Срещу нарцисизма
на философстването

Академично слово на професор Пол Рикьор при удостояването му с титлата доктор хонорис кауза на Софийския университет "Свети Климент Охридски" и награждаването му с почетен орден
(Словото публикуване по симултанния превод на Стоян Атанасов, а заглавието е от редакцията.)

Уважаеми господин Ректор,

Първо бих желал да ви кажа, че за мен е висока чест, но най-вече голяма радост да бъда обект на внимание от страна на вашата научна общност. Почетният орден, който ми връчвате, ме кара да се чувствам част от вашия университет, част от преподавателите и студентите му. Като израз на благодарност за признанието, което ми засвидетелствате, позволете ми да се обърна към вас с няколко думи за ролята на философията днес и на преподаващите я.

Преди да се спра по-подробно на различните роли или задачи на философията, бих искал да очертая общата рамка, в която тези задачи се вписват. Дълбоката мотивация на философията води началото си от предсократическите философи, тоест от преди три хиляди години. Първата основна мотивация на философстването е да се поддържат живи способността за питане и способността за учудване - способности, които позитивистичният дух има тенденцията да заличи. Задавайки въпроси, които не са присъщи на всекидневното общуване, философията култивира вкус към задълбоченото, към фундаментите на нашето битие. Към тази способностите за учудване и за задаване на въпроси аз ще добавя и още една - способността й да обединява, качество, което директно я противопоставя на многообразието и тясната специализация на съвременното знание. С тази архитектонична роля философията не претендира за водещо място, тя по-скоро цели да осигури правото на съществуване на отделните езици - на науката, на историята, на политиката, на поезията, на религията... Това богато ветрило от дискурси, което трябва да бъде съхранено и в бъдеще, съществува именно благодарение на способността на философията да задава общи въпроси.

Към способността на философията да обединява ще добавя и нейното критическо измерение. Когато говоря за критика, аз не я конфронтирам на убеждението, а ги ситуирам вътре в рамките на философията, където има място и за убеждение, и за критика. Върху основата на тази обща база, струва ми се, че философската дейност има три основни насоки. От една страна, това е наследяването и употребата на огромното културно наследство, което протича на ниво история на философията. На противоположната страна виждам ангажираността на философа в конкретни ситуации, тоест това, което наричам практическа мъдрост. А между тези две крайности ситуирам връзката между философията и науката на нивото на епистемологията. Да се опитаме схематично да проследим тези три насоки.

Първо, философът, който работи с наследството от теории, конструкции и понятия, трябва да се отнася към него не като към мъртво наследство, съхранено в склад, а като към жива материя. И тази дейност се побира в хоризонта на смисъла, където истината отсъжда доброто и променя отношението между значенията. Историята на философията не трябва да борави външно с идеите - да бъде нещо като социология на познанието, а да открива пътищата, по които се поражда смисълът. Това предполага философията да култивира четенето на текстовете с оглед на тяхното непрекъснато ново тълкуване.

На второ място ще кажа, че философията може да просъществува само доколкото поддържа тесни връзки с частните науки. Това е епистемологичният принос на философската програма. Връзките с науките са на две различни нива. На първото ниво философията се интересува от обективните процедури, посредством които науката подлага на проверка своите модели. Тук е големият урок, който точните науки дават на философията - той е в тяхната способност да съвместяват креативната, моделиращата си дейност с подчиняването на реалността. В това отношение науката оказва своето влияние върху философията и то не само доколкото й предоставя резултатите от своите изследвания, но и нещо повече - дава й светоглед. Такъв светоглед, какъвто са оставили хора като Галилей, Нютон и Айнщайн. Тъй че философията непрекъснато трябва да съпоставя своя традиционен дискурс с новата моделираща дейност, която идва от частните науки.

