Лайпциг '97 -
границите остават на картата

Отдавна мина времето, когато българското документално кино жънеше в Лайпциг награди, радваше се на популярност и престиж. Без значение защо. Сменила се е парадигмата на фестивала, а и нашата документална продукция се сви до екзистенц-минимума и наблегна на видеото. Така че този път български участници в конкурса нямаше. Пък и юбилейните фестивални издания винаги са малко по-особени. Неизбежно се набляга на обобщенията, на равносметката и ретроспекциите. Поради това не бе изненада, че 40-ият лайпцигски фестивал за документални и анимационни филми протече по-скоро като честване на кръглата годишнина. Два почетни "Златни гълъба" получиха Сантяго Алварес и Фернандо Бири - не само като преклонение пред кинематографичния им ентусиазъм и талант, но и като неволен израз на носталгична почит към сгромолясалата се социална утопия, която захранваше фестивала години наред и на която тези режисьори остават верни и до днес. С европейско спокойствие Лайпциг уважава едновремешните си илюзии. И продължава да държи на уточнението, че независимо от политическите критерии, на които се е подчинявал в годините на социализма, е бил винаги верен на доброто хуманистично кино.
Типично за немската практичност празникът се изрази най-вече в струпването на десетки симптоматични за историята на фестивала филмови заглавия в широки ретроспективни програми. Още по-типично немски, разбрах впоследствие, бе фактът, че именно тези програми нямаха превод, въпреки че форумът открай време си е международен. Сякаш вглеждането в миналото имаше само местна значимост. За неговорещите немски гости останаха достъпни само конкурсът и информационната програма.
Състезанието на документални филми срещна 20 заглавия в кротка битка за 6 главни (парични) награди и още толкова морални. От главните половината отиде при домакините единствено по причина на юбилейната куртоазия.
Но извън прозрачната и разбираема интрига в разпределението на призовете се оформи достатъчно осезаемо панорамата на модерното документално кино. Общото пано днес е много по-различно от пъстрата мозайка ефектни филми на природни кинотеркове от различни краища на света, позната в близкото минало. Филмовото себеизразяване или гледане на живота тръгва вече от един всеобщ културен консенсус. До голяма степен според селекцията на Лайпциг'97 този консенсус е и ценностен. Непосредствената борба за социална справедливост представляваше публицистичен интерес единствено за Кен Лоуч в неговия репортаж от стачните битки на ливърпулските докери "Една история за съвременния морал" и за китайския неокомунистически "Улица Баркхор номер 16", вторачен в грижите на една партийна организация за обикновените хора.
В останалите конкурсни филми темата, злободневието, проблемът съществуват, но сякаш не те са най-важното. Документалното кино се персонализира. Конкретният герой вече не е средство за търсене белезите на времето. А точно обратното - всеобщ е стремежът в историческия или социален пейзаж да се напипа уникалността на отделната човешка съдба. Без да са снобски като форма, филмите внимават за своята драматургия и структура, демонстрират всеобщо интелигентно боравене със занаята. Пряката публицистика отстъпва на персоналното начало, доближава документалния филм до звученето на игралното кино. Фаворитът на публика и журита "Невидимото" ("Златен гълъб" за дългометражен филм) на чешкия режисьор Мирослав Янек носи всички белези на чешкото филмово чудо. Ежедневието в училище за слепи деца, където е открит фотоклуб, е повод да се открие с нежна тъга и съучастнически хумор, с находчиви наблюдения и елегантни пародии странната поезия в живота на незрящите хлапаци. Американският "Цветовете горе" си е направо документална версия на "Опасен ум", при това по-добра от холивудския еквивалент. В клипов рап-ритъм филмът разказва за театрална самодейна трупа на млади афро- и латиноамериканци от краен квартал на Лос Анжелис, която превръща правенето на изкуство в истинска социална терапия и спасение на младежите от изкушенията на гангстерския рай. Японският "37 разказа за напускане на родния дом" ("Златен гълъб" ex aequo с "Невидимото"), открива в далекоизточната съвременна жена напреженията и философските нива на Бергмановите "Персона", "Есенна соната", "Лице". 37 жени - майки, дъщери и внучки, напасват като в стъклопис дуалистичния образ на жената - самата тя рожба на жена, продължение и отрицание на самата себе си. Унгарският "Свободно падане" на режисьора Петер Форгач (Наградата на международната критика ФИПРЕССИ) напомня за проницателността и историческите вивисекции на Висконти. Форгач конструира филма си върху семейния киноархив на унгарски евреин, снет с 8-милиметрова камера от 1938 до 1944 година. Привидно рационално, съпровождайки задкадрово домашните кадри с текста на все по-жестоките ограничения на антиеврейското законодателство в Унгария, Форгач затяга примката на времето около съдбата на своя герой. Посланието на филма е всъщност неговото заключение - живеейки в епицентъра на катастрофа, хората не съзнават това. Не защото не могат, не защото не искат, не дори защото някой им пречи. А защото това е спасителната нелогичност на човешкото поведение. Механизмът на оцеляването. Защото до момента на смъртта си човекът живее. Умира се мигновено. Предсмъртните мъки - физически или духовни, са все още живот. Инстинктът да си жив ни напуска последен, той остава дори след угасването на надеждата. И това важи както за жертвите на холокоста, така и за умиращите от СПИН ("Писма от родния дом", Канада), за облъчените в Чернобил ("И звездата бе наречена горчивина", Швеция), за измръзналите на Северния полюс участници в шведската полярна експедиция от 1897 година ("Замръзнали мечти", на режисьора Ян Троел).
На екраните в Лайпциг тази година не се усещаха граници. Между изтока и запада. Между севера и юга. Между бедността и богатството. В културно отношение те не съществуват. Мисленето е близко. Авторите на филмите са хора на света. Самите герои са хора на света. Космополитизмът се превръща във всеобщ начин на мислене и на правене на документално кино. Руснакът Александър Сокуров ("Смирен живот") и американката Шели Силвър ("37 разказа...") бродят из съвременна Япония не като любители на пътеписната екзотика, а като съучастници в едно поддаващо се на разбиране битие - модерно и древно. Събарянето на стар лондонски квартал в английската импресия "Развала" ("Златен гълъб" за късометражен филм) и сринатият семеен бретански хотел от германския "Хотелът" са едно и също нещо. Слепите чешки деца в "Невидимото" и глухият японски фотограф от "Погледни ме, аз те гледам" (Франция) откриват една и съща поезия. Агентът по призвание Барлушке, от едноименния филм ("Сребърен гълъб" за дългометражен филм), израства в САЩ, служи на Щази, работи в Латинска Америка, пристава на ФБР, живее в Берлин, после в Париж и праща дъщеря си да учи в Лондон...
Изобщо светът за документалното кино според Лайпциг'97 е наистина един общ дом, в които хората търсят и намират начин да споделят общите си проблеми. А ние, българите, тази година останахме в полето навън. Дали защото сме бедни, дали защото сме нечленоразделни, или защото просто нямаме късмет - не знам.
Антония Ковачева