Актрисите на Фюрера

1934 г. Министърът на пропагандата звъни на Мариане Хопе. Хопе е на 23 години. Във Франкфурт и Мюнхен е играла в театъра, а в Берлин с Густав Грюндгенс; освен това е снимала филма "Юда в Тирол". Влюбена е в Йодьон фон Хорварт, но има връзка с еврейския социолог Драйфус. Чрез него се е запознала с Адорно и Хоркхаймер. Мариане Хопе е руса, по пруски дисциплинирана, малко рязка, жена по вкуса на нацистите. Гьобелс й обещава цветя, частни самолети и хотелски апартаменти. Тя не реагира. Той проверява библиотеката й. Открива издание на Маркс. Мариане Хопе забелязва, че той сигурно го е прочел по-задълбочено от нея. Заговаря за кариерата й. Тя не се потдава на предложенията му. По същото време в задната стая на жилището й Драйфус сортира книги.
Мариане Хопе я следят. Ханс Хинкел, държавен комисар в пруското Министерство на културата, я кани няколко пъти. Тя не се страхува. Трябва само да позвъни на Грюндгенс. Той ще оправи нещата - с Гьоринг или още по-добре с жена му, Еми Зоненман. Когато я викат в Министерството на пропагандата, тя отива нагиздена от глава до пети. Министърът я посреща още на стълбите. Завежда я в кабинета си, започва разговор. Той плъзга през масата едно листчe - чек за 100 000 марки. Мариане Хопе плъзга чека обратно.
Тази или подобна случка би могла да бъде част от биографията на много актриси от онова време и в повечето случаи е точно така. Понякога те я разказват кокетно разкрасена, друг път с преливащо възмущение и рядко толкова нахакано дръзко, колкото Мариане Хопе. Слабостта на куцичкият министър на пропагандата към дамите от театъра и киното е известна. Романът му с Барова, заради която той уж искал да напусне поста си и да замине за чужбина, не липсва в нито едно историческо изложение.
Нацистите създават култ към звездите, съизмерим с този на Холивуд. Звезди, олицетворение на колективните мечти, продадени чрез сръчни рекламни стратегии, съществуват в Германия още през двайсетте години: Хени Портен и Аста Нилсен, Пола Негри, Бригите Хелм и Елизабет Бергнер. По-късно, в началото на 30-те Лилиан Харви олицетворява русия блян от годините на депресията. Нацистите използват "системата на звездите", за да формират чувствата на масите, да ги направляват и контролират. Кристина Зьодербаум и Паула Весели, Луизе Улрих и Кете фон Наги, Марика Рьок и Зара Леандер се превръщат в богините на Бабелсберговата фабрика за мечти на Гьобелс и в марионетки на пропагандата; те са на разположение за всички роли, макар сценарият обикновено да ги ограничава до една единствена.
1933 г. Две седмици след назначаването си за министър на народното просвещение и пропагандата Гьобелс подава ръка на "кинотворците". С прочувствени думи той благодари в речта си в Кайзерхоф на присъстващите артисти, режисьори и продуценти за хубавите и разтоварващи часове, които са подарили на него и на фюрера му. Правителство и кинодейци трябвало ръка за ръка да поемат по пътя към новото време: с Германия начело на света. Някои от присъстващите още се колебаели, съмнявали се; повечето, рано или късно, се възползват от случая. Гьобелс е изразил благодарността си към милите творци не само на думи и не само на онези, които и без това са били в светлината на рампата.
Четиридесет и осем процента от актьорите през сезона 1932/33 г. са безработни. В Мюнхен се построява домът на изкуството за подпомагане на новата смяна. Адолф Хитлер открива 50 безплатни места за "бедни млади творци". През 1938 г. е основана Гьобелсовата фондация за театрални дейци, която е трябвало да помага на възрастни хора от бранша. Във Ваймар се създава фондацията "Еми Гьоринг" за театрални ветерани, а през 1937 г. се въвеждат нови данъчни ставки за задължително пенсионно осигуряване на всички заети в театъра.
