Анимация - реанимация?

Вестта, че киното ни е в клинична смърт, се приема от кинаджията с примирението на безпомощен роднина. Надеждата е тя да не прерасне в "скръбна вест"...

И това не са просто метафори. Да те е страх да отидеш в Съюза на филмовите дейци: таблото на първия етаж се е превърнало в "книга на мъртвите". Там, където преди стояха съобщения за фестивали и награди, сега висят само некролози. Хората на киното се видяха абсолютни неудачници в грубо прагматичния посттоталитарен хаос. Загубили смисъла, притиснати от мизерията, те тихо си заминават - кой от живота, кой от България, кой от киното... Оцеляват единици (само те си знаят на каква цена), докато общността е реално заплашена. Равносметката за 1997: 2 игрални и 5 анимационни филма е "малокартиние" с очевидна тенденция към "безкартиние". Следва (дано никога не се осъществи!) мрачен сценарий със заглавие "Предизвестената смърт на българското кино". Уви, жанрът не би бил черна комедия, а тежка психологическа драма...
Най-веселите хора в бранша - аниматорите, решиха по почина на един свой патрон барон Мюнхаузен сами да се извадят за косите от апокалиптичния сюжет. Така от 10 до 12 октомври т. г. шейсетина души се събраха в Лесидрен - в кинаджийския Дом за "творчество" - не да се жалват, а да направят последно (или първо от години насам) преброяване на дивите зайци в анимацията, да се усетят в колегиална среда, да споделят мъките си, да обсъдят продукцията си и естествено да се напият заедно като в добрите стари времена.
Инициатор на сбирката беше Секцията по анимация към СБФД и по-точно нейният председател Настимир Цачев. Има нещо симпатично и трогателно в тази воля по никой начин да не се предаваме, да мърдаме; в решимостта да бъдем редом, като взаимно си даваме кураж; в тази игра да сглобяваме заедно изплъзващия се пъзъл на българската анимация. Макар и плах, срещата-семинар в Лесидрен беше опит за възраждане на традициите от Варна (там от края на 70-те до края на 80-те имаше Световен! анимационен фестивал и той се провеждаше точно в тези златни октомврийски дни), от прегледите в Толбухин и късометражния фестивал в Пловдив.
Разбира се, това не беше и не можеше да бъде фестивал. Далеч от празничната възбуда, атмосферата беше работна, по-скоро лабораторна. За съжаление, нямаше открития, а само констатации, при това повечето тъжни. Анимационният Лесидрен'97 (който участниците очакват да стане ежегоден) беше просто знак за живот - нас ни има, тук сме, но не сме същите. Кои сме всъщност, какво правим и защо? Фундаментални въпроси, които макар и неизречени с такъв патос, стояха в основата на всички разговори - официални и неофициални. Конкретната полза беше откровеният дебат около усъвършенстването на взаимоотношенията продуценти - аниматори.
Естествено, нещата опряха до нуждата от закон, но всеки знае, че в "халтава държава" строг закон не може да има... Накрая всички се обединиха около идеята, че все пак трябва да се направят някакви стъпки, да се сложи началото на някакви правила, да се почне отнякъде.
Що се отнася до прожекциите, макар и малко на брой, те показаха хаотичното и критично състояние на българската анимация. Славата на "българската анимационна школа" с нейните авторски, елитарни филми, признати по световните форуми, е мил спомен. "Не сме най-добрите в света, но сме едни от най-добрите в Европа" - такова е въпреки всичко самочувствието на българските аниматори днес и те са единствените в нашето кино (заедно с няколко десетки професионалисти от игралното), способни да го заявят. Доказателство за това са чуждите продукции, които от години ползват професионализма и таланта им на доста по-ниски цени. Така че днес, като стане дума за анимация, трябва да разграничаваме филмите (каквито почти не се правят) и хората, които ги правят. Първите са на изчезване, вторите все още работят и тенденцията е да продължат да работят, макар и за чуждия зрител. Надеждата е в младите, в най-младите, които все още искат да направят авторски филм (видяхме само един "Отражение" на Андрей Кулев и Димитър Коцев). От тях се очаква да извадят българската анимация от клиничната смърт. А докато е в реанимацията, ще я поддържат на системи чуждите капитали. И (ако въобще има някакво значение) загрижеността на шепа ентусиасти, които отказват да се предадат.

