Видях абсолютна липса на дисциплина
Даниел Визнер поставя в продължение на два месеца у нас балет по музика на Георги Минчев. Либретото е написал сам по повестта на Рей Бредбъри "451 градуса по Фаренхайт". Няколко часа преди премиерата на 26 октомври г-н Визнер сподели:
"Претворявам различни теми по танцов начин. Например през 1984 г. правих Макбет по музика на Вацлав Ридлбаух за чешкия Народен театър. Започваше в тресавище, хората, омазани с кал, изглеждаха като прокажени. Идва Макбет, чува вещици, които предсказват бъдещето. Балетът завършва с въздигане и падение - премества се Бернанската гора, изпълнява се последното предсказание, Макбет губи самоувереност и загива - появява се вещица, следвана от блатните обитатели, които си издигат "блатен" трон и краят на балета - тронът пропада под тях и Макбет изчезва в блатото. За мой късмет и за щастие на целия състав цензурата не предполагаше, че балетът може да изразява някакви мисли. Така видяха представлението редица колеги у нас и от другаде - например Табаков от България.
После поставих "Дженифер" по музика на Ладислав Симон и текст на Артър Милър - "Салемските вещици". Сега правя "Фаренхайт" и скоро ще започна "Мимикрия" по музика на младия композитор от Бърно Михал Кошут по романа на Стефан Цвайг "Фуше". Темата е преобръщането на палтата.
Стремя се да правя танцов театър, а не само балет. Балетът е поезия в театъра. Повечето балети за мен са лирична поезия. Опитвам се към лириката да прибавя епика и главно с всички театрални средства - сценография, костюми, асоциативни, драматични принципи - да създавам драматична акция и изразяване на мисъл. Така че да се говори без думи. Този начин на говорене използвах по време на тоталитаризма у нас. Сега съм любопитен да чуя как говоря български, дали ме разбират.
Когато казвах на приятелите си в Прага, че отивам в София, всеки се почукваше по главата. Доброволно и свободно реших да опитам считаното за невъзможно. Привлече ме единствено силната, експресивната музика на Георги Минчев, прекрасните солисти на балета, за които знаех, че са на високо художествено равнище и самата тема - смело представление, голям, дързък проект с дълбок мисловен заряд.
Каква беше действителността - много меко казано безкрайно трудна. Избирам най-дипломатична формулировка, защото мъжка дума за това няма. Когато шефът на декорацията ти обещае, че на 10-ти цялата ще е готова, то много оптимистичната действителност беше 18-ти и всички ми честитяха! Когато с всички началници на сценичната дейност правихме първия план за работа ми обещаха 31 часа работа с осветлението. Реалността: на пълна сцена (с цялата декорация) - 5 часа и половина при 95 светлинни промени и 42 технически смени, нещо с което тукашният балет не е свикнал. Например Жизел има 6 светлинни промени. Друго - изгубихме много време. Например, въпреки че подробно обясних на инженерния състав принципа на сценичното летене, те създадоха нещо напълно неизползваемо и бяха горди с него. Бяха го правили с добро сърце и се опитвали да го подобрят, но не ставаше за работа. Тук импровизацията е непрекъсната. Всеки ден със страх очаквах какво е променено. Твърдо уговореният днес план на следващия ден вече не важи. В театъра има един голям шеф, около него няколко други и около всеки един от тях още няколко и всички взимат решения и никой с никого не се съобразява и никой не намира за нужно все пак да ме извести какво става. Когато големият шеф тропне с крак всички се засуетяват и правят каквото намерят за добре в момента. Отивам на репетиция в 10. Няма никой. Започвам да си пиша - 10 и 10 - на сцената съм сам. В 10 и 20 си казвам - те са полудели. Чакам повече от половин час - балетът го няма. В 10 и 45 започват да се мяркат някакви хора и чак тогава разбирам, че имали събрание при директора. На мен никой не ми казва - идете на кафе, балетът има събрание при директора. И това не се случи само веднъж.
По целия сват когато някой е болен идва асистентката и казва - днес са болни този и този, какво ще правим. Тук започва генерална репетиция, виждам че липсва човек. Питам къде е. Всички започват да викат "Къде е Иван, къде е Иван?". Чак тогава става ясно, че Иван е болен и аз трябва да се задоволя с това и да се радвам, че може би ще дойде на премиерата утре.
По целия свят е правило, че на генералната репетиция около мен са асистентите, двамата сценографи, сценичният майстор, гардеробиерът, реквизиторът, осветителят, звукоиниженерът и всички те имат на какво и с какво да пишат. В началото на първата генерална репетиция успях да доведа половината, като всички бяха специално повикани. След 20 минути се обърнах - бяха останали двама, а в края на репетицията бях напълно сам пред сцената и това е истина! За съжаление за мен България стана синоним и на "нам надо отдыхать". Това чувах на всеки ъгъл и ви препоръчвам "вам запрещено отдыхать".
И това, което вече наистина не издържах психически - моята първа генерална репетиция беше напълно авторитарно прекъсната от директора 15 мин. преди края. По целия сват генералната репетиция трябва да се довърши, по целия свят е така. Затова журналистите, които присъстваха на балкона, нека не се чудят и ме извинят, че започнах да говоря за Абсурдистан, че търсех за разговор най-висшия фараон на тукашния театър, който, разбира се, ме погледна от високо - какво врещи тази мишка!? Това беше главната причина да не бъда на пресконференцията - отидох да ям кебапчета. Авторитарното поведение няма нищо общо с демокрацията и считам случилото се за ориенталско-източна методика. Аз съм свободен артист и винаги предпочитам разговорите с усмивка и коректност. Алергичен съм към послушанието на директивни заповеди. Установих, че за съжаление у вас хората са свикнали на такъв начин на говорене и нямат смелост да се възпротивят. Пожелавам ви с много сила и смелост да воювате срещу локалните диктатори - тогава ще бъдете свободни хора, които ще имат шанс някой ден в бъдещето да живеят в демокрация. Диктаторите и демокрацията не могат да бъдат слепени с никакво лепило.
Тук се сблъсках и с абсолютна не солидност на поведението - можете да имате какъвто искате договор, действителността е друга. Видях абсолютна липса на дисциплина - при балета това е основен принцип на работа - те са добри, мили, но бихме свършили десет пъти повече работа и то с усмивка, ако имаха малко респект пред тежката работа на гостуващия хореограф, защото да се постави много трудната ритмично музика на Минчев действително не е като разходка по разцъфтялата пролетна Прага.
Въпреки всичко в София се срещнах с изключителни артистични личности, които имат не само професионални възможности, но също и мозък, и сърце на място. И беше радост да се работи с такива хора. Това е позитивното преживяване, в което виждам вашата перспектива."

Валеннтин Траянов