За новата постановка
на Димитър Гочев

По Дойче Веле информираха за последната постановка на българския режисьор Димитър Гочев по текстове на Самюел Бекет "Щастливи дни & Щастливи текстове", в която гост-сценограф е българският аниматор, художник и режисьор Анри Кулев. Спектакълът на Камерната сцена на Бохумския театър вече получи и първите добри отзиви в германската преса. Публикуваме откъси от тях.

"Франкфуртер Алгемайне Цайтунг":

Черни плоскости се местят над сцената, оформена от Анри Кулев, отваряйки цепки светлина и широки прозорци, докато главите на деветимата актьори, подстригани нула номер с полово неутрален грим, се събират с тънка усмивка и много гримаси в нещо като групов портрет. Това е размноженият Лъки - деветглав разпоредител в черно, пазител на непроменимостта, който предъвква вечния си монолог. По сигнала на един звънец актьорите се разбягват между столовете, с които тичат, борят се и остават преплетено-сраснати. Те сякаш бягат от очакванията си, а преждевременният финал ги качва на бесилото - в полезрението остават само полюшващите се нозе. Бекет-балет, етюд за девет студенти от Вестфалското актьорско училище, пролог към един епилог. Във втората част "Щастливи дни" по сцената се стелят есенни листа, търкалят се шапки, чадъри, играчки и вестници. Все метафори за преходността, които се концентрират в образа на Уини. Тя стърчи, побита до кръста, на второто стъпало - една застаряла дива в розова копринена рокля, прекомерна и загниваща пищност. В тази роля въпреки премиерното напрежение Хенриете Тимиг определено надминава себе си. Нейната Уини е гигантска. А цялата постановка е най-интензивната, формално най-изчистената и завладяваща работа, която Гочев е правил на бохумската сцена. Тъй че и в Бохум най-сетне видяхме още нещо: щастливи зрители.

"Вестдойче Алгемайне Цайтунг":

Гочев обикновено омесва театралните текстове по свой вкус, но в "Щастливи дни" по изключение остава верен на оригинала, ако изключим някои съкращения във втората част, а всеки от зрителите, който някога през живота си стъпи на откритото стълбище, със сигурност ще си спомни за неговата Уини. Сценографът Анри Кулев, по образование аниматор, е инсталирал система от подвижни стени, с чиято помощ отделните етюди от сцената се фиксират сякаш с кинокамера. В "Щастливи дни" този подход не е абсолютно наложителен, обаче ефектът му в първата част на постановката е безспорен.

"Щадшпигел", Бохум:

Сценографът Анри Кулев поставя печата си върху цялата постановка. Неговата система от подвижни стени откроява различни ракурси от ставащото на сцената и зрителите следят действието от непрестанно сменящ се ъгъл и в разнообразни перспективи.

"Вестдойче Цайтунг":

Сякаш обективът на камерата се оттегля и в далечината ние откриваме закопаната Уини, която се взира към един от своите "Щастливи дни". Спойката между двете части на спектакъла е усещането за непроменимост: човек не е в състояние да предприеме нищо.

"Вестдойче Алгемайне Цайтунг":

Студентите-актьори по традиция участват в представления на камерната сцена. Досега - обикновено в постановки на ранните пиеси на Райнер Вернер Фасбиндер. Този път обаче беше по-различно. Авторът се казваше Самюел Бекет, а режисурата бе в ръцете не на някой подрастващ талант, а на опитния Димитър Гочев.

"Вестфелише Рундшау":

Като въведение към "Щастливи дни" Димитър Гочев предложи "Щастливи текстове". Тази първа част от постановката с участието на младите актьори черпи енергия от невероятния монолог на Лъки от "В очакване на Годо", който се занимава със смехотворната нелепост на стремежа към разум. Репликите, разпределени справедливо между участниците в тази постановка, проскърцват като колелцата на безпаметно работеща текстмашина, която на свой ред задвижва телата.

"Билд Цайтунг":

Безпомощност, безнадеждност и трагичен хумор: забележителна сценографска техника прищраква като обектив. А това прищракване се повтаря неколкократно в главата ми: трябва да размислиш, трябва да тълкуваш. Какво тук значи "абсурдно"?