Да пишеш срещу изтичащото време

Гюнтер Грас на 70 години

Да вземем например книгата ми "Из дневника на един охлюв", която върви успоредно със събитията през 1969 година, казва Грас. В нея преразказвам разговор с моите деца. На въпроса им: "Какво е това писател?", аз отговарям: "Писателят е човек, който пише срещу изтичащото време." Живеем във време, което е твърде бързотечно и аз мисля, че това още повече натоварва писателя с отговорността да пише срещу изтичащото време, да бъде всеобща памет. Това е вечната задача на литературата, която е актуална и днес.
Да пишеш срещу изтичащото време - метафората звучи наистина толкова добре, че човек започва да я подозира в безсъдържателност. Но достатъчно е да прочетеш няколко романа на Гюнтер Грас, например "Тенекиеният барабан", "Котка и мишка", "Местна упойка" или "Срещата в Телгте", за да се убедиш, че - както никой друг - писателят Грас е успял да "засече" изтичащото време, да консервира секундите, минутите и годините, в които се разиграват най-ключовите събития от германската история: Трийсетгодишната война, националсоциализмът и Втората световна война, общественият прелом през 1968 година във Федералната република. Определението "както никой друг" не е обикновен комплимент към юбиляря. Дори Нобеловият лауреат и сънародник на Грас Хайнрих Бьол възкликва след оповестяването на наградата: "Защо аз? Защо не Гюнтер Грас?" А световноизвестната южноафриканска писателка Надин Гордимър пише:
"Гюнтер Грас е сред онези писатели - мога да ги наброя на пръстите на едната си ръка - които взривиха границите на литературата за моето поколение. Така, както за предишните поколения го сториха Джойс, Пруст и Музил. От Томас Ман до наши дни нито един друг германски писател не е упражнявал толкова силно въздействие върху световната литература."

