Денят на доносниците

Предполагам, че онези хора, които чуха имената си в залата на Народното събрание по време на - да го наречем - Деня на доносниците, поне за кратко в своя живот са били изправени пред един тежък избор: между невъзможността да разказват за онова, което се е случило, и потребността да се помирят с миналото си. Проблемът за всеки един от тях е личен. Проблемът на онези, които решиха да подредят по този начин несъпоставими ангажименти, съдби и вини, е политически. Проблемът на обществото като цяло е морален. Защото случилото се в пленарната зала на Народното събрание задълго, ако не и завинаги, отлага илюзията за почтеност в прочита на най-новата българска история.
Показателни са няколко неща - никой не одобри дългоочакваното действие, което вместо да разчисти мрачните сенки на миналото, сключи странна сделка с неговото наследство. Дори главните действащи лица не си дадоха сметка, че попаднаха в последния капан на бившата номенклатура: подреждайки едно до друго само парчета от истината, те създадоха картина на не-истина. А това е единственото нещо, от което днешна България нямаше нужда. Отварянето на архивите на бившата Държавна сигурност би имало смисъл само ако е в състояние да даде на обществото огледало за себепознание и ясни ориентири в по-нататъшното му развитие; ако след това станe възможно да се мобилизира потенциалът на нацията, която продължава да се лута извън коловозите на модерността. Картината на не-истина изкриви огледалото, попиля ориентирите и за пореден път разедини общественото мнение.
Самият факт, че хора с досиета трябваше да решават кои досиета да бъдат отворени и кои съхранени, превърна "спектакъла в Народното събрание" - според всеобщото определение на медиите - в диагноза за политическа незрелост на днешния политически елит.
Във всеобщия дефицит изненадват няколко неща: единодушието по отношение на неудовлетвореността от случилото се както от страна на потърпевшите, така и от страна на представители на изпълнителната власт. И мълчаливото съгласие на всички участници в действието с обслужващата мимикрия на предпочетената процедура.
Показателен и смущаващ е и още един факт, който се споменава, ама не съвсем, присъства, но някак встрани, и бива анализиран, но само отчасти: след всички прочиствания на архивите, девет години след падането на Берлинската стена, грижливо съхранени и винаги под ръка, в случай че потрябват!, са досиетата на българските турци. Вън от конкретните съдби на всяка отделна личност, това обстоятелство само по себе си може да бъде положено в един друг, също така актуален за България дебат, засягащ отношенията между мнозинството и малцинствата, които се движат в "лабиринта на политическото", както казва Пол Рикьор. Защото ако през 1958 година тогавашният Централен комитет на Българската комунистическа партия утвърждава "Тезиси за работата на партията сред турското население" и го определя като малцинство, което не е част нито от турската, нито от българската нация, а 30 години по-късно същата партия решава да смени имената на турците и да ги изпъди от държавата, то днес селективното отношение към големия масив от документи в бившата държавна сигурност, на което ни направиха свидетели, по някакъв начин продължава да отделя турското население като друго - наше, но не съвсем. Самият факт, че министърът на вътрешните работи, за да оправдае така направената (не от него) селекция, се позова на широкоизвестната заповед на генерал Семерджиев за съхраняване на досиетата на българските турци, превърна Богомил Бонев в изпълнител на едно решение, взето от човек, на когото предстои да търсят съдебна отговорност за това. Самото твърдение на Бонев: "Това не е цялата истина, но доказаната истина!" обезсмисля така наречената истина. И тъй като целият дебат, свързан с отварянето на досиетата, е по условие морално обременен, двойният стандарт, който продължава да се използва при взимането на национално важни за нравственото оздравяване на обществото решения, е симптоматичен за няколко неща: политическият език в България продължава да бъде носител на неистини и по този начин се лишава от своята най-важна функция - да обединява разединеното общество; политическият език продължава да бъде, както казва пак Пол Рикьор, "смесица от фалшиви обещания и същински заплахи"; продължават трайните негативни стереотипи и подозрителността към "другите"; за неопределено време се отлага визията за утрешния ден и този избор по някакъв начин се превръща в норма; дори при взимането на решения, които не зависят от друг, България отново предпочете балканския си профил, все така неспособна почтено да сглоби картината на собственото си минало.
Еми Барух