Уважаема г-жо Зафирова,
Ще ви призная, че още докато превеждах статията на Кристофър Филипс, очаквах подобна на вашата реакция. Винаги се получава така, че всеки чужд поглед върху нашето изкуство, колкото и доброжелателен да е той, се посреща с възмущение, макар и по различни причини. Вие следите вестника и сигурно си спомняте как дълго отекваше мнението на Пиер Рестани за българското изкуство. Той също бе разгледал текущите изложби в НХГ ("София-Европа"), СГХГ (третата годишна изложба на Центъра за изкуства "Сорос") и Триеналето на живописта. И също като Кристофър Филипс бе видял далечни отгласи на европейските стилове, дошли у нас със закъснение, което той учтиво бе нарекъл "отместване във времето". И взриви художествените среди. Е, нямаше въпроси от типа "Кой е той, та да си казва мнението?", но имаше достатъчно намеци, че той мисли така, защото не познава българското изкуство. Сигурно, но някои неща се виждат и с просто око (например картини и дати) - нали изкуството е "изобразително"...
Вие директно питате кой е Кристофър Филипс - ами редактор в сп. "Art in America", отделило шест страници за България и нейното изкуство. Това никак не е малко, като се има предвид нашата културна изолация, а тя поне в 80% от случаите е самоизолация. Чета писмото ви и на свой ред се възмущавам. Значи след като в САЩ са избили еди-колко си индианци, Кристофър Филипс не може да пише за българското изкуство. Или пък виновната съм аз, след като съм превела статията и съм ви извадила от уютното блаженство на хилядолетната ни история и българския род. А ние, българите, винаги сме сваляли шапка само пред слънцето и затова с пълно право можем да обвиняваме другите народи за глупостите, които са натворили, заедно с пуканките и автокината им.
Може би просто не обичате пуканки. И аз не ги обичам. Но също като вас помня и обичам дядо си. Също селянин със закърпени колене, с преклонение пред земята и Бога. Той и баба ми са ме спасили като бебе, гледали са ме на село, цялото ми детство е белязано от посилни (за мен) кърски работи, низане на тютюн и пасане на животни. Но, знаете ли, не бих искала да прекарам живота си в спомени за дядо си, а струва ми се, и той не би искал. Навремето той сам се е учил да чете и пише (баба ми така си и умря неграмотна), амбицирал се е и направил две от децата си учители - толкова е могъл.
На свой ред и аз искам да направя каквото мога. А искам българското изкуство да преодолее изолацията и да заеме съответното си място в културната карта на Европа, искам българските художници свободно и на равни начала да общуват с колегите си по света, искам България да не бъде "последната грижа" на този континент... Просто искам самочувствието ми да не се крепи на някакви минали хилядолетия - то ми трябва сега, в днешна България.
4 ноември 1997
С разбиране иана Попова