Радичков - опит(ност) за летене

Преди седмица попаднах в Народния театър заедно с един полски професор, прочут редактор на прочуто списание. Гледахме "Дон Кихот" на Морфов - представление, което познатите ми театрали единодушно и не съвсем метафорично назовават с представата "детско". Професорът не знаеше нито дума на български; изглежда, че точно това му помогна да се възхити от видяното. Отчужден от буквалния смисъл на словото, той вложи в наивната символика на спектакъла своя много по-богат ореол от културни знания, интелектуални интуиции, амбиции и нагласи.
Творчеството на Йордан Радичков вече десетилетия поражда подобен ефект на съблазнения смисъл. С привидната си интелектуална непретенциозност, с реторичната похватност на сладкодумния наратив, с ритмичната (и така удоволствена) повторителност на стилистични модели, с хитровато-безхитростните формули-обобщения, с наивистичната пъстрота на въображението то разстила един магически вербален екран пред винаги жадния за чудо читател. Реалните представи на текста стават фон, на който желанието за тяхното оценностяване проектира (своите) нови смисли - толкова по-сложни и по-дълбоки, колкото по-развит е познавателният потенциал на съблазнения читател-критик-интерпретатор и колкото по-плътно съвпаднат стратегиите на взаимна фантазна задоволимост. В такъв текст можеш да прочетеш всичко и пак ще бъдеш обречен да го оставиш недопрочетен. Той имитира нарцисизма на инфантилната пълнота, възпроизводим в идеи за изгубеното някога златно време, носталгичния автентизъм на детско щастие. Как бихме могли да прочетем мюрето например от новата книга? Преди всичко - като покана за танц със смисъла, който структурира мисленето на различни (групи) читатели. Чрез страниците на "24 часа" феминистката Бисера Караманова от Пловдив се чувства лично обидена от някои екологични и мизогинистични "аномалии" в текста, където един "главозамаян от славата писател" вихри своите страсти "за радост на женомразците и простаците". Буквализмът на този прочит е парадоксален резултат от играта с нарцистичните кодове в човешката психика. На този принцип можем да очакваме не само феминист(к)ите, но също така природолюбителите и вегетарианците страстно да възроптаят. По-интересното е, че текстът, притаен зад екрана на наивистичната шлагерност, сам предпоставя ефекта на скандалната съблазненост, като полага в основите на реторичната си структура (очевидната) възбудимост на обществени мнения.
Българската критика досега реагираше на текста Радичков не твърде различно от феминистките - патетично, макар и в по-друга посока на отношение. Всъщност за критиката и днес има широко интерпретативно пространство. Мюрето е като море на желанието, то е способно да привлече и най-учените хуманитарни представи. Деконструктивистът например лесно ще разложи наративните структури, за да разположи там множество възможни и невъзможни значения. Психоаналитикът непоколебимо ще съзре огледалната двойственост между човека и патицата: негова опора ще бъде общото име, амбивалентността на нагоните към дивост и питомност, насложените рефлекси на еднаквост във вида и поведението на двете Павлета... Да не говорим за съблазните, които дебнат почтения митолог-юнгианец: в средния род на мюрето с неговата очевидна полова неопределимост се крие архетипен отглас от митологичната андрогинност на архаичната човешка природа. Освен всичко това книгата на Радичков е находчива, остроумна, тя умело преплита похватите на разказ-в-игра, като разменя субектните позиции на говорене, пародира всеизвестни социални явления, рисува (буквално) образите, шегува се с функцията на писане... Една книга много, твърде много характерна за познатия ни Радичков. Класически пример за способността на текста да бъде мюре на смисъла. Защото кой друг дискурс повече от наивистичния шлагер е така живописно разпънат върху кръста на желанието за разказ? От една страна, политнал нагоре след призивите на интуитивната трансценденция; от друга страна - прикован долу, към земята на общодостъпната образност-опитност, завързан с (пъпната) връв на идентификацията като разпознаване в пожеланото.
Милена Кирова
__________________
Йордан Радичков. Мюре. Изд. Балкани. С. 1997