Корабът като място
и неговата липса на литературния пазар

Когато в ония призрачни години, наричани днес тоталитарни, се бъхтех с любов и мъка върху една работа, посветена на живота, деянията и пълната с мистики и последствия смърт на Матвей Вълев, не спирах да се удивлявам на начина, по който критиката от времето между двете войни е реагирала на "морските" текстове на писателя: малко пренебрежително и твърде много лекомислено. Сам Владимир Василев, който отсетне с уважение дава място в "Златорог" на Матвей-Вълевите разкази, след първата му книга "Прах след стадата" пише подигравателна рецензия, от която се разбира, че той не е дете и че само децата могат да се радват да научат какво е шпангоут.
И други мислеха така - вестниците и списанията от втората половина на трийсетте години пазят отзивите и рецензиите им.
А удивлението на пишещия тези редове се дължеше и на това, че то, като погледнеш, и днес е така. Можеш да поставиш героите си в хотел, къща, морава, асансьор, поле, кафене и ресторант, да посочиш, че пишеш за тях, ибо живяха, Господи, и да разчиташ на добронамерено отношение, но ако ги качиш на кораб, можеш почти със сигурност да се уловиш на бас, че няма да ги забележат: ще го спечелиш.
Аз мисля, че не литературната критика, а по-скоро народопсихологията ще трябва да обясни отде иде това отношение към пътешественическата литература. Но фактът си е факт. Да речем, в Бургас живее и пише писателят Георги Ингилизов, който се е посветил тъкмо на "морската" тема като повод за литература; издал е две сериозни книги тъкмо в този ключ, като и двете са показателни в смисъл на това, че за писателите маринисти корабът е преди всичко място за среща на човек с човека (с всички произтичащи от това последици), а не сбор от корабни въжета ("такелаж", според както услужливо ни подсказват кръстословиците). Тъй беше и в сборника му "Добър ден, тъга!" от 1992, тъй беше и в "Уиски с цвят на нощ" от 1993. И от двете ставаше ясно, че да познаваш моряшкото ежедневие много помага, но изобщо не е най-важното. Онова, което тормози нашия съвременник на сушата, тормози го и в морето, само дето може би там нещата са някак по-изострени и, естествено, по-интересни - и това маринистите без съмнение добре го знаят. Искам да кажа - добрите маринисти. Тези, които, види се, са се отказали да ни мотаят с бугшприти и фалшборди, понеже са оставили това задание на кръстословиците, а са се обърнали към онуй, което сме учили и преповтаряли, че е основната цел на литературата въобще: човекът. Мисля също, че да имаше в България нормален литературен пазар, тези писатели и тези книги биха печелили за авторите и издателите си.
И сега, защо казвам всичко това и поради що откривам тук, че Волга се влива в Каспийско море.
Казвам всичко това поради същото онова старо удивление, че сме задгърбили небрежно цял един дял в днескашната ни литература. Във Варна, да кажем, общината и параходството Български морски флот поддържат от маса време хубав конкурс, национален, за литература, публицистика и изкуство на морска тема, но този конкурс и неговите открития не го (ги) чуваме. (Впрочем Ингилизов четири пъти е печелил на този конкурс, както впрочем да не пропусна, че състезанието там е анонимно!) Или друго. В Съюза на българските писатели (където членува и бургаският писател-маринист Георги Ингилизов), има секции и клубове на писателите-криминалисти, писатели-лекари, има дори и Кабинет на младия писател(!!!), но секция или клуб на писателите-маринисти няма. Впрочем, в този съюз много неща няма, но липсата на обособена група на посветилите се на "морската тема" е изненадваща, понеже пък, от друга страна, този вид литература е твърде и твърде конвертируема и би могла да представя страната достатъчно достойно и като преводи, и по различните (немалобройни, мисля) задгранични форуми.
Не че това ще промени писането или бита на писателите-маринисти.
То няма да е за тях.
То ще е за картината на литературния ни живот.

Христо Карастоянов