Грас е роден в Данциг, днешния полски град Гданск, на 16 октомври 1927 година. Следите на данцигското му детство и юношество - магическо, интензивно и мрачно - сред една много културна среда и под облаците на приближаващата война са ясно различими в романите от "Данцигската трилогия". А една от последните му новели "Вещателят", която е позната и на българските читатели, пренася данцигското минало в днешен Гданск след края на две войни - Втората световна и Студената. Самият Гюнтер Грас участва в едната от тях като помощник на противовъздушната отбрана през 1944 година в Котбус, после попада в лагер, а след освобождаването си през 1946 работи каквото му попадне: миньор, каменар, джазов музикант. През 1947 г. се занимава с каменоделство, а през следващите пет години учи скулптура в Дюселдорф.
Берлин. От средата на 50-те години постепенно придобива вкус и към други изразни средства: излизат първите му стихове, поставени са първите му пиеси. Ето как самият той обяснява тогавашното си развитие: "Като писател и като гражданин на тази страна аз винаги съм се чувствал съвременник и съм възприемал политиката като частица от действителността. Трябваха ми обаче няколко години, докато започна да пиша. Войната свърши през 1945 година, тогава бях 17-годишен и ако не броим някои чисто епигонски текстове, сериозно се захванах с литература едва в средата на 50-те."
Едва 32-годишен, с "Тенекиеният барабан" Гюнтер Грас става световноизвестен. Междувременно романът е преведен на всички важни световни езици (включително и на български) и достигна общ тираж от 4 милиона екземпляра. Милиони зрители познават и забележителния филм на Фолкер Шльондорф, който представя на екрана историята на Оскар Мацерат - малкия барабанчик, който на 3-годишна възраст взима решението да не расте повече като протест срещу света на възрастните. Около "Тенекиеният барабан" през последните десетилетия възникна микровселена от вторични текстове, интерпретации и тълкувания. Поклонниците на книгата твърдят, че тъкмо с нея Гюнтер Грас пръв е успял да освободи немския език и германската култура от метастазите на националсоциализма, докато враговете й обвиняват автора в нихилизъм, дори в порнография. Успехът обаче подсигурява на Гюнтер Грас нещо много важно: "Той ми даде онова, което много автори с основание бленуват - икономическа независимост. И до днес с благодарност оценявам това голямо предимство."
Тази икономическа независимост, за която говори Грас, не е без значение за политическия ангажимент на писателя. През 60-те години той залага вече големия си обществен авторитет в полза на социалдемократическата кауза и макар че не е член на ГСДП, на три пъти участва в предизборната кампания и пише речи за своя добър приятел Вили Бранд. Гюнтер Грас е сред духовните съавтори на новата източна политика, която социалдемократите провеждат след идването си на власт, но в същото време той участва и в улични протести, седящи блокади и демонстрации за разоръжаване, които в края на 60-те дават нова идентичност на западногерманската левица. Неговите идейни и политически противници често го обвиняват в прекалени симпатии към режима на ГДР, дори в съглашателство с комунистическото ръководство в Източен Берлин, но Гюнтер Грас нееднократно заявява и доказва, че едно е да признаваш политическата реалност, наречена ГДР, а съвсем друго - да оправдаваш тоталитарната и полицейска практика в така наречената "първа държава на работниците и селяните на германска земя". Йоханес Рау, една от живите легенди на западногерманската социалдемокрация, си припомня следното:
"Когато на една среща със сандинисти от Никарагуа прозвучаха изказвания, които биха допаднали на Ерих Хонекер, Вили Щоф и цялата тогавашна съветска номенклатура, Гюнтер Грас веднага взе думата и със своя неподправен и неподражаем език даде да се разбере, че стената е унижение за германците, че от нея блика разрушителна енергия. В помещението сякаш нахлу прохлада - петминутната реч на Грас ликвидира всички недоразумения и ясно показа, че демокрация се прави само от свободни хора."
И през следващите десетилетия, та чак до днес, Гюнтер Грас продължава да се смята и да се държи като политически писател и като политически ангажиран гражданин. Неговите текстове, речи и медийни изяви срещу ядрената надпревара и извършеното презглава обединение на Германия, срещу ксенофобията и диктата на пазара, са емоционални, гневни, понякога крайни, но винаги искрени. Неслучайно мнозина съвременници споделят убеждението на политолога Гунтер Хофман, че благодарение на умове и пера като Гюнтер Грас западногерманската демокрация е станала много по-либерална. Редом със световноизвестния философ Юрген Хабермас, Грас има решаваща заслуга за постепенното освобождаване на германското общество от компрометираните идеи на национализма. Макар че този процес все още не е завършил, както предупреждава писателят: "За това свличане към националистическия бяс отговорност носят и левите - именно защото дълго се бояха да дефинират наново тази тема от просветителска гледна точка. Става дума за такова понятие за нацията, което е отворено, което, естествено, не дефинира германците според принципа на кръвта. За такова национално самочувствие, което се гордее с уникалната клауза за политическото убежище в конституцията. Което стъпва върху федералистичната структура, тоест върху многообразието на Германия. И което би ни позволило като зрели личности - а не като хора, които непрестанно умуват над произхода си - да влезем, а някой ден и да се разтворим в Европа."
Тъкмо нерешителната и консервативна политика на социалдемократите по темата "нация, имигранти, бежанци" стана причина през 1993 Гюнтер Грас да напусне ГСДП, в която членуваше от 1982. След обединението на Германия писателят очевидно изпитва нарастващ душевен дискомфорт от живота и политиката в страната. Идейно и нравствено Грас си остава гражданин на онази Федерална република Германия, която възникна като сплав от разкаянието заради националсоциализма, икономическото чудо, социалните идеи и европейското единение: малката, либерална, стопански силна и симпатична Бонска република. Грас остро атакува не само бързото и - според него - противоконституционно присъединяване на ГДР. Той се гневи срещу безцеремонната политика на приватизаторите от "Тройханд", срещу западната надменност към гражданите на Източна Германия и Европа, срещу демонтажа на либералните конституционни принципи. Гневът му е шумен, понякога наивен, дори неадекватен, а според някои критици този гняв не е нищо друго, освен самореклама и опит да се оправдае собственото левичарско минало. Наскоро един от тези критици, берлинският професор по социология Александер Шулер, обобщи по следния начин възраженията срещу Грас:
"Той ругае канцлера Хелмут Кол, наричайки го лъжец, и в същото време смята себе си за неприкосновена скъпоценност от майсенски порцелан, всеки упрек срещу която би бил равнозначен на кощунство. Имаме насреща си една медийна звезда, която пред очите на всички е изгубила ориентация, но не желае да си го признае. Един крал, чиито нови дрехи са купени с намаление от лятната разпродажба. Грас не е Гьоте, той е по-скоро крал Лир. Само че автор на този Лир е не Шекспир, а Гюнтер Грас."
Тъкмо за рождения ден на Гьоте през миналата година Гюнтер Грас представи новия си роман "Обширно поле", който имаше амбициозната цел да превърне в литература националния проблем на германците. Книгата излезе на пазара след шумна рекламна кампания и въпреки сдържаността на литературната критика, достигна огромен тираж и вече излезе на няколко чужди езика. Самият Грас предпочита да говори за успеха на романа, отколкото за мнението на рецензентите, макар че "Обширно поле" предизвика скептични отзиви дори сред онези критици, които иначе споделят възгледите на писателя. В художествено отношение романът очевидно не е на равнището на най-добрите му книги, обаче Гюнтер Грас смята тази оценка за зложелателна и дори има сериозни аргументи: романът е политически неудобен, смята авторът, поради което литературната конюнктура начело с отколешния му заклет враг, критика-популист Марсел Райх-Раницки, се е вдигнала едва ли не на кръстоносен поход срещу "Обширно поле". В един разговор помежду ни още преди излизането на книгата Грас маркира една от основните линии на "Обширно поле" - сбъркания, от негова гледна точка, модус на германското обединение: "Трябваше да се почне със справедливо разпределяне на тежестта, Западът го дължеше на Изтока, а не да се провежда обединение на юруш, както всъщност стана. Сега последиците ще се носят от следващите поколения. Трябваше да се действа по-бавно, възможно беше да се действа по-бавно на фона на преговорите, които Геншер проведе изключително умело, да се търси на първо място възстановяването на държавния суверенитет по линия на конфедерацията и едва след това да се гради нова конструкция. Благодарение на наличните вече федералистични структури, през 1990 година можеше да се създаде не уголемена Федерална република, а Съюз на германските области с нова конституция - така, както впрочем го изискваше наличната конституция. Нейният член 146 бе пренебрегнат, тъй че това, което се нарича "обединение на Германия", всъщност почива върху конституционна злоупотреба."
Острата критика на Гюнтер Грас към новия национален проект на германците предизвика истински взрив от недоволства. Писателят трябваше да преглътне дори епитети като "безродник" и "хроничен мърморко". В същото време обаче на негова страна застанаха някои от най-сериозните имена в германската политика, култура и наука, като Валтер Йенс, Улрих Викерт или Бьорн Енгхолм. Ето обяснението на бившия лидер на социалдемократите Енгхолм:
"Той винаги казва това, което мисли, понякога изговаря неща, които всички други премълчават. Грас показва разбиране там, където цари неразбиране, предлага помощта си там, където владее безпомощност. С две думи: той е стъпил здраво на земята, без следа от надменност или суета. А славата нито за миг не му пречи да бъде човек и приятел."

