнително рядкото й появяване на концертния подиум. Диригентът би трябвало да притежава огромен вътрешен потенциал, за да осмисли богатството на "божествените й дължини". За Владимир Гяуров това се оказа твърде тежка задача. Странен се получи неговият Шуберт - доста шумен, малко по военному отсечен и грубоват, без диференциация на оркестровото звучене в различните части. Един прочит, лишен от тишина и каквато и да било романтика. Казвам всичко това с известно притеснение, защото Гяуров е музикант с качества. Но очевидно и за диригента, както и за всеки практикуващ музикант, е необходимо постоянно натоварване и ежедневен къртовски труд, а не само случайни ангажименти, от време на време...
В малко по-различен аспект подобни мисли събуди и изпълнението на солиста Павел Златаров. От 1994 г. е концертмайстор на филхармонията, но в самостоятелни изяви като че ли въобще не сме го чували. И ето сега изсвири Петия цигулков концерт на Моцарт. Малко сковано в началото, без артистична свобода и увереност. За да покаже, едва в края, че е въпрос на липса на солистичен сценичен опит. А младият цигулар е определено способен! Искрено се надявам да съумее да разгърне възможностите си.
Юлиана Алексиева