Джулия и конспирациите

Джулия Робъртс прелъстява българския зрител с два филма, които пушат от конспирации. Човек спокойно може да развие мания за преследване - особено сега, когато досиета хвърчат наоколо като хартиени лястовици.
Но, от друга страна, ако ще те разработват, поне да го прави Джулия. Аз лично нямам нищо против тя да ме вербува. Готов съм да изтърпя всякакви конспирации, стига нежният й дъх да гали ушите ми. И други работи...
В "Сватбата на най-добрия ми приятел" Джулия е конспиратор №1. Канят я на тежка сватба кума да бъде на първо либе - ситуация, позната от нашия фолклор. И героинята изпитва същите терзания като лирическия герой в родната песен. Но, за разлика от него, тя не съзерцава пасивно мъката си. Напротив - впряга цялата си фантазия и енергия, за да провали брака на либето (Дърмът Мълроуни) с новата изгора (Камерън Диас). На нейните интриги се крепи филмът на режисьора П. Дж. Хогън. Изящните плещи на Джулия издържат товара с изкусителна лекота. Тя грациозно се носи в ритъма на сватбения марш из лабиринтите от коварство и любов, гордост и предразсъдъци, викове и шепот...
Изброих куп шедьоври, с което не искам да кажа, че мястото на тази романтична комедия е сред тях. Но какво да правя - мисля си за актрисата и все ме избива да редя в унес мелодични строфи. Пък и филмът не е лош, стои си добре в жанра - като полско цвете в косите на Джулия.
Ако в "Сватбата..." мисис Робъртс е главен идеолог и двигател на задкулисните дела, то в "Теория на конспирацията" тя е тяхна жертва заедно с Мел Гибсън. Тук вече не става въпрос за безобидни номера с венчални халки, а за глобални далавери със сатанински заряд. В началото смяташ, че героят на Гибсън е хахо, обзет от шпиономания. Постепенно се оказва, че в халюцинациите и несвързаните му брътвежи се крие ужасна истина.
Шпионският трилър на режисьора Ричард Донър прокарва смразяващи тези за атентатите на века, провокирани и дирижирани от висши кукловоди. Говори се за свръхсекретни лаборатории, където се създават професионални убийци. Капка достоверност да има в тази модерна версия на Франкенщайн - тя е достатъчна, за да се хванеш за главата. А е ясно, че авторите имат претенции за "капката", макар да не ги афишират директно. Те даже влизат в задочна полемика с Оливър Стоун за филмите му "JFK" и "Никсън". Казват, че той е мним борец срещу потулването на истината за убийството на Кенеди. Всъщност Стоун бил говорител на Пентагона - рупор на онова, което от там искат да внушат. В противен случай режисьорът нямало все още да е жив и здрав.
Вместо обаче само да критикува Стоун, колегата му Донър е трябвало да се поучи от него как скандалните теории се лансират увлекателно на екрана. Защото точно това липсва в първата част на филма. Историята се влачи мъчително, някои от сюжетните връзки са мъгляви, има едни много дразнещи визуални ефекти със светлинни бликове. И докато дойде интересното, по-нетърпеливата част от публиката вече се е изнизала. Дори Джулия не може да я спре с феноменалния си чар.
Борислав Колев