Made in USA
С ясното съзнание, че този вик (защото всъщност аз крещя и не от яд, а от срам и болка) няма да се чуе в "Култура" (защото "Култура" е далече и високо, нали!; тя е великият манипулатор, великият "инквизитор", нагърбил се с нашата свобода, която ни е непосилна), аз все пак се обръщам към вас, дами и господа, защото така изискват законите на моята лична чест и достойнство, с които не искам да се разделя по никакъв начин, извървявайки своята част от пътя към истинската цивилизованост.
От години следя с интерес вестника ви и винаги, дори когато не съм била съгласна с някой от материалите, съм се опитвала да дам правото на другия да бъде друг, да бъде другата страна на истината, непознатата за мен, странната страна, страната хикс, онази, без която никога няма да получим верния отговор. Точно така се опитвам да се отнасям и към чуждите култури: радвам се на тяхната "тяхност", уважавам различното у тях, търся път да проникна в света им и да обогатя своя. Но ето че се появи статията от брой 42 - 1997 година - "Изглед от долната източна страна на Европа" от Кристофър Филипс с великанското, менторско обобщение от разглеждането на експозицията в Софийската градска художествена галерия: "Ето това сме ние!" Това е видял г-н Филипс, единствено това му е прозвучало и това не може да ни прости.
Пристига значи някой си Кристофър Филипс, влиза в Софийската градска художествена галерия и обявява, че там има себевъзхищение и нищо друго. (Ние и на това сме доволни, щото това гъделичка нашата самомнителност - или не беше така? Май нещо се объркахме? Я по-добре да си припомним цитираната под път и над път иронична забележка на нашия народ: "Преклонена главичка..." Пак нещо не е така, както да се хареса, например на "Филипс" - любима наша марка хладилници, ютии и пр. - прекъсване за реклама, нали разбирате.)
Та пристигат разните му хуманисти, демократи, алтруисти, екскомунисти, футуристи, протагонисти, анти-исти и Кристофър Филипс, турил в джоб 342 година отпреди Христа и сгъваемия модел на военния лагер на Филип Македонски и хоп - от оседлания от Бъфало Бил кон - направо на последния ред на амфитеатъра в Пловдив. И оттам цяла България му като на длан (как добре го е рекъл пролетарският поет - хем вярно, хем мило, хем върши работа и на заминаващи, и на пристигащи) - малка страна, малки художници за големия познавач от голямата страна, дето нямат етнически и расови проблеми; дето надписите "Забранено за негри и кучета" вече ехей, от 40 години са скрити; дето не са избили повече от 16 000 000 индианци (имат още хляб да ядат до милионите на Сталин) и не са унищожили до последното знакче безценните индиански кодекси; дето Лорка и Рембо са екзотика от отвъд Океана (за Константин Псел, Патриарх Евтимий, Григорий Палама, Йоан Екзарх и пр. дума не отваряме - те са къртичини някъде на Балканите).
Моите уважения, г-н Филипс, нашите уважения от култура и чрез "Култура", но, моля ви, по-полека с инсталацията, пардон - статията; по-полека със стероидите на собствената ви себедостатъчност и особено с желязото на нетърпимостта, които от куртоазия или от генетично заложена щедрост се опитвате да пришиете на ризата ни (то не че има риза, ама така е думата) като едно голямо Made in USA. Е, нас дълго се опитваха да избродират и с шевни машини, и с прочутия бод "зад игла" (и не на дрехата, а направо върху гърбовете ни) "Сделано в СССР", но не се получи - основата, канавата беше толкова степана, така сбита от хилядолетни ветрове, възходи и падения, че нито "Сингер" я пробиваше, нито губерка.
Вярно, явиха се портрети на "синеблузи работници" и гушести партийни ръководители, но аз мога да ви кажа кой ги рисуваше - бащите на тези, които днес примират пред кройката на костюма на продавачи на хамбургери, превъплътили се в ментори на културната идентичност на народите отвъд Шенген. Другите, не тези, са творците на смислообразуващото пространство в тази страна.
В никой случай не приемайте нещата лично, г-н Филипс. Всъщност аз ви поздравявам за смелостта да обещаете бъдеще на артистичните ни изяви, от които, както разбирам, се надявате полека-лека да изчезне всеки намек от крещящо-дразнещото префинено око и ухо на истинския куратор: "Ето това сме ние!" Аз обаче, като не толкова фина и склонна към рискове, бих искала да знам кой сте вие, откъде идвате и какво носите. Може би носите писмото на седемте ирокезки племена до президента на САЩ (познайте кой - до три пъти) с молба да се преселят в района на трите езера? А може би носите идеята за астрономически календар, направен от камък в центъра на прерията? Може би вие сте онзи, който е изчел с проникновение речта на вожда Сиатл? Или сте запленен от "Кратка история на времето" и всяка сутрин се завръщате от центъра на Вселената? А може би носите само менторското си пардесю и приповдигнатото си от дълбоки комплекси самочувствие?
Не приемайте нещата лично - това сме си ние: дивота безпределна и непроницаемост балканска. Но ще се оправим - ще забравим 2-3 хилядолетия, седемдесетина светци, милиои, които са били "Те" (колективен архетип по Юнг, род - по български) и ще ядем пуканки в автокината като всички цивилизовани хора, докато стиховете на Рембо се изнизват миражно пред очите ни и последният оцелял водопад се преобразява в Йоан Кукузел. И вместо пред изгряващия ден, както правеше дядо ми, ще отлагаме шапка пред новия модел "Мерцедес". Той, дядо ми, никога не призна друг Бог, освен небесния наш Отец, но той беше прост човек - не чул ни за Ермитажа, ни за Дисниленд, - ходеше по света, изправен като сабя с името си и закърпените на коленете му, от коленичене пред земята, панталони и беше сигурен, че е син на баща си - по род българин, по призвание - човек, и знаеше, че "Който търси истината, Бог вижда и който лъже, Бог вижда."
Заради него крещя, дами и господа, заради него и заради вас, които той би сложил начело на трапезата си, защото така повелява неговата лична чест и достойнството му, от които аз не искам да се откажа и които ми дават силата за нося сама свободата си.

29.10.1997 г. С уважение:
Красимира Зафирова