България и Русия -
криза или нещо друго?

На 5 ноември т.г. Асоциация "България - Русия" организира теоретична конференция на тема "Има ли криза в българо-руските отношения?". Сред изтъкнатите представители на руската и българската политическа и политологическа мисъл, взели участие в конференцията, бе и един литератор - проф. Никола Георгиев. Неговият текст публикуваме днес.

Криза в отношенията между България и Русия?
В политическия език думата "криза" има свои значения, най-често смътни, и свой реторически ефект, най-често целящ да изостри словесно обстановката. И ако така наречената Карибска криза завърши мирно, политиците приписват успеха на своята мъдрост и хладнокръвие, ако ли пък така наречената Сараевска криза от 1914 г. завърши с война, всяка страна хвърля отговорността върху другата. Надявам се, по-точно убеден съм, че в близко време българските и руските държавници отново ще имат повод да се похвалят със своята мъдрост и хладнокръвие.
Положението можем да назовем и с друга, по-точна и по-откровена българска дума - "обърканост" или с руските "замешательство", "смятение". Политическият език изключва от своите благородни граници такива груби, тоест откровени думи, но затова пък пряко и без колебание можем да ги употребим в полето на културата и кажем, че днес в отношението на българите към руската култура владее обърканост. Как стигнахме до нея и как можем да излезем от нея - ако изобщо го желаем?
Българският образ на руската култура е неразлъчна и непреодолимо противоречива съставка на образа на Русия, сам по себе си противоречиво двойствен и многолик.
Съвременният български образ на Русия започва да се очертава през XIX век и веднага се разцепва на две. В средата на века забележителният Георги Раковски определя руската политика на Балканите като пагубна за българите. Двадесет години по-късно български поет пише възторжено венцехваление, в което римува "Русия" с "Месия". През онзи век се утвърждава едната съставка в образа на Русия - опората, упованието, а след това и освободителката на българите. Разбира се, тая съставка е вредна и за двете страни - и особено за българите. И най-малко мислещите между тях не може да не усетят, че тя ги поставя в безпомощно и унизително положение и че с нея заслужават определенията, които са им давали руските войници-освободители по време на престоя си в България - "дрянь" и "лавочники", тоест "боклук" и "бакали". (Ще запитате защо "бакали". Защото руските войници са били неприятно изненадани от това, че, първо, освободените от тях роби живеят по-охолно и по-свободно от руските селяни и, второ, че са им давали храна и ракия срещу пари, и то немалко пари.)
Пак през XIX век се изгражда и другата съставка в българския образ на Русия, вече откровено политическа: страна на азиатска деспотия и мракобесие, на казашките нагайки и фанатизираните попове, страна, в която, по думите на тогавашен български публицист, "разменят човек за куче". (Същият публицист написва злорадо тържествуващ памфлет по повод смъртта на Катков, определен в памфлета като мракобес на мракобесите.) Но почти всички, които рисуват Русия в такива краски, бързат да се уговорят, че правят разлика между царския режим и добрия, измъчен славянски народ, най-славянския от всички славянски народи, и неговата достойна и даровита интелигенция. Очертава се ново раздвоение, вече в друга посока, но все така остро и болезнено.
Руската "източна политика" през XIX век даде начало на най-устойчивото и непротиворечиво отношение на българите към Русия - подозрителността.
Да напомням ли, че в продължение на 65 години руски войници на два пъти стъпваха на българска земя и че второто им идване се оказа решаващо за политическата съдба на България за десетилетия напред?
Досадих ви с посочването на всеизвестни неща, за да стигнем до два предварително известни извода:
Първо. В българското мислене има образи на много страни - Англия, Франция, Индия и немалко други. И всички те са малко-много единни. За разлика от тях българският образ на Русия е остро противоречив и мъчително раздвоен, ако не и разтроен.
Второ. В образа на Англия, Франция и прочее винаги участва някаква, но само някаква политическа съставка. За разлика от тях българският образ на Русия е дълбоко просмукан от политика и много уязвим от политическите сътресения.
Неразделно, макар и противоречиво свързано с образа на Русия, отношението към руската култура претърпя след 1989 г. поне видим, повърхнинен трус и изпадна в положение, което нарекох "обърканост". Породи се въпросът "Сега какво с руската култура?", който стои пред нас и днес.
