Чистото изкуство
не носи отговорност
Разговор с Лени Рифенщал

- Госпожо Рифенщал, в мемоарите си се описвате като индивидуалистка, която често е била принудена да се съмнява в околните. Познато ли ви е и съмнението в себе си?
- Можех да проявявам повече чувство за хумор. Аз съм прекалено сериозна, прекалено обърната навътре в себе си. Това е толкова силно изразено у мен, че не изпитвам никаква радост от игри, не бих играла дори на лотария. Много трудно разбирам вицове и откакто се помня, предпочитам да гледам драми, а не комедии. Голям недостатък е, и въпреки всичко обичам да се веселя - в най-обикновения смисъл. Още от дете живея в друг, навярно измислен свят. Обичах пеперудите, гъсениците, поляните, горите и оттогава съм дълбоко свързана с природата. Това личи много силно и в произведенията ми. Но понякога се съмнявам дали не се лъжа във възгледите си. Най-вече в онова, което харесвам. В способностите си, между другото, винаги съм се съмнявала. Почти никога не съм била доволна. Винаги ми се е искало да направя нещата още по-добре.
- Може би в живота си сте била прекалено съсредоточена...
- Имам още един недостатък: егоцентрична съм. Винаги искам да правя това, което чувствам. Не мога да се подчинявам. Във филмовия бранш бързо се прочух като крайно своенравна.
- На характера ви е присъщо не само своенравието, но и вдъхновението и екзалтацията. Това крие и положителни, и отрицателни качества. Изживявахте ли себе си като противоречива натура?
- Всъщност не. Винаги съм чувствала себе си като нещо цялостно. Знаете ли защо? Защото съм убедена, че в живота не може напълно без компромиси, но още като дете ми беше трудно да лъжа и да се преструвам. Често пъти това прави живота много труден. Но затова пък поне няма нужда да се преструвам. Не си противореча - винаги ще ви кажа едно и също, независимо дали сте ме интервюирали преди 50 години или сега. Защото говоря онова, което чувствам, и никога не правя нещо по сметка.
- Като млада сте си обещали никога да не разочаровате баща си. Как мислите, днес той щеше ли да е горд с дъщеря си или щеше да е разочарован?
- Той беше горд в мига, когато започнаха големите ми успехи като танцьорка.
- А днес, като погледнете назад?
- В какво може да ме укори? Защо сега трябва да мисли по-различно от преди? Аз съм си все същата...
- Какво повлия трайно върху детството ви?
- Баща ми беше страшно строг и деспотичен. Той обичаше семейството си, но се държеше много строго с нас. Прекалено строго. Това породи у мен съпротива и желание да бъда свободна, да стана силна. Никога не бих се справила със съдбата си, ако нямах това невероятно строго възпитание. Заради него желанието ми за свобода и самостоятелност придоби направо гигантски размери.
- Противопоставили сте се на ролята на благородна девица.
- Да, желанието ми за свобода тогава стигаше до крайност. Откакто на 29 години основах малка фирма - филмовото студио LR, където е заснет "Синята светлина" - никога не съм била назначавана някъде на работа. Винаги съм била самостоятелна, сама срещу цялата индустрия. През 1931 г. никой не вярваше на това. Сама съм си била шеф, и в добри, и в лоши времена. Този стремеж към свобода беше възможен само заради невероятно строгото възпитание на баща ми.
- То беше ли предпоставка и за творческото ви развитие?
- Не, това няма нищо общо с изкуството. Само със свободата. Любовта към изкуството съм наследила от майка ми, логическото и организаторското мислене - от баща ми, който беше търговец.
- Бихте ли нарекли първото си излизане на сцената като танцьорка през 1923 г. нещо като бойно кръщение пред баща ви?