Всеки, който познава Гюнтер Грас, ще се съгласи с тази оценка. Набитият мъж с ръце на каменоделец и с черни мустаци, с лулата и екзотично демодираната барета, и до ден днешен изслушва събеседника си внимателно и замислено, търси диалога, задава въпроси и говори със спокойна лекота за работата си, загърбвайки пиедестала на дългогодишен и все по-актуален кандидат за Нобелова награда. За него е съвсем естествено да те повлече из пъстрите пазари на Любек или Хамбург, след което собственоръчно да ти сготви световноизвестната си рибена чорба и дълго да разсъждавана на глас за подправките. Къщата и ателието му в околностите на Любек са територия, свободна от грандоманията, кича и естетските превземки. А почти детинското опиянение, с което се отдава на старата си любов, рисуването, веднага те кара да забравиш упреците в предвзетост и медийно лицемерие. Усещането, че този 70-годишен човек излъчва невероятна енергия, обяснява много неща за писателя, художника и личността Гюнтер Грас.
Тези свои почти неестествени енергии Грас през последните години впряга в още една достойна кауза: правата на малцинствата. Той беше начело на демонстрантите, които протестираха срещу ксенофобията след смъртта на трите туркини при един палеж в Мьолн. Тази есен Грас основа фондация за насърчаване и подкрепа на ромската култура в Германия, а ангажиментът му в полза на различни потискани малцинства по света съвсем не е декоративен или рекламен. Впрочем, първият въпрос, който той ми зададе преди време за България, също беше свързан с този проблем: уви, споменът за така наречения възродителен процес все още оставя следи върху образа на България пред света. Гражданската ангажираност на Гюнтер Грас бе една от двете най-важни посоки, в които авторите на юбилейни текстове търсеха и намираха мястото на писателя в германския и световен културен пейзаж. Другата, естествено, беше литературното му дело. Грас като невероятен майстор на езика, като одарен конструктор на сюжети и не на последно място - като визионер: тези оценки му дават не само литературните критици, но и много световноизвестни писатели. Неслучайно сред онези, които гласно се обявяват за негови ученици, са такива имена като Джон Ървинг и Салман Рушди. Заслужените комплименти, срещу които едва ли би възразил онзи, който е прочел големите романи на Гюнтер Грас, Манфред Бисингер обобщава така:
"Литературната равносметка, с която светът посреща края на хилядолетието, ще ни покаже, че сред малобройните имена на германски писатели, които задължително се споменават през последните десетилетия, своето запазено място има и Гюнтер Грас."

Александър Андреев
(Текстът е излъчен по Дойче Веле)