In memoriam
Простихме се с Маргарит Минков.
В края на юни Марго завърши последната си пиеса - още непоставена, която озаглави "Втора сряда". В самото начало на една такава объркана и жестока сряда - пета за октомври, той внезапно ни напусна.
Обичаше парадоксите. И те го съпътстваха през целия му живот.
Беше един от големите ни съвременни драматурзи, които днес - съзнаваме ли го добре! - се броят на пръстите на едната ни ръка, а не видя нито една своя драматургична творба, отпечатана у нас в книга.
Беше християнски смирен и добър, щедър към околните, искрено се радваше на успеха на другите, а колко често (от нас ли?, от съдбата си ли?) понасяше незаслужени удари.
Беше много общителен, а през последните месеци беше така самотен и обезверен.
Беше весел човек. Обичаше смеха, виждаше смешното и в най-неочаквани неща. И в своя живот, и в творбите си не признаваше жанровата чистота. Самоиронизираше се до края си, но напоследък думите му звучаха все по-горчиво.
Така и не се научи да се бори за себе си. Опитваше се да разбере хората, дори тези, които му нанасяха рани, бързо прощаваше, сякаш разчиташе на някаква справедливост, която е извън нас и над нас.
Във "Вавилонската кула" казва:
О, господи, човек е жива рана,
нанесена със копие в небето.
Сигурен съм, че написаното от него ще остане и занапред ще продължи да звучи. Защото въпросите, които задаваше, нямат леки отговори; защото Марго подаваше ръка на обезверения, той окуражаваше човека в преминаването на реката на живота; защото обръщаше "погледа ни към пораженията, които понасяме, когато се поддадем на безизходността"; защото човеколюбиво разбираше деформиращия ни страх, който ни води до "обърканост, до неясни критерии за добро и зло, за красиво и грозно" - това са все негови думи.
Както и тези:
Но вече идва краят.
Поне за мен. И сигурно е честно
да паднеш пред врага си от умора
и да не бъдеш победен от него.
Той ни остави, за да отиде там, където може би ще намери най-сетне тишина и покой.
Дано ни прости. Ще го помним.

Никола Вандов