Заслужили артисти били отличавани с награди и звания. За "държавни артистки" били обявени Хермине Кьорнер, Люси Хьофлих, Кете Хак, Паула Весели, Олга Чехова, съпругата на Гьоринг Еми Зоненман и Кете Дорш, бившата годеница на Гьоринг. Зара Леандер отказала титлата, понеже не искала да приеме германско гражданство. Според други източници лично Хитлер се противопоставил на отличаването й. През 1934/35 Мария Бард и Кете Дорш предприемат дълго турне из Южна Америка, а Леандер и Рьок продължават да пътуват и през годините на войната; звездите са били източник на валута. Когато идвали официални гости от чужбина, обикновено канели Лил Даговер и Олга Чехова заради обноските им на дами и познанията им по чужди езици. Хитлер ощастливявал известните творци с цветя, автографи и подаръци, а понякога и с пари. Марика Рьок уверява фюрера, че в Германия е "намерила втората си родина" и слага една от двете снимки, които той й е подарил, на писалището си. Другата изпраща на родителите си в Унгария.
В Кайзерхофската си реч от 28 март 1933 г. Гьобелс не употребява само поетични изрази. Култът и контролът от самото начало са двете страни на един и същи медал. Пропагандният министър обявява, че новият режим ще се намеси във всички области на културата. Той смятал, че кризата на германското кино не е икономическа, а духовна; че му липсва смелост да подхранва темите на времето; че не е достатъчно външното нагаждане към официалната идеология. Ден след това е разтрогнат договорът с Ерих Помер, който е създал славата на "УФА" и е открил звезди като Лилиан Харви. На 30 март цензурата забранява филма на Фриц Ланг "Завещанието на д-р Мабузе". Режисьорът заминава в чужбина.
Два месеца по-късно, в речта си в спортната зала Берлин-Вимерсдорф Гьобелс е още по-ясен: Изкуството е свободно и има други задачи, а не да "дискутира по партийната програма"; то е "слуга на държавата и на дълбокото, човешко чувство". На 1 юни е основана Банката за филмов кредит. На 14 юли се приема законът за създаването на Филмова камара на Райха, в която трябва да влиза всеки, който участва в създаването на филми, но само ако е смятан за "надежден", за расово чист и политически лоялен. На 1 август се създава Театралната камара на Райха. През ноември двете камари са присъединени към Културната камара на Райха. Следващата година донася нов Закон за киното и театъра, с който се въвежда предварителна цензура за всички филми, както и етикетът "ценен в държавнополитическо отношение".
През март 1937 г. държавата контролира две трети от акционния капитал на "УФА". Гьобелс е можел да бъде доволен от равносметката; идеалът, който му се е мержелеел през 1933 г. - "дълбокото единство на героическия светоглед със вечните закони на изкуството" - сега е станал действителност.
През 1933 г. Елизабет Бергнер заминава с мъжа си Пол Сцинер за Лондон. Марлене Дитрих е напуснала Германия още през 1930 г. Емигрират: Тила Дюро, Франциска Гал, Терезе Гийзе, Люси Манхайм, Фрици Масари, Грете Мосхайм, Лили Палмер, Луиз Райнер, Ида Роланд, Камила Спира, Роза Валети. Карола Неер отива в Съветския съюз, където през 1936 г. я арестуват и я осъждат на десет години. Матилде Сусин, която през сезона 1933/34 г. все още е играела в частен театър, умира в концентрационен лагер.
Някои, като Бригите Хорни, остават по лични причини. Други, като Паула Весели, Кете Хак и Лил Даговер, като Олга Чехова и Кете Дорш не са искали да се откажат от кариерите си, изградени преди идването на нацистите, страхували са се от живота в чужда страна, от чуждия език, от несигурността. Луизе Улрих отказва предложение от Холивуд, Паула Весели също. Лилиан Харви, "най-сладкото момиче на света" след един-два филма се връща от Холивуд, където е била само една блондинка сред много други. Пола Негри, звездата от времето на нямото кино, също се връща в Германия. Тя, която никога не е могла да говори добре английски, не се справя с прехода към звуковия филм. Негри оставя нацистите да твърдят, че е арийка, но въпреки това с кариерата й е свършено.
