Мы рождены, чтоб
сказку сделать былью!

Когато разбрах темата на конференцията, която се проведе в Будапеща на 11 и 12 октомври, се изпълних с нещо като радостно предчувствие. "Изкуството като политика и политиката като изкуство" е достатъчно обща формулировка, съдържаща толкова много възможни посоки и нива, че, казах си, все ще науча нещо ново, интересно и важно. Дори по-късно, когато установих, че в програмата акцентът пада върху ъндърграунда, не се обезсърчих - винаги може да се тръгне от конкретното, за да се стигне до по-общи наблюдения, тенденции, изводи и т.н. На място се оказа обаче, че целта на занятието е само и единствено руски (съветски) ъндърграунд, и всичко по-общо се споменаваше само за да се сведе до него. В крайна сметка се получи един много подробен преговор на това изкуство, онагледен от две импозантни изложби: "Нонконформистко изкуство от Съветския съюз" в Мючарнок (Kunsthalle), представяща произведения от колекцията на Нанси и Нортън Додж и от Царицинския музей, и "Неофициалното изкуство" - снимки и документи от архива на "Отворено общество" в галерия "Centralis".

Конференцията откри Борис Гройс (Hochschule fur Gestaltung, Карлсруе), който разгледа на творчеството Иля Кабаков и се съсредоточи най-вече на "комуналните" му изяви. Става дума за работите, представени на "документа" (1993) и в центъра Помпиду (1995), инспирирани от съответния тип апартаменти в Съветския съюз, които художникът превръща в метафора на обществото там. Всеки е "комунален" и по този начин "изложен" - негови зрители са съседите му. "Цялото съветско общество бе музей на това изкуство", каза Гройс и за баланс разгледа музея като комунален апартамент. В него "пребивават" художници, които понякога се мразят, но са принудени да съжителстват заедно. Така музеят се явява "контролиран ад" (разбира се, по Сартъровите думи "Адът - това са другите"). И всичко беше много хубаво, но тъй като става дума за произведения вече от 90-те години, Константин Акинша съвсем правомерно запита: "Това "рециклиране" на ъндърграунда не е ли носталгия по миналото, когато той е бил нужен?". Този въпрос-констатация на практика обобщи както изказванията, така и настроенията през целия първи ден на конференцията.
А той едва започваше. Лични спомени за първите си срещи с Кабаков и ъндърграунда сподели Ким Левин (президент на Международната асоциация на художествените критици) в началото на изказването си. После премина към колебания (подкрепени с цитати) относно темата на конференцията, установи паралелността на САЩ и Русия (СССР) - "Другата страна на модернизма е пак утопия" - и обобщи, че всяко изкуство е политическо (трябваше ли да ходя чак в Унгария, за да го науча!).
Най-подробен преговор с аналитични елементи представи Екатерина Дьогот (в. "Коммерсант", Москва), тръгвайки от въпроса може ли неофициалното руско изкуство да внесе нещо в световното (това бъдеще време бе много впечатляващо). "Съвременното изкуство се базира най-общо върху ценностите на западното християнство - акцентът върху индивидуалността и свободата на избор" - започна тя. Докато източното християнство се отличава с отказа от личното. Ето защо именно неофициалното "свободно" руско изкуство влиза във връзка със Запада. Хронологически в него Дьогот отбеляза няколко вида свобода: "антропологична" или "телесна" (action painting, пърформанс) и "екзистенциална" (свободата на избор) в 60-те години; свобода на рефлексията и "свобода от живота" (по Ортега-и-Гасет - изключване от тоталитарния живот) в 70-те години. После тя се спря на второто поколение руски концептуалисти, което чувства връзката си с неофициалното изкуство, но и се дистанцира от него. Тенденцията е преход "от неофициално към ненужно изкуство". При това положение художниците се опитват да балансират: Бренер прави акции на граждански протест, но търси връзка и с официалното, а Кулик се обявява за "държавен художник".