На второ място, философията гледа на научната дейност като на една от многото дейности в общото поле на човешките практики. Тя е практика, благодарение на която научната общност изгражда модели, които имат несигурен и исторически променящ се характер. На това свое ниво на прагматично осъществяване науката напредва посредством своите изобретения, нововъведения, полемики и заблуди, и точно по този криволичещ път тя изпълнява предназначението си. Това търсене на истина намира своето основание именно в следата, очертавана от самото търсене. Никой не може да отговори на въпроса накъде върви науката. Рискът от подобен отговор е толкова голям, колкото и рискът, пред който е било изправено човечеството, когато е стигало до големи открития. Въпросът е да видим как тази практическа теория се съпоставя с другите практически дейности, които са извън полето на науката, като моралната, политическата, юридическата. От пресечните точки между теоретичните и нетеоретичните практики се очертава това, което наричам хоризонт на смисъла. Този хоризонт, на който се очертава човечността на човека. Тъй че в края на тази втора точка от моето изложение ще кажа, че философията рискува да загине, ако прекрати диалога си с науката. Но ако философите държат да бъдат възприемани сериозно от представителите на точните науки, те трябва да овладеят една или няколко от тези точни науки. Големите философи от миналото винаги са поддържали жив диалог с науката - Платон с математиката, Аристотел с физиката, Декарт с оптиката и астрономията... Същото се отнася за Лайбниц и за Кант, а в наше време и за Бергсон. Ако не поддържа този постоянен диалог с науката, философията ще се задуши от собствения си нарцисизъм, който е вторачен в проблемите за смъртта и оцеляването на самата философия. Тъй че философията трябва да осмисли научната практика, това, което науката прави - теоретизация и верификация на изградените модели. По този начин общият хоризонт на смисъла се явява като нещо непрекъснато променящо се. Такъв е и смисълът на понятието хоризонт.

На трето място, философите трябва да гледат на себе си като на граждани. Тук се обръщам към другия край на ветрилото, съдържащо задачите на философията. Въпросът, който изниква, е за мястото на философията в обществото, в полиса. В това отношение трябва да призная, че ние навлизаме в друга епоха. Философията може да смята за отминала епохата, в която на философите се е гледало като на обществени трибуни. Днес мястото на философите е по-ограничено, то е сред мултидисциплинарните екипи, където приносът им зависи от строгоста на мисълта и на дефинициите. Ще наблегна именно на аргументационната строгост и на яснотата в употребата на понятията. Защото тук не става дума само за методологически, за процедурен въпрос. Тук става дума за етиката на дискусията, в която и противникът е достоен да бъде изслушан. Дискусията заслужава да продължи, докато опонентът има какво да изложи като аргументация.

Позволете ми тук да кажа нещо по-лично. Аз често съм канен и добре приеман в среди на юристи, историци, политолози, лекари, социолози. В дискусиите си те се опират на логиката на вероятното в ситуация на несигурност. Решенията, до които достигат, претендират да бъдат просто разумни решения, които намират основание в частния случай. Дали са свързани с наказателното право или политиката, с актьорите на историята; дали предполагат решения за медицинско предписание в ситуации, поставящи под въпрос живота или смъртта; дали определят ценностните приоритети при упражняването на политическата власт - във всички тези случаи аргументацията и интерпретацията са тясно преплетени, а преходът от обсъждане към решение се осъществява от конкретното съждение. Именно в рамките на мултидисциплинарен екип философът може да се надява да бъде полезен, да даде своя принос чрез аргументите на философския си дискурс.

Ако трябва да обединя тези три насоки в задачите на философията, бих казал, че те могат да бъдат оприличени на опънат лък. На единия му край е способността й за спекулативно мислене, което е наследство от една дълга традиция; за нас, хората от западния свят, тя се ражда в Гърция, минава през Средновековието, през напрежението между християнските, еврейските и мюсюлманските мислители, след това през класическата епоха, начало на която поставят мислители като Декарт и Лок, през Просвещението, през епохата на великия немски идеализъм от Кант до Шелинг. На другия край на лъка е всекидневната ситуация с проблемите, които изискват решения - понякога трагични, понякога несигурни, но абсолютно необходими. Между тези два полюса - на спекулацията и на практическата предпазливост, в смисъла на пронезиса на гръцките трагици и на Никомаховата етика - на две равнища се разполагат науките: на епистемологично и на практично/теоретично. Ето тази свързаност на задачите предопределя, според мен, трайността на философското търсене на смисъла. Именно с оглед на тази задача философията може да очертае ролята си през следващото хилядолетие.

Пол Рикьор