По-късно Мариане Хопе обяснява, че не знаела защо остава: сигурно защото човек си е създал битие, пуснал е корени в даден град, кариерата му набира скорост и никой не го принуждава да бяга, не е заплашен със смърт. Не всичките й колежки са така откровени. Повечето се оправдават, че са били напълно аполитични.
Паула Весели, която някога е играла Гретхен във "Фауст" на Райнхард, през 1938 г. приветства аншлуса на Австрия и заявява принадлежността си към фюрера и райха. Тя се радва, че по този начин може да затвърди подчертаваната от нея, културна близост между австрийската й родина и останалите гауове. Колежката й от "Бургтеатер" Хилде Вагнер я надминава: тя е щастлива, че живее отново в своето германско отечество, че може отново да служи на германския народ, не само с радост на сърцето се съгласява с аншлуса, но изразява дълбоката си благодарност към Адолф Хитлер.
Това може да са били признания само на думи, изречени под натиска на ситуацията и под впечатлението на властващите лозунги. Но дори ако тяхната морална и политическа съвест е била подведена от духа на времето, тези чувствителни артистки не може да не са разбирали каква роля им отреждат нацистите.
Зара Леандер разказва в автобиографията си, че филмовите премиери в Берлин са приличали на манифестации от партиен конгрес: тълпи от хора, полицейски вериги, деца с байрачета, прожектори и почетна стража; моторизирана полиция, която следва в открита кола гвардията на дивата - осем мъже във фракове. Спектакълът се заснема за кинопрегледите. Когато Леандер е имала премиера в чужбина, гардеробът й е приготвян от костюмите на "УФА", включително дамската чанта с всичките й принадлежности.
* * *
"Кобила за разплод или работно добиче", това са били възможностите за избор, които Гьоринг предлага на жените. Още през 1933 г. омъжените жени е трябвало да бъдат уволнени от всички чиновнически длъжности, достъпът до университетите се ограничава, числото на абитуриентките не трябва да надвишва десет процента. Десет до четиринайсетгодишните момичета е трябвало да се запишат в "Бунда на германските момичета", който е бил подчинен на "Хитлерюгенд" и е служел за подготовката на бъдещите съпруги и майки. На 18 години жените са влизали в бригади по задължителен труд, "НС фрауеншафт", "Дойчес фрауенверк", "Майка и дете".
Актрисата е била жена с кариера във време, което не е предвиждало кариера за жените. Овациите и възхищението са им давали самочувствие, но ролите са ги вкарвали в образа, който държавата е начертала за тях: на жени, готови да се жертват за Германия и за мъжа си, да изоставят напълно кариерата си, за да бъдат съпруги и майки. В актрисата обикновената жена е трябвало да вижда възвишен и разкрасен образ на самата себе си, а мъжа да открива стимулант.
Отклонения от нормата не са се търпели. Зрителят е трябвало да може да се идентифицира с актьора.
В "Утринна зора", филм, който много е харесвал на Фюрера, дъщерята на кмета Хелга е раздвоена между капитан-лейтенант Лирс и неговия старши лейтенант Фредерикс. Подводницата на Лирс е сериозно повредена от англичаните. Десет души оцеляват, на борда има само осем водолазни апарата. Екипажът иска да остане с офицерите си: "всички или никой". Изстрели. Фредерикс и мизантропът Петерман са се убили взаимно. Лирс се завръща вкъщи при майка си. Режисьорът Густав Уцицки е заснел класическия сюжет на нацизма, образеца за по-нататъшните филми по модела "двама приятели обичат една и съща жена, единият умира за отечеството, другият получава жената". Никакво съмнение няма кое стои по-високо: "Кое е важното? Животът? Маловажното смятаме за важно, а най-важното изобщо не забелязваме. Може би смъртта е единственото събитие в живота." Във всеки случай единственото в живота на германския мъж: "Ние немците може и да не знаем как да живеем, но знаем как да умрем." Жената е само утешителната награда за онзи, който не може, все още не може да се отдаде на истинската си, единствената си любов - Германия.