В клинична смърт ли е нашата анимация, питам Настимир Цачев, главен "виновник" за срещата в Лесидрен.
- Не е точно така, защото държавата действително няма много пари за авторски филми, но същевременно търговските филми в България направиха своя бум за последните години. Всичко започна от 1987, когато за първи път аниматори излязоха да работят в чужбина - в Унгария, и там доказаха своя професионализъм. След това започнаха да се появяват много оферти за производство на комерсиални анимационни филми - това включва сериали за деца и пълнометражни филми, изобщо всичко, свързано с комерсиалната анимация. За тези 10 години пазарът се отвори. Български продуценти също влязоха в контакт с големи световни фирми, които започнаха работа в България. В тези продукции се работи предимно по анимацията, декорите, операторската работа до цветна снимка преди озвучаване - то естествено се прави в чужбина на съответния език. В тези години всички аниматори, които по-рано бяха събрани в една студия - САФ "София", започнаха да работят по тези продукции. Много от тях започнаха да пътуват в чужбина, бяха поканени от известни режисьори в много престижни студии. Така например наши колеги има в Лондон, в Америка в Лос Анжелис, в студии като "Уорнър Брадърс", "Туенти Сенчъри Фокс", "Дисни"... Ние вече не съществуваме като пакет хора, работещи на едно и също място, по един и същи филм, както беше преди за българското кино. Така да се каже, интернационализирахме си работата. Успоредно с това престанахме да се виждаме помежду си. Аниматорите бяха известни като най-стегнатата група в киното, винаги са се поддържали. Всичко това можеше да се види на големите фестивали във Варна и на по-малките в Толбухин, на младежките прегледи в Приморско... И аз като председател на секция "Анимация" реших, че е необходимо хората да се видят, да поговорят за някои проблеми, да разменят мисли за работата си. Идеята ми беше да участват представители от всички области - продуценти, аниматори, декоратори, оператори на компютър и на камера, критици. Всички говорим за българското кино, но в България се работи главно и непрекъснато за чужди продукции. След срещата в Лесидрен мога да кажа, че тя беше много полезна, защото наистина хората се видяха и говориха за много неща. Проблемите са много, но те идват най-вече от хаотичния пазар, който съществува в България. Това означава, че влизат най-различни продукции, като всеки продуцент от чужбина и съответно от България се стреми да реализира максимална печалба и от това страдат, разбира се, производителите - в случая аниматорите, художниците, декораторите и т.н. Беше наболял въпросът да се създаде профсъюз на аниматорите, каквито има по цял свят. Той трябва да защитава техните права, да фиксира минимални цени за работа и всички негови членове биха могли да поставят своите условия пред продуцентите - български и чужди. След дебати по тия въпроси стигнахме до решението, че такъв профсъюз е необходим и решихме да го основем. Създадохме работна група от 3 души, която да проучи възможностите за правното му узаконяване.
- Каква роля ще играе този профсъюз?
- От една страна, ще има една "защитна мрежа", която и без това се създава в киното по почина на СБФД. Тя обхваща всички кинопрофесии и всички видове кино. Нашият профсъюз ще бъде в рамките на Съюза, но към секция "Анимация". От друга страна, спешно е необходимо да се защити професионализмът. Всички гледаме телевизия и виждаме колко е ниско качеството на анимационото кино. Имам предвид най-вече рекламата, където има направо пошли неща. Там започнаха да работят хора, които нямат нито образованието, нито опита да правят качествена и интелигентна анимация. Посредственост залива пазара. Бъдещият профсъюз незабавно трябва да влезе във връзка с телевизиите, които излъчват тези реклами, за да може по някакъв начин да бъде осигурено добро качество. Тези реклами не само възпитават вкуса на българина, но се показват и в чужбина... Във връзка с това решихме да направим една картотека на хората, които могат да членуват в този профсъюз. Тя ще обхваща всички, завършили НАТФИЗ и в скоро време НБУ, както и хората, работили дълги години в САФ "София". В тази картотека ще бъдат описани техните филми и постижения. Всеки ще има "портфолио", което ще го представя. Когато една фирма влезе в България и пожелае да наеме наши аниматори, художници, оператори и пр., тя би трябвало да се обърне към профсъюза, към тая картотека и да си избере хора с доказан професионализъм. Това от една страна ще облекчи нас, от друга - продуцентите. Сега поставяме само началото. Надяваме се нещата да се развият положително и до 4-5 месеца да имаме резултати.
- Какъв е статутът на САФ "София" в тази неясна ситуация?
- Студията продължава да съществува под формата на държавно продуцентство. Тя смени много директори. Последният е Иван Цонов, завършил НАТФИЗ, наш колега, режисьор и аниматор. В този момент тя предлага услуги. Няма пари да произвежда филми, но хората, които получават субсидии от националната комисия към НФЦ, до голяма степен използват техника и помещения. От друга страна, САФ "София" се стреми да намира поръчки от чужбина, които да продуцира, както се случи през пролетта с една поръчка, която идваше от Франция през Гърция и се наричаше "Последният резерват".
- Звучи много символично...
- Но не е измислица... Студията се стреми да вкарва поръчки и с ниските си цени да привлича клиенти, като така се опитва да създаде условия за работа на хората, които са извън частните студии.
- Нещо за частните студии? В Лесидрен бяха представени реклами и тв заставки на "Каданс филм" ООД, както и епизод от серията им "Компютърни приказки".