- Да. Защото той не вярваше, че имам талант, и казваше, че ще се изплюе, ако види името ми на някоя колона за афиши. Отначало изобщо нямах намерение да правя творческа кариера или пък да ставам известна. Просто следвах чувствата си. Защото исках да правя онова, към което имах влечение. А танцуването ме влечеше. Всъщност първата ми танцова вечер в берлинската "Блютнер зал" трябваше да бъде само опит. На следващия ден седях в едно кафене на "Курфюрстендам" и четях в "Берлинер цайтунг": "Нова танцьорка изгря за една нощ!" И оттогава заваляха предложения. Приемах ги безразборно, без никаква представа за нещата. Но имах голям късмет - ангажира ме Макс Райнхард. За соло танц, пет вечери в "Дойчес театер". Макар че съвсем не се смятах за достатъчно подготвена. За една нощ станах прочута, без да си мръдна пръста! Малко след това в Прага, когато стъпих на сцената в една зала, където преди беше танцувала единствено Павлова, три хиляди души ме аплодираха, преди да съм направила и една стъпка! Изобщо не бях разчитала на такъв успех и затова само седем месеца по-късно преживях много тежко факта, че повече няма да танцувам - претърпях тежка злополука.
- След като не сте искали да ставате известна, на какво се дължи огромната ви амбиция?
- Честолюбие. Исках да докажа на баща си, че се заблуждава. Отрано имах чувството, че движението и музиката ще ми донесат много радост. За мен обаче още тогава беше много типично, а по-късно това се превърна в злата орис на бъдещето ми: винаги съм била много, много едностранчива и съм възприемала само това, което в момента ме е интересувало. Няма значение дали е танц, живопис или кино. Често не забелязвах хората около мен.
- Защото сте били принудена сама да вярвате в таланта си и не сте имали наставник ли?
- Сама трябваше да правя всичко, така е. Никога не съм имала мениджър, а и никога не съм имала много пари, защото веднага инвестирах спечеленото. В нови филми, в школа за оператори и монтажисти. Когато направих големите си филми, нямах представа колко пари има на сметката ми. Интересуваше ме само най-новата техника, най-новите материали и желанието, да направя нещо толкова красиво, колкото изобщо е възможно. Така че и на мен да ми харесва.
- А мъжете? С какво толкова ви очарова на 20 години първата ви любов, един 18 години по-възрастен от вас тенисист?
- Очите му. Тези малко замечтани очи. Изражението му, типът и много мекият глас. Бяхме сгодени, но никога нямаше да си подхождаме. Той беше много трезв човек, понятие нямаше от изкуство. Щяхме да си приказваме най-много за тенистурнири, но не и за онова, което мен ме интересуваше - да разговарям с хора на изкуството, с тогавашните художници, с кръга на сецесионистите, най-вече в Берлин, където се запознах с Либерман, Коринт, Йекел, Хекел, Спиро и другите.
- Как се запознахте с тези хора?
- Като танцьорка снимката ми често се появяваше във вестниците. И понеже минавах за много красива, художниците се надпреварваха да ме рисуват. Така се запознахме и прекарвах много време с тях. Защото живописта ме интересуваше точно толкова, колкото и танцът.
- Какво търсехте у мъжете? Премерване на силите или топлота и доверие?
- Нито едно от тези неща! Мъжете са играли голяма роля в живота ми, но останах разочарована почти от всички. Дълбокото ми чувство се пречупи. Бракът ми също. През 1944 г. бях войнишка жена. Мъжът ми Петер Йакоб беше офицер от йегерските войскови части. Беше голяма, страстна, но трагична любов. След две години трябваше да се разделя с него. Останахме добри приятели. Връзките ми с мъжете са възниквали най-често в съвместната ни работа. Най-често се влюбвах в бедни, обикновени хора. Никога не бих могла да спя с мъж - никога! - ако еротично не съм много силно привлечена от него.
- В мемоарите си рядко говорите за приятели или съмишленици, чиято критика особено сте ценяли или с която сте се съобразявали.
- Не е вярно. Аз търся критиката. Нещо повече - обичам критиката.
- Дори и когато не става въпрос за изкуството ви ли?
- Ако става въпрос за области, които не ме интересуват, тогава не. Смятам, че за да постигне върхови резултати, човек трябва да е много концентриран. Ако се интересувам от много неща, енергията се разпилява и не е толкова експлозивна. Никога нямаше да мога да монтирам "Олимпия" или "Триумф на волята", ако успоредно с това имах и други интереси. Трябваше да мисля за тях без прекъсване. Това са филми, които нямат сценарий, нямат дори експозе. Които възникваха само в съзнанието ми, от материала.
- А критиката от човек към човека? Критикували ли са ви преди?