Нов нюанс към този сценарий прибавя през 1937 г. Лида Барова с филма "Патриоти" на Карл Ритер. В него французойката Тереза се влюбва в сваления над родината й немски летец Петер. Разкъсвана между любовта и дълга, накрая тя го издава на властите. Петер е изправен пред съда и благодарение на показанията й оправдан. Войната разделя влюбените завинаги. Барова е била абонирана за жертвоготовни роли от този сорт. Една година по-късно, през 1938 тя играе във филма "Любовна история от Прусия" принцеса Радцивил, която обича престолонаследника, бъдещия кайзер Вилхелм I. По политически причини трябва да се откаже от любовта си. Тя умира с разбито сърце, той смело изпълнява дълга си. Когато филмът е трябвало да излезе на екран, Гьобелс, по височайша заповед вече се е разделил с Лида Барова, открито оплювана като "министерската курва". Цензурата забранява "Любовната история от Прусия" колкото и тя да спазва правилната линия.
По-фино, макар и не по-малко ясно официалният образ на жената и бил налаган чрез комедии, оперетни филми и ревюта, които са изглеждали аполитични, но в никакъв случай не са били такива. В "Деца на щастието", опит за немски римейк на "Това се случи една нощ" на Франк Капра с Клодет Колбер и Кларк Гейбъл, Лилиан Харви играе градската музикантка Ан. Гил (неуморният Вили Фрич) я спасява от затвора, като я смята за изчезналата племенница на един петролен магнат. След какви ли не бъркотии Лилиан Харви може да прегърне в обятията си своя Вили. Жената не може да заема по-високо социално положение от мъжа; дори и ако в частния си живот Лилиан Харви се разхожда из Берлин с бял кабриолет.
Политиката се превръща в грях за жените. За тях има щастие само край домашното огнище. Те са били изключени от обществения живот, търпяни са само като ликуващи статистки при публичните изяви на Хитлер. Привидно изключена от тези функции, привидно еманципирана, актрисата е била не по-малко ограничена във възможностите си. След като е превърната в посредник между измислените и позволените функции на жената, тя самата е сведена до една функция и една роля.
"Естественост", "цялостност" и "истинност" са били естетическите идеали във време, когато целият живот на човека е управляван и планиран. Почти няма критик или по-скоро "слуга на изкуството", който да не настоява за "неподправеността" и непрестореността на актьорското изпълнение - като че ли това не е противоречие. Почти няма теоретик, който да се е отказал да въздига актьорската игра, поне тази на жените, до изкуство, захранвано от най-дълбоки вътрешни извори, израз на цялото същество и на единението между тялото и душата. Актрисата не бива да се преструва, а да отговоря напълно на ролята, която играе, за да може публиката да се идентифицира с нея.
Даговер характеризира асортимента на винаги еднаквите сценарии така: "Германската жена не мами мъжа си, германското семейство никога не остава бездетно, германското дете не лъже родителите си, германското момиче не се влюбва в чужденци, германският младеж не се влюбва в чуждестранни жени."
Като почти никоя друга артистка шведката Кристина Зьодерман е отговаряла на нацисткия постулат за естественост. Руса, с широк таз, жена-дете, във филмите си тя свенливо вдига поглед към мъжете; преследват я несправедливо; предизивиква от любов собствената си гибел. В "Младост" по Макс Халбе тя играе под режисурата на съпруга си Веит Харлан бедно сираче, което живее при чичо си, теолог, и се влюбва в един студент: "Аз не заслужавам никой човек да е добър с мен". Един викарий пуританец издава връзката им. Сирачето се удавя. Зьодерман започва кариерата си като "удавницата на Райха". Колко ли завладяващо трябва да е било въздействието, когато на фона на любимите арии на нацистите Доротея
Ангерман, измъчената, опозорена жертва на евреина в "Евреинът Зюс" се хвърля във водата! Зрителките веднага пишат любовни писма на Фердинанд Мариан, изпълнителя на главната роля.