С риска на всяка аналогия ще свържа станалото в България след 1989 г. със станалото в Дания и Холандия след Втората световна война. До войната немският език и немската култура са участвали дейно в живота на тези две страни, като една от важните опори на моста между тях е била голямата езикова близост между немски и датски и особено между немски и холандски. Хитлеристка Германия окупира, със или без война, двете страни и наред с другите злини на всяка окупация започва да налага насилствено езика и културата си. Войната свършва, а за датчани и холандци започва време на отявлено отрицание на всичко немско, включително езика и културата. Учениците отказват да учат немски, възрастните демонстративно си затварят очите пред немската култура. После, казват, положението постепенно се е успокоило и немското е възвърнало част от някогашното си уважение, и то при повсеместната американизация на Западна Европа. Наблюдават ли се признаци на такова успокояване в България днес, шест години след като за първи път в историята на модерното българско училище руски език престана да бъде задължителен предмет? Мисля, че не - или поне засега не.
Като стана дума за езика, нека добавя, че виждам езиковата близост като особено голяма и дори отправна сила във връзките между две култури. Говоря може би пристрастно, като филолог, но наблюденията върху културните общности по света потвърждават това гледище. Според най-новите глотометрични изследвания от славянските езици най-близо до руския стои сръбският език, но това е така, защото в сметката е включена, естествено, и граматическата им система. Що се отнася до лексиката, и особено до културната лексика, връзките между руски и български са много здрави. През вековете двете култури са си разменяли думи, така че в днешния български има стилов пласт "русизми", а в руския - стилов пласт "българизми" (напр. "конь", "злато", "град"). Руски език е бил задължителен учебен предмет и при управлението на набедения русофоб Стамболов, и в годините, когато войската на генерал Колев воюва с руснаците край Дунава. И ръководителите на българското просветно дело много ясно са разбирали какво правят. Изваждането на руски език от задължителните предмети беше акт психологически и политически мотивиран, разбираем, а може би до време и оправдаем. Оправдаем, доколкото сме се примирили с мисълта, че при революции и подобни политически промени неизбежно се извършват и антикултурни дела.
Объркаността в отношението към руски език, руска култура и Русия се подхранва от много фактори. Между тях е неяснотата на положението вътре в Русия и на образа й пред света. Между тях е и своеобразно двойственото отношение към Русия и руснаците, което се утвърди през последните петдесет години у българи, чехи, унгарци и прочее. В него уважението, неблагоразположението и страхът компенсаторно се съчетаха с чувство за насмешливо превъзходство над-тогава-съветската техника, обществен живот, идеали, фразеология, бит - включително и това, че руснаците пиели повече дори и от българите. Тук сме готови да се запитаме: че какво общо има между тези представи на битовото мислене с Гогол и Достоевски, Скрябин и Майерхолд? Но по-добре е да не се питаме, защото ясно си даваме сметка, че автономните, "чистите" културни образи са само красиво видение.
От равнището на битовото мислене можем да се издигнем до езика и делата на днешните български управници. Ключова дума в техния речник е "цивилизовано" и те я употребяват нецивилизовано често и ненамясто. Какво значи за тях "цивилизовано" не е много ясно, ясно е само, че значението му се мержелее някъде на запад и че категорично изключва от обема си Русия. А това не може да не повлияе върху съзнанието или поне върху подсъзнанието на конформистки настроената част от българите. Прозападната насоченост на българската политика не се радва на пълна подкрепа и у нас, вече в нови условия и с нов смисъл, се разгаря старият спор между, нека ги назова условно с руски понятия от XIX век, западници и почвеници. И не дай, Боже, в този спор да бъде заплетена руската култура - независимо от чия страна и с какъв знак.
Объркаността в отношението към руската култура е сама по себе си културно явление, тоест явление противоречиво и неконтролируемо в дълбинния си механизъм. Тя обаче може да бъде осъзната и, казано с езика на българския постмодернизъм, обговорена. При повече лековерие може да се направят и някои препоръки. Моите са само две и се отнасят за така наречената равноположеност на културите и за подборността във връзките между тях.
Първо за равноположеността. В полето на културата няма големи и малки народи, културите са равноценни - това втълпяват на българите някои от техните държавни мъже, художествени творци, учени. Звучи красиво, благородно, но отчайващо далече от реалността. Отделната култура наред със собствените си ценности има и комуникативен живот - тя има (или няма) разпространение и възприемане, известност и авторитет по широкия свят. А да се говори днес за равноположеност в комуникативния живот на културите е смешно или, ако желаете, тъжно. Говори се повече обратното, и се говори с гняв, мъка, за неравноположеността между културни метрополии и културни периферии, за културен неоколониализъм, за натиска на "големите" върху това, което известната английска формулировка безпардонно нарича neglected cultures (пренебрегнати култури). Ние, българите, можем да осъждаме това разделение, можем да му се съпротивяваме - това също е акт на културата, - може да се чувстваме щастливи от съпротивата си - така, както по думите на Камю се чувства щастлив Сизиф, когато канарата за пореден път се търкулне надолу по урвата. Вот она сермяжная правда, господа присяжньIе! И докато не я осъзнаем и не се пригодим някак към нея, разумни отношения към чужди култури трудно ще имаме.