Поколенията на руския ъндърграунд и техните особености засегна и Алла Розенфелд (Jane Voorhees Zimmerli Art Museum, Rutgers University). Забелязва се конфронтация между тях: младите обвиняват соцартистите, че са използвали политиката, че са митологизирали Манежа и т.н., а за тях, както се подразбира, нищо не е останало. След като разказа вече почти задължителните за конференцията спомени за първите си срещи с ъндърграунда, тя премина към забавни случки около възстановките на апартаментни изложби в Jane Voorhees Zimmerli Art Museum, Rutgers University.
Ласло Беке (директор на Мючарнок, Будапеща) започна, както обикновено, от падането на Берлинската стена - даваме ли си сметка какво стана след това; спомена Дюшан - художникът на бъдещето неизбежно ще е ъндърграунд; и отбеляза, че унгарските художници през 60-те и 70-те години балансират на ръба между официалното и неофициалното, "което май е характерно въобще за Източна Европа". После направи преглед на развитието на унгарското ъндърграунд изкуство - "и ние имаме апартаментни изложби", за да завърши с лични спомени за това как са го викали в специалните служби да го правят агент и т.н., и т.н. Неговите и на унгарските художници страдания обаче, на фона на разгръщащата се голяма руска (екс-съветска) драма се възприеха според българската поговорка "Барабар Петко с мъжете"...
Но между другото именно Ласло Беке формулира изречението: "Ъндърграундът е загубил своя модус вивенди и вече не е актуален". То почти обиди една художничка от Литва (или Латвия - въобще представителството от всички екссъветски републики бе доста масирано) и тя го запита... какво има предвид. Забавното беше, че след като целия ден докладчиците и дискутиращите се въртяха "вокруг да около" тази констатация, изричането й в прав текст се възприе едва ли не като неприлично.
Последва нова поредица спомени по сценария: "Когато през 19.. г. срещнах художника еди кой си и той ми разказа как когато изнесъл произведенията си еди къде си го арестували...", разнообразявани от заявления от републиките - "ние там се борихме на два фронта...". Приятно отклонение бе личният възглед за ъндърграунда на Андрей Ковальов (професор в Университета "Ломоносов", Москва), според който главните негови потребители са били спецслужбите в различните страни. След кратка дискусия, когато плахо се чуха разсъждения за страдалческия имидж, който се изгражда на ъднъдграунд художниците ("а те и тогава нямаха такъв вид") и за универсалната митологема в Русия за художника, който се бори срещу властта, денят приключи.
"Имам чувството, че съм на погребение. Всички оплакват ъндърграунда - колко е бил хубав, как им е отворил пътя на Запад, как ги е прославил по света... Но сега е умрял и проблемът на конференцията/консилиум е какво да се прави с тялото" - споделих с художника Тадей Погачар от Любляна (основател на Музея за съвременно изкуство P.A.R.A.S.I.T.E.), докато отивахме към галерия "Centralis". С него се сприятелихме по простата причина, че и двамата сме от малки "източноевропейски" страни, в които изкуството има съвсем други проблеми и затова художественото дисидентство не се раздува. Разказах му как съчувствено са ме погледнали преди две години в Минск, когато казах, че в България не е имало ъндърграунд. И трябваше доста да обяснявам, че става въпрос не за национално бедствие, а за специфични обстоятелства; че не е имало ъндърграунд просто защото българските художници винаги са можели да показват този тип "абстрактни" картини on the ground, т.е. в официалните изложбени зали. Та в качеството си на странични наблюдатели, ние с Тадей Погачар по-хладнокръвно възприемахме ъндърграунд страстите на конференцията. "Те просто готвят нов голям пакет акции, който да продадат на Запад" - каза той и вече стигнахме до архивната изложба. Между другото тя бе добре подредена и изчерпателна, подходяща както за студенти по изкуство, изучаващи ъндърграунда, така и за хора, които никога не са чували за него. А това наистина е постижение.
