Умопекарницата

Същинският довод на художественото тълкуване е предполагаемото. Ето защо не похвалните думи, които прочетох в "Култура" за преди туй неизвестните ми пиеси на Георги Тенев, а загатването за някакви "паратекстове", които кръжели около тях, поблазни любопитството ми. Разбира се, за мен - за разлика от Михаил Неделчев - ще си остане тайна, как най-младите почитатели на очевидно младия автор рефлектират опитите му. Нерядко някои пришпорват куража си със съзнаваната самоизмама: "Мисленето започва от нас!" Ала в изкуството открай време мерило за значимостта на най-новото е способността му да преоткрива познатото.
От няколко десетилетия се внушава едно наглед ефектно, а всъщност аморфно твърдение: Изкуството боравело вече не с творби, а с текстове. На това основание завчерашният авангард окачествяваше собствените си изяви като "антидрами" или "антитеатър". Днес обаче и някога съвсем скандални между тях изглеждат хрисими произведения.
Как наши млади автори се домогват до самостоятелност в неразборията на днешния културен пазар, преситен с имитации на оригиналност? - Този въпрос ме заведе до двете препоръчани ни пиеси на Георги Тенев. Онова, което задържа вниманието ми върху едната от тях ("Походът" в сп. "Демократически преглед", кн. 8-9/1996 г.), бе не безпрецедентното, а опониращата приемственост в нея. Нали дисенсът (взаимопреплетеното неединомислие) се смята живец на постмодерното.
Запитах се, естествено, дали младият автор е знаел, че основният му мотив повтаря едно хрумване, което преди три десетилетия предизвика скоропреходна сензация. Появил се бе един скеч за идването на Годо. Синонимът на надяването без надежда бе пародиран с това, че - веднъж дошъл - уж случайният съименник на всевишния раздава... кравайчета на най-търпеливите във вечната си чакалня.
В "Походът" главното действащо лице (второто е наблюдателят) върши именно това: пече "кифлички - единадесет хиляди... Пещта се е надула цялата." Но сходството със стария скеч, независимо дали преднамерено или по случайно съвпадение се е получило, ми се струва симптоматично за свежите търсения на младата ни драматургия.
Художествеността на един цитат се корени в противодействието, което той поражда. Макар майсторът в пиесата на Георги Тенев да върши същото, потребителите на кифличките му са с обратна "парадигма": иска да нахрани не чакащите, а божем действащите. Така този пекар или готвач фокусира смисъла и безсмислието на Похода с главна буква.
Двамата са пак - т.е. както в класическия образец на Бекет - на ничие място. Ала вече не на кръстопът, а сред пясъчна пустиня, където отсъства даже прословутото изсъхнало "дърво на живота". В непоносимата жега те постоянно подклаждат пещта, препълват я с вкусни кифлички, за да нагостят уж завръщащата се армия, потеглила към приказни градове, "пълни с перли и елмази, със злато и сребро", където били ездитни и "летящите коне". С други думи, решаващият според мен нюанс в пиесата на нашия драматург е, че заменя Бекетовото чакане на неопределеното с едно опредметено очакване, в чието осъществяване сам пекаро-готвачът бил съгласно собствените му разкази някога участвал. Всички препирни между Бекетовите Владимир и Естрагон се въртят около това, че не знаят нито кой точно е Годо, нито за какво собствено го чакат. А в "Походът" пекарят и наблюдателят разбират себе си като неотлъчен придатък на славната армия, която ще гощават.
Този нюанс ме кара да мисля, че Георги Тенев - все едно дали целенасочено или спонтанно - се стреми към една скептична метафора на обществените ни илюзии и особено на примитивния ни условен рефлекс за паролата "историческа победа".
Текстът, изграден по фрагментарен начин с използване на разноречиви повторения, дава повод за доста критично-пожелателни бележки към пиесата. Сам авторът би следвало по примера на главния си герой да се запита, може би, дали нейната свръхзадача не се нуждае от още "втасване". Като човек с оскъдно режисьорско въображение не бих дръзнал да разгадавам "имплицитния" й (както за по-голяма тежест се изразява критиката) театрален зрител. Но като читател бих искал да "експлицирам" накратко два-три предполагаеми аспекта, отнасящи се до споменатата за мен възлова метафора в драматургичния експеримент на Георги Тенев. С позволение бих я нарекъл метафора за фалиращата умопекарница на нашето всекидневие. (Опазил ме Бог! - не възнамерявам да вкарвам автора в беля. Това си е лично мое тълкуване.)
Като пръв пример виждам особеното взаимопреливане между възторга и примирението в поведението на пекаря. Той е изцяло вдаден в мисията си. Най-голямата му гордост е, че са го включили в "отряда за голямото пътуване". Същевременно обаче е готов тутакси да се нагоди и към осуетяването на Великия поход. ("И какво толкова - цяла войска се загуби!") Създава си дори "Янусова философия" за делнична употреба: "Човек е голяма слаботия. Нищо не му трябва. Нали така. Всичко му трябва." Защото и заразителната политическа патетика не е имунизирана срещу най-прозаичния закон на скоротечното ни време: Непостоянството става средство за самосъхранение!
Другият мотив, който ми се ще да спомена, засяга митологията на Великия поход. Възторзите на пекаря (готвача) от историческите победи на войската, към която се числи цялата му съкровена памет, се обръщат срещу самия него. Вятърът стоварва с грохот пред пещта му "куп снаряжения, доспехи, конни сбруи". И той възкликва с неосъзнато почти-прозрение: "Шлемовете, нагръдниците - ето ги. Хората ги няма."
Заинтригува ме епизодът с наблюдателя, който настоява да получи "свой", белязан точно за него хляб. ("Имаш хлебче - няма те. Нямаш хлебче - тука си.") Но за жалост този макар и повтарящ се епизод ми се стори някак си "смутолевен" в пиесата. За сметка на това изпъква мотивът: "Гледането е голямо объркващо нещо. Гледаш, а изведнъж виждаш съвсем други неща." Без да се простирам върху още подробности в текста, бих подчертал свързаното с "антонима" гледам-виждам стъписване на пекаря от собствените му смътни заченки на мисъл. Те докосват най-щекотливия въпрос на "похода" - неговата посока. Този, който ще ни показва пътя, "може да се движи наобратно. И тогава ще ни прати пак тук." В случая чрез подобни каламбури гротеската става адекватен начин да ни се напомни за "умопекарницата", разорена от колективната патетика на "победния" Поход.
...Позволих си да предложа тази бележка на читателя, защото интерпретативни спорове по конкретни поводи като "Походът" на Георги Тенев биха били сега според мен по-полезни от глобалните преценки за текущата ни драматургия. Последните демонстрират повече какво знаят, отколкото какво мислят отделните критици. Нека ми бъде простена откровеността, но преработената стенограма на едно обсъждане за "избора на 90-те години", поместена неотдавна във в. "Култура", ми напомни натрапчивия образ, който тормози Клим Самгин цял живот. Станал някога свидетел как непознато дете потъва под леда на реката, той във всеки критичен момент се пита: "Имаше ли там момче?" И се успокоява: "Май че нямаше момче..."

Атанас Натев