И това се отнася особено много за случая с Русия. Преди малко отворих дума, може би неделикатно, за подозрителността към нея. В полето на своето геополитическо мислене част от българите очевидно подозират Русия в нестихващи имперски пориви. Каква ли част от българите в полето на своето културно мислене ще заподозрат руската култура с нейните представители и носители във високомерие към българската? Една от най-първобитните прояви на този комплекс е очакването на някаква реципрочност, тоест очакването руският интелигент да знае за българската култура почти толкова, колкото българският за руската. Разговарял съм с българи, завърнали се от Русия, и съм изслушвал тяхната изненада или недоволство, че и високо начетени руски интелигенти не са чували и имената на Яворов или Йовков. Бедните, те просто са приели на доверие красивите фрази за равенството между културите. А разумно отношение към култура, своя или чужда, със сръдня не се прави.
Не крия, че съм песимист относно така разбираното равенство между културите. В друга посока обаче то е възможно и с удоволствие споделям надеждата си. В България вече повече от век се говори, че руската култура е най-високата и най-дълбоката, най-духовната и най-емоционалната, най-човечната и изобщо най-добрата. Предлагам на това степенуване да сложим край и да заставаме пред чуждите литератури като принципно равни помежду си. Не е толкова трудно, пък и вече е правено, например от поета и критика Пенчо Славейков (1866-1912). В обширното си дело Славейков включва следните култури: българска, ориенталска, древноевропейска, руска, славянска, немска, френска, английска. Към всички се отнася в равна степен с уважение и ирония, съвместява ги, но ги съвместява конфликтно (особено остър е конфликтът между руска и немска култура), овладява ги и се изправя над тях, или пред тях, като достоен и духовно независим човек. Разбира се, равноположеността и тук е доста относителна. В набора от култури, от който българите избират и ще избират, руска, френска, английска безусловно ще присъстват, но малко вероятно е в него да бъде включена примерно малайската култура.
Другото пожелание се отнася към подборността, към активната подборност. Ще онагледя идеята с малък пример. По света има различни русистики, тоест дялове на познанието, които се занимават с руска литература - немска русистика, американска, италианска и прочее. Всяка от тях заслужава името си, защото има свой поглед върху руската литература, своя йерархия на ценностите, свои предпочитани предмети на изследване, свои обяснителни връзки със собствената си литература - и всички те малко или много различни от руските представи. За много от тях Пушкин например не стои така средищно и величествено в руската литература, както го виждат и полагат руснаците. За англосаксонската русистика разказите на Гогол "Шинел" и "Нос" са изследователски по-привлекателни от "Мъртви души", италианската русистика, доколкото смея да съдя, полага творчеството на Николай Лесков значително по-високо, отколкото това правят в собственото му отечество. Що се отнася до българската литературоведска русистика, тя се създаваше от хора способни и почтени, които обаче не дръзнаха - или може би през последните десетилетия не им беше позволено? - да изградят българска гледна точка върху руската литература. Българската русистика не заслужаваше особено много името си българска, защото възприемаше руската мяра за ценности (както казват, руския литературен канон), възприемаше и разработваше руските проблеми, липсваше й собствен ключ към въпроса с какво руската литература може да каже нещо нова за българската. На всичко това сега постепенно се слага край и имам удоволствието да ви уведомя, че нови поколения български - вече наистина български русисти - са съставили сборник под странното, но обещаващо заглавие "Руската литература по-инак".
Използвам частния случай с руската литература и литературоведската русистика, за да мина към по-общото. Според разумните и благородни идеи и предложения на диалогицистиката на Мартин Бубер-Михаил Бахтин и рецептивистиката на Яус реалните и добрите отношения между културите се основават на възможността за избор и подбор: в случая българите избират да общуват с руската култура, подбират това, което за тях е важно и го възприемат и осмислят според нуждите си. Признавам грешката си, че употребявам понятията "руска култура" и "българска култура" като самоочевидни и непротиворечиви, но съгласете се, че все отнякъде, тоест все от някакви понятия трябва да се тръгне.
В отношенията между културите винаги има някакво открито или прикрито насилие. Има го и в отношенията между българска и руска култура. Радостно начало обаче е това, че вече идеологически отдели на централни комитети на някакви комунистически партии няма да предписват на българите какво да мислят за Достоевски, Шестов, Маяковски, Шостакович.
В отношенията между културите винаги и навсякъде има много ирационалност и предразсъдъци. Отношенията между нашите две култури са образцово доказателство за това твърдение. Тези отношения сега са трудни, а като предвиждане в бъдещето много интересни.
Но не е ли интересното важна част от културата?

Никола Георгиев