Франк Амсалем, водач на квартета с неговото име, бе гост на фестивала "София джаз фолк'97" и на "Джаз + Норди-България".

- Любимата ми музика: Колтрейн, Чарли Паркър, Майлз и хората, свирили с тях. Те тримата са водещата пътечка в джаза.
- Затова ли напусна толкова млад Франция и замина за САЩ, за да си по-близо до нея?
- Бях изчерпал възможностите за обучение, които ми предлагаше Южна Франция, и заминах да уча в Бостън. После реших и да остана.
- Казваш обучение. Джазът учи ли се?
- Учи се малко и по-скоро в абстрактен смисъл. В контактите с други музиканти, с преподаватели, чрез които напредваме. Може например да насочваш млади музиканти, които не знаят накъде да поемат, да ги вдъхновяваш с идеи, да им казваш какво не върви. Само дето не можеш да свириш на тяхно място. Въпреки че съм млад, имам над 20 години стаж и знам какво е да си объркан и да не знаеш накъде да тръгнеш. Като ученик винаги трябва да знаеш доколко харесваш начина на свирене на преподавателя си. Иначе информацията сама по себе си е нищо, въпросът е как да я използваш, да я интегрираш в работата си.
- Трудностите в първите ти стъпки?
- Разликата в културите. Но тя не остава дълго време. Достатъчно е да излезеш от рамките на своята си култура и да пожелаеш да изучиш друга. Например, за да изградиш своя поглед, трябва също да свириш композициите на големите. В класическия смисъл се превръщаш в изпълнител и композитор. Това е и личният оттенък, който само джазът ти дава. А колкото до вдъхновението ми от класиката, то е непряко. Силата и структурата на тази музика ми дават много при собствените ми композиции. Не вярвам в успеха на флиртовете джаз-класика. Джазът си остава много различен от класиката, но силата на всяка музика, дори и народната, е една и съща. Има винаги едно богатство на изразни средства, стига едните да не пречат на другите, да не ги отричат.
- Ти си и композитор, и изпълнител, и продуцент...
- Не е лесно, но другите понякога не си вършат работата и предпочитам сам да си подбирам студиото, екипа и музикантите и да създам един диск. Как го правя ли? Опитвам се да събера композиции, репетираме и отиваме в студио. Важно е вътрешното равновесие на пиесите, посланието. В началото не мисля за концептуалността на диска, после нещата идват от само себе си. И още: старая се да не слушам собствената си музика. Много съм критичен към нея, особено към нещата, написани преди 7-8 години. Всичко ми иде да променя. Съвсем по друг начин бих го изсвирил сега, особено с музикантите, с които съм.
- Как ги избираш?
- Опитвам се да свиря с хора, които ме впечатляват, с които би ми било приятно да съм.
- Обичаш ли соловите концерти?
- Да, правил съм, но не изцяло импровизирайки като Кийт Джарет например. Три концерта с мои неща и стандарти съм правил в Радио Франс в емисията на Марсиал Солал, често съм солирал и като първа част на някоя група.
- Винаги ли оставяш толкова място на другите?
- Опитвам се да не натоварвам музиката, да я оставя да диша. Трябва да оставиш място за тези, с които свириш. Но като диригент трябва да балансираш. Например, когато свирех с Чарлс Лойд. Той обича нещата да са много свободни както за себе си, така и за музикантите си. При първия концерт това не е много лесно. Затова той ми каза: "Слушай какво правя, не следи партитурите. Музиката не е за четене."
- Правил ли си отстъпки в творчеството си?
- Не. Свиря това, което искам. Особено когато държа нещата в свои ръце, не правя никакви отстъпки. Общо взето, не слушам това, което ми казват. Не вярвам, че някой друг може по-добре от мен самия да ми каже какво да правя и как. А с публиката нещата са ясни: давам й най-доброто от музиката си. И в клуб, и в голяма зала. Но най обичам клубове с 200-300 места и добро пиано.
- Непризнатата ти мечта?
- Бих искал да свиря с големите в джаза, които са си отишли от нас в последните 15-20 години.

Людмил Фотев