Жената не е могла свободно да изрази себе си, не е могла свободно да решава дори в област, запазена единствено за нея - в областта на чувствата. Тя не е трябвало да има чувства, тя е имала съдба. Тялото й е било част от народното тяло. От екрана са изчезнали сладострастните сцени на експресионизма. Жената-вамп е прогонена. Имало е и изключения. През 1934 г. Бригите Хорни все още е можела да изпее с маниера на Марлене Дитрих непокорната песничка "Животът е и такъв и такъв" на барманката Ръби в "Любовта, смъртта и дяволът". Две години по-късно в "Хотел "Савой" 217" под режисурата на Густав Уцицки тя носи нещастие на мъжете и е трябвало да плати за това със смъртта си; съдба, която никога не е застигала никоя жена-вамп. През 1940 г. Хилде Крал в ролята на дъщерята на "пощаджията" Хайнрих Георге следва гласа на чувствата си. Любовникът й я зарязва, тя става кокотка и има право да се влюби още веднъж, съвсем невинно, съвсем скромно. Миналото й я застига. И тя трябва да го изкупи.
Еротиката се превръща в екзотика, запазена за рускините, за чужденките и въпреки това санкционирана. В частния си живот господата от Третия райх не са били толкова благонравни. Разказът на Мариане Хопе го доказва. Марика Рьок се е принуждавала да позволява на Гьобелс да гали краката й под масата, а Зара Леандер се е отървала от мъжките дързости на пропагандния министър, искайки сандвич. Роберт Лей, ръководител на DAF и райхсорганизационслайтер, се жени за младата артистка и певица Инга Ханзен, която обаче не го издържала дълго. Тя се самоубива и дори самият Фюрер е извънредно "огорчен" от смъртта й. Шефът на берлинската полиция Волф Хайнрих граф фон Хелдорф протежирал любовницата си Елзе Елстер; синът му е вървял по неговите стъпки и е имал връзка с Джени Юго. Мартин Борман надминава всички. Той е имал отношения с дрезденската актриса Маня Беренс. Жена му Герда е била посветена в това и е била съгласна. За благото на народната общност тя е подканяла мъжа си да съзаде деца с актрисата.
Този фон обяснява, че киното на нацизма е можело да бъде и много "разкрепостено". И въпреки това дефилетата на оскъдно облечени танцьорки във филмите-ревю а ла Холивуд напомнят не толкова еротични картини, колкото гимнастическите упражнения на "Съюза на немските момичета". Моделът е зададен от бившата танцьорка Лени Рифенщал.
***
В "Имензее", съвсем свободна адаптация на Веит Харлан по едноименната новела на Щорм Кристина Зудерман, се появява гола - както под коженото палто в "Безсмъртно сърце", но този път като къпеща се. Но разголването на жената в никакъв случай не внушава сексуална непринуденост, а достъпност. Затова и донякъде то прилича на изнасилване.
Нищо по-добро не сполетява и Ла Яна, която Алфред Полгер веднъж нарича "съвършената голота". В римейка на Рихард Айхборн на филма на Джо Мей "Индийската гробница" тя маха ръце и бедра, облечена само с един вид метални бикини. Като Конча в "Звездата на Рио" под режисурата на Карл Антон тя повтаря това изпълнение, само че в черна мрежеста рокля. Единствено движението на камерата придава на сцената някакъв повей от движение и темперамент. Голотата на Ла Яна е голотата на статуя, приличала е на гладките, безупречни и напълно лишени от еротика фигури на един Арно Брекер например, сравнима е с женските изображения на един Адолф Циглер, чийто триптихон на четирите елемента е украсявал мюнхенското жилище на Фюрера.
Към края на 30-те години показно благонравното и същевременно скрито похотливо отношение към жените в киното, смесица от сексуален страх и презрение, като че ли се променя. Със Зара Леандер на сцената се появява нова и изненадваща героиня, прелъстителна и самонадеяна. Леандер официално е стилизирана като заместителка на Гарбо и Дитрих, макар че тя по-скоро прилича на Мей Уест - не като характер и излъчване, а по фигура и външност. Тя избутва на заден план послушните женички с майчинско и детинско излъчване, не само защото тя, различната, чужденката отговаря на копнежа по освобождаването от тесния, контролиран живот, но и защото се нагърбва и с тяхната роля.
