Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен

Когато преди три години Явор Гърдев, Георги Тенев и Никола Тороманов дебютираха с "Частите на нощта", видяното ми приличаше на "сън по античното като сън". Представлението им неравноделно потръпваше в опиянение от играта и от обсебващата власт на образи, извикани нарочно (а и нагло) от знанието им за билия някога живот, изречен в замлъкнали езици. В неговата ведра неумелост и отдаденост на визията се долавяше добре спотаен страх и дори ужас пред изплъзването на някакво плътно и крайно преживяване-пребиваване в живота, което на нас ни липсва, а те - населяващите потъналия в библиотеките континент на античната литература - персонажи са притежавали. Преживяване, което авторите му вероятно бяха заподозрели, че си струва да бъде Итаката на театъра сред екзалтиращата се от собствената си баналност съвременна култура. Тяхното "пътуване към Итака", започнало тогава, струва ми се, е лишено от противопоставяща се на тази баналност патетика и от носталгичност по "загубената възвишеност". Това "пътуване" е в повече в амбицията им да постигнат театъра като изкуство на пожелаването, събуждането на копнежи по страсти, потопени от ежедневната трескавост.
Представлението на Явор Гърдев "Сънят на Одисей" в "Сфумато" е "пристанище" по пътя към тази Итака. В него режисьорът, сценографът, авторите на текстовете, композиторът Асен Аврамов са съавтори. Те и силната трупа на "Сфумато" се опитват да събудят владеещите Одисей страсти: превземането на Троя, част от което е спечелването на изоставения някога Филоктет; Ананке, пленила за седем години в любовта си Одисей; тъгата по Итака и по Телемах, където "сънищата твои са невинни" (Бродски). Опитът да се постигне трагичност в преживяването на живота чрез съзнателно навлизане в "невижданите пристанища" (Кавафис) на тези страсти, се осъществява в античния "модел за трагедия", сега възможна само като "квази". Подобен опит поставя на изпитание не само професионализма, но и чувствителността на актьорите. Поставя на изпитание театралните им умения, изправяйки ги на котурни, потопявайки ги в музикален ритъм и "натоварвайки" ги с текст, който не изисква психологически и физиологически мотивирано интерпретативно изразяване. Разбира се, трудно е постижимо и удържимо през цялото време "живеенето" в музикалния ритъм, но и смисъла на думите, в страст, която не се изразява чрез интонацията в думата и гърча на тялото, а по-скоро въпреки него - овладявайки го в известна статуарност и отстраненост. Трупата на "Сфумато" устоява на това изпитание, макар че Валери Йорданов, например, догонва Неоптолем в старателно рецитиране на думите му, изпускайки по пътя искреността на неговото възмущение и страст, репрудицирайки повече литературния, околкото красиво-гневния образ, терзаещ и съвестта, а и съня на Одисей.
Текстът, изображението и музиката се допълват взаимно, запазвайки относителна автономност и сила, без да бъдат съподчинени йерархично така, че важните, акцентирани образи и символи да осветляват режисьорското тълкувание на текста. Така ние се занимаваме с онова, в което ни въвлича представлението, вместо с това, което то ни "казва" или иска да ни каже чрез избраните текстове. То иска да изкуши и въвлече гледащите в полето на своите сънища, питания и преживявания, а това е изпитание и за зрителите. Неизкушените или устоялите на изкушението му сигурно ще скучаят убедително. Но, както е писал Кавафис: "Ни ластригоните, нито циклопите, ни Посейдона разгневен ще срещнеш, ако ги сам в душата си не носиш, ако душата ти пред теб не ги възправя."
Тези обяснения, напомнящи апологетично представяне на представлението "Сънят на Одисей", са по-скоро обзети от желанието да откроят силната му и може би дори нагла амбиция да събере опера и театър, не подменяйки едното с другото изкуство, а търсейки общата територия на театралното. Сънувайки своя сън за въз-раждането на театъра "от духа на музиката". Територия, върху която ще се разиграват игри, които екзистенциално ни засягат. Това усилие и амбиция на Явор Гърдев и останалите съавтори на представлението, според мен, е сред най-интересните в нашия театър. Дали Одисей е измамник, лъжец, хитрец, чиято демагогия обслужва прицелите на властта? Дали е копието й, стратегът й, или е Homo Ludens, опияняващ се от игрите на ума си? Дали е жертва? Дали е "многоумний" и мнострадалний, навлякъл си гнева на боговете (както твърди самото му име)? Всички тези и други въпроси са еднакво отворени за лични интерпретации в това представление, което се интересува от Одисей, не толкова от драматичния му морален казус, колкото от трагичната му отвореност към различните "казуси". Интересува се от Одисей, невъзможен без Филоктет, и без Калипсо, и без Телемах, и без Итака, и без тъгата на познанието "не си ти първият във тази търговия, когато правиш, а не искаш да го правиш" (Мюлер). То е разположено композиционно между потъването в сън на Одисей (Владимир Пенев) при Калипсо (Светлана Янчева) и събуждането му в обръщение към сина му Телемах. Започва със спомена за "само хляб и любов. След горчиво-тръпчивия вкус на измамите", представени от "Филоктет" и завършва със забравата: "Не помня как войната свърши днес, на колко си години днес не помня"(Бродски).
"Сънят на Одисей", дори понякога пропадайки в собствените си клопки, страстно преследва събуждането на "едно парче живот", както пише Хайнер Мюлер, върху може би все по-настъпателния филоктетов "мъртъв пясък".

Виолета Дечева