- Това е частна студия за реклами и поръчки. Тя също претърпя много трансформации. В момента там са наши колеги - Явор Калъчев, Светла Петрова, Ани Харалампиева.
- В Лесидрен стана дума за съюзните награди за анимация. Как ти се струва продукцията, има ли някакво раздвижване?
- Тези награди са учредени от СБФД и се дават на всеки 2 години на филми, произведени със субсидия от държавата. За последните 2 години се оказа, че са произведени само 10 филма. Можеха да бъдат произведени много повече, но продукциите не се завършват поради липса на пари. Практиката по света показва, че за да има номинации, трябва да има по-богат избор. Не е сериозно от 10 филма да има 3 номинации и една награда...
- Можем ли да смятаме, че "Българската анимационна школа" е само минало?
- Не, латентно тя съществува и сега. Всички тези хора, които работят по чужди продукции тук или в чужбина са се учили на анимация в България. А що се отнася до понятието "Българска анимационна школа" (БАШ), съм оптимист. Когато продуцентите от българска страна разполагат с повече пари, те ще могат да отделят финанси и за производство на чисто български, авторски филми. Но преди всичко, просто е задължително да се гласува закон за данъчни облекчения при спонсорство на културата. Аз лично съм разговарял с много хора, които биха дали пари за анимационно кино. Много от тях с радост биха финансирали Доньо Донев например, за да продължи да прави своите филми за тримата глупаци. Но сега тези средства са неизползваеми.
- Може ли да сравним анимацията с футбола? Голяма част от добрите ни аниматори са наемници в чужбина, а другите се изявяват тук (но за чужди отбори). Футболистите ни имаха звездния си миг като национален тим, докато аниматорите май нямат шанс...|
- Определено можем да сравнямаме, както с футбола, така и с музиката. Наши аниматори се изявяват в най-престижни студии, при Спилбърг, в английските тв канали, в Канада, Австралия, Китай, Корея... Да споменем само Румен Петков, Велислав Казасков, Иван Танкушев, Владо Тодоров... Естествено, като футболистите в чуждестранни отбори, те получават много повече, отколкото биха взели в България. Дай Боже, един ден да направим национален отбор по анимация, силен като футболния. Това може да се реализира, ако направим един български сериал със световни качества и съответното световно заплащане.

Боряна Матеева