Вторият ден на конференцията бе посветен на музеите и колекционирането на това изкуство. Бе отделено подобаващо внимание на колекцията на Нортън Додж, който предната вечер изнесе лекция за това как я е събирал. Денис Кейт (директор на Jane Voorhees Zimmerli Art Museum, Rutgers University) каза, че според някои критици в нея има само 5% качествени творби, но той, разбира се, не е съгласен с това - художниците са добре обучени, но нямат академични цели, защото са избрали да са неконформисти. После пък частично се опроверга - "дори ако намалим наполовина колекцията, пак ще останат 500 качествени художници". Принципите на частното колекциониране са съвсем различни от проблемите на музеите при събирането, съхраняването и представянето на съвременното изкуство, включително и на ъндърграунда. С това започна Александър Боровски - шеф на отдела за съвременно изкуство в Руския музей (Санкт Петербург). И продължи с транснационалния характер на съвременното изкуство, който изначално поставя въпроса за неговото музейно представяне. Основната трудност, която срещат в Санкт Петербург, е свързана с невъзможността да се представи контекстът на ъндърграунда и процесът на неговото развитие. "Традиционните музейни концепции тук не работят. В момента интелектуалната спекулация е в главата на всички, но визуалната - не.", обобщи проблемите Боровски. Сред радостните новини беше тази, че музеят започнал да събира и фотография, и че покрай съвременното изкуство и концепциите за изложбите на старо изкуство също се променят.
Рене Бежел (Rutgers University), написала книга за съветския ъндърграунд, разказа, че е започнала да интервюира художниците дисиденти през 1991 г. и т.н., и т.н. С което върна конференцията към носталгията на предишния ден. Единственото любопитно отклонение бе за жените-художнички от ъндърграунда (като малък реверанс към феминизма): те не са се чувствали пренебрегнати заради пола си, били са равноправни, но, както отбеляза авторката, продължавали да вършат домакинската работа (!).
Андрей Ерофеев (Национален Царицински музей за приложни изкуства, Москва) отново проследи поколенията съветски ъндърграунд художници. "През 70-те години се явяват артисти, които се държат така, сякаш въобще няма комунизъм. Те се вълнуват от поп културата, от общохуманни идеи. В началото на 80-те години ъндърграунд художниците са вече хора от несъветска култура". Той също отбеляза трудностите при музейното събиране и представяне на това изкуство. И изведнъж каза следното: "Ние все още не можем да направим музей за съвременно изкуство не защото властта не дава пари, а защото самите ние не сме готови, не сме изучили съвременното руско изкуство". (На всички стана ясно, мисля, че ако ъндърграундът влезе в музея, то ще е като да влезе в мавзолея - с което ще секнат напълно възможностите за по-нататъшната му експлоатация.) Тъкмо да запитам не могат ли просто да създадат музея, пък да продължат да изучават съвременното руско изкуство, и Борис Гройс ме изпревари. Като между другото изясни един постоянно тлеещ на конференцията въпрос - неофициалното изкуство авангард ли е? "Не е", каза той, "защото авангардът е желание да се счупят конвенциите, докато в неофициалното изкуство се съдържа стремеж да се избяга от утопията. В ъндърграунда има вътрешно противоречие - художниците винаги са се стремили да се включат в официалните институции. Същевременно ъндърграундът развива своя своеобразна ретроспективна утопия, която е валидна и днес - опира се на въображаема традиция, въображаем Запад и т.н."
Александър Боровски най-сетне се изнерви: "Стига сме говорили за дисиденти, КГБ, за това, че няма друго руско изкуство, освен ъндърграунда. Стига с тези драматизации. Да се отнасяме към него като към това, което е!" Късно. Конференцията свърши.

Изключително съм благодарна на Центъра за изкуства "Сорос"-София, за това, че присъствах на този всъщност много полезен за мен урок по художествена политическа икономия.
Диана Попова