На екрана Леандер води винаги двоен живот. Тя е изкусителна и копнежна, обещаваща и изоставяща, певица, танцьорка, кокотка, изтънчена дама и отчаяно влюбена, нещастна, но вярна съпруга и грижовна майка. В "Родина" играе успялата певица Мадалена дал'Орто - всъщност Магда фон Швартце, която, прогонена от баща си, сега се връща в родния край, сдобрява се с тиранина и трябва да се омъжи за някогашния си прелъстител. Прелъстителят, банкер, забъркан в нечисти сделки, се самоубива. В "Синята лисица" в ролята на съпругата на изглупял изследовател на риби на нея й е позволено да се влюби в напетия летец Вили Биргел. Тя напуска съпруга си и се понася с Биргел във висините. Филмът се проваля. В "Беше шумна бална нощ" играе омъжена жена, влюбена в хомосексуалния Чайковски. Преди обичащите се да могат да се съберат, композиторът умира.
Един от най-големите филмови триумфи на Зара Леандер е "Голямата любов". В ролята на певицита Хана Холберг тя се влюбва в летеца Паул Вендланд по време на бомбардировки. Той прекарва една нощ с нея - между другото, сцена, срещу която въздушните войски остро протестират. Певицата и летецът се сгодяват, но него го викат на фронта. Хана работи като медицинска сестра във военен лазарет. Един ден в лазарета докарват Паул. Убедени, че войната скоро ще свърши, те се държат за ръце. Жената-вамп става войнишка невяста.
В "Концерт по желание" Илзе Вернер убедително чака три години един мъж, който е видяла за малко на Олимпиадата. Филмът умело напомня величието на националсоциалистическа Германия - мотив от "Олимпия" на Лени Рифенщал - и го свързва с ежедневието, което не е чак толкова грандиозно наистина, но в никакъв случай не е и сиво. Защото в концерта по желание всеки неделен следобед се изпълняват любими мелодии на войниците и техните семейства. Звезди като Марика Рьок и Хайнц Рюман засилват морала на фронта и в родината.
След началото на войната положението на жените се е променило. През 1939 г., въпреки официалните лозунги 25 процента от жените са заети в индустрията, но броят им постоянно нараства. Актрисите заминават за фронта. Службата им е да развличат войската. Киното също реагира. Анели, вечно закъсняващото момиче от едноименния филм (1941 г.) с Луизе Улрих, съзрява до примерна съпруга, която изпълнява спуснатите решения и добродушно, с "неозлобено сърце" понася загубите от две световни войни. Същата година - 1941, Паула Весели припомня в нескопосания пропаганден филм "Завръщане у дома" на Густав Уцицки за германските добродетели и надежди: "Защото ние не само живеем един германски живот, ние и умираме от германска смърт. Мъртви, ние също оставаме германски и сме част от Германия. Наоколо ни пеят птички и всичко е германско."
Променената ситуация личи най-ясно в ролите на Марика Рьок. През 1944 г. тя играе Юлия Кьостер в "Жената на моите мечти", която, отегчена от кариерата си, се влюбва в едно тиролско село в най-обикновено момче, дете на природата. После се връща в града, има успех на сцената и се жени за любимия. Във филма Рьок постоянно се преоблича, ту в пижама, която са й дали, за да преспи през нощта, ту в тиролска рокля - химн на изкуството на импровизацията, която войната изисква от жените.
Малко филми от Третия райх показват истинските желания и копнежи на жените. През 1939 г. Мариана Хопе играе в екранизацията на Грюндген "Крачка встрани от пътя" Ефи Брист, която страда от конвенциите и принудите на времето. Критиката не забелязва ролята на Ефи и дава право на верния на дълга си Инщетен, който отблъсква "прелюбодейката": "Няма смисъл тепърва да доказваме, че в империята на Адолф Хитлер семейството представлява неприкосновената сила на външната и вътрешна спойка на народното единство."
В "Довиждане, Франциска" Хопе е вярната жена, която чака мъжа си. Но в 1943 г. в "Минорен романс" тя е и Маделайн, съпруга на безупречен счетоводител, която копнее за един по-свободен и романтичен живот. Маделайн се влюбва в композитора Михаел и тайно се среща с него. Пред мъжа си се прави на добродетелна съпруга. Но я изнудват; тя смята, че е изоставена и предадена от любимия си и се самоубива. Филмът на Койтнер е заподозрян в ескапизъм не само от тогавашната критика. И въпреки това тази интимна любовна история, която на пръв поглед няма нищо общо с политическата и обществена ситуация, най-точно отрязява положението на жените тогава: фиксирането им върху една роля, изключваща каквато и да било самореализация и фрустрацията им в един управляван от мъжете свят, в който редът и дългът са означавали всичко, а чувствата са били опасен лукс.
* * *
Хепиенд очаква дивите на Третия райх, поне повечето от тях. Марика Рьок е трябвало да направи кратка пауза заради подозренията в шпионска дейност. Зара Леандер се завръща на немска сцена едва в края на 50-те години като "Madame scandaleuse" в мюзикъла на Петер Кройдер. Почти до смъртта си през 1981 г. тя пее на сцената пред аплодиращата я публика старите си песни: "Знам, че някога ще стане чудо" "От това светът няма да загине". Кристина Зьодерман отхвърля всички предложения, докато на мъжа й Веит Харлан е забранено да снима филми. През 1950 г. е можела отново да играе главна роля в "Безсмъртна любима" на Харлан. След смъртта му, през 60-те години тя започва втората си кариера като фотограф - подобно на Лени Рифенщал, но с по-малък успех. Паула Весели е трябвало да изтърпи някои упреци заради ролята си в "Завръщане у дома". Но тя е реабилитирана още през декември 1945 г. Следващата година се появава в "Добрият човек от Сечуан" на Брехт. Хелене Вайгел се обявява от името на мъжа си против тази виенска постановка, за която Брехт не е давал съгласието си. През 1948 г. Весели играе във филма "Ангелът с тръбата" еврейка, преследвана от Гестапо, която се самоубива. Две години след това тя застава пред камерата в "Кирбиш" на Густав Уцицки, а няколко години по-късно в "Третият пол" на Веит Харлан, филм, заклеймяващ хомосексуалистите. Мариане Хопе продължава да има успех като филмова и театрална актриса, също и Кете Хак, Кете Голд и Дорш. Около Сибил Шмиц настъпва затишие. Тя не намира роли. През 1955 г. се самоубива.
Те не са били обладани от дявола, влюбени във властта артистки, както ги описват Хайнрих и Клаус Ман. Между тях няма някой женски Мефисто, а трудно може да се намери и Николета фон Нибур, партньорка и съпруга на Хендрик Хьофген в романа на Клаус Ман, която, като него, принася в жертва на своето честолюбие себе си и другите. Те са се приспособили, играли са ролите си, без да питат, без да протестират. Кристина Зьодерман се оплаква в автобиографията си, че Харлан я е третирал като малко дете. Рьок намира Хитлер за плах човек, Леандер - Гюобелс за много интелигентен и Гьоринг, който й е пращал сладкиши и салами от конско месо - за не толкова лош. Само Мариане Хопе дръзва да се изразява по-ясно и признава, че е знаела за преследванията и концлагерите - не всичко, не в подробности, но все пак, че "Аушвиц" е бил един "ужас".
Те наричат себе си наивни, аполитични и интересуващи се само от изкуство, кокетират с различните форми на съпротива, която били оказали в най-често напълно интимното си общуване с властващите. След войната актрисите на Третия райх влизат в нова роля, която едва ли е по-различна от старата, отредена им от нацистите роля в живота и на екрана. И се справят с успех. Отново ги отличават с награди и звания, отново ги аплодират и честват. Когато през 1986 г. излиза фарсът "Бургтеатер" от Елфриде Йелинек, горчива сатира за дейността на клана Весели-Хьорбигер по време на Третия райх, възмущението е голямо. Не само в Австрия. Една свята институция е стъпкана в калта. Паула Весели се извинява. Затова, че не е намерила смелост да прекъсне снимките на "Завръщане у дома", затова че е служила за украшение на нацистите.
Анете Мейхьофер
Из сборника "Актрисите", издателство "Инзел", 1989 г.
(Със значителни съкращения)
От немски Ирина Илиева