- Нещата стоят така: имах голям късмет, че като танцьорка, актриса и продуцентка съм имала само успехи. Никога не съм получавала отрицателна критика, навсякъде само големи успехи. Филмите ми получаваха всички първи награди и златни медали. За мен животът тръгна надолу едва когато започна войната.
- Да не би да искате да кажете, че не са смеели да ви критикуват?
- След като нещо има такъв успех навсякъде по света, както моите филми, както "Синята светлина" преди Хитлер, "Триумфът" по времето на Хитлер, а цикълът "Олимпия" и в по-късните години, какво има да се критикува?
- Но в приятелствата не става въпрос само за работа и за изкуство.
- Да, но аз живях само за изкуството, за работата си. Почти през целия си живот само съм работила. Когато се влюбвах, се чувствах малко по-слаба, да речем, занемарявах работата си, другото ми беше по-важно. Макар че не исках да се женя, прекалено бях обвързана с изкуството. Всъщност съм имала само една любов. Исках да живея, да бъда щастлива с този мъж - но той ме напусна.
- Защо толкова често сте се лъгали в хората, в любовниците, приятелите, колегите ви...
- ... не мисля, че съм се лъгала...
- Но срещу вас един след друг са се изправяли различни хора или пък са се отвръщали от вас...
- ... чак след войната.
- В книгата си пишете, че животът ви е донесъл много ядове.
- Един момент. Недейте да смесвате това, което е било преди с това, което е било след войната. Това са два отделни свята. Светът на Рифенщал преди войната няма нищо общо със света й по-време на войната и най-вече след нея. Защото до началото на войната аз бях Рифенщал такава, каквато тя си е, с грешките й. Прекалено честолюбива наистина, но все пак добър кинематографист. Когато дойде войната, не можех да продължа работата си. Мобилизираха операторите ми. Аз самата имах големи проблеми, не на последно място и здравословни. И нещастната връзка с мъжа ми. След войната, три години затвор, клевети, процеси, които трябваше да водя със служебен защитник, защото не можех да си плащам разноските. Това вече не беше живот, а ужасно вегетиране. Разбира се, че хора, които преди бяха в краката ми, после ме предадоха и разочароваха. Това се случи на мнозина след войната. Кариерата ми беше прекъсната, вкараха ме в затвора, не можех да правя нищо повече. Когато след три години ме пуснаха, бях почти умряла от глад, с почти изтекла кръв, болна и измъчвана в затвора с електрошокове... Филм ли трябваше да направя? Нямах сили за това. Вече не бях човек. С мен се бяха отнасяли като с животно.
- Два пъти в живота си сте захапвали за гърлото хора...
- Вярно е. Представете си, че ви принуждават да направите фалшиво признание. Трябваше да подпиша документ, в който да призная, че още по време на войната съм знаела за "Аушвиц" и другите концентрационни лагери. Боже мой - можех да излъжа - бяха ми обещали всичко: да ме освободят веднага, да завърша филма си "Долината", да, дори собствена къща във Франция, където да осъществя филмовите си проекти... Когато се втренчих неразбиращо в офицера по сигурността и когато той обаче ми каза: "Ако ви е мил живота на майка ви, подпишете!" - много ми дойде. Скочих към него и го захапах за гърлото. Не ме освободиха, но ме преместиха в по-добър затвор в Баден-Баден. Вторият път беше, когато водех в Англия процес срещу "Дейли мирър" и собственият ми адвокат ми зададе въпрос, с който показваше, че не ми вярва! Така побеснях, че бях в състояние да го убия. До гуша ми беше дошло никой да не ми вярва. Много хора и досега не ми вярват. Това е голямата трагедия на живота ми. Неизразимо страдам от това. Затова написах и мемоарите си. За да не може никой повече да твърди, че съм казала това или онова. За сметка на това пък вече рядко давам интервюта.
- Как изтърпяхте десетилетия наред да ви сочат с пръст?
- Да, често са ме питали: Как успя да преодолееш тези петдесет дела, да живееш без пари, със счупени кости, без надежда, с целия свят срещу себе си? Може би, защото се възхищавам от този свят и непрекъснато виждам колко хубави неща има в него. Ах, защото освен хората, които се уплашиха и изведнъж престанаха да ме познават, имах и много приятели в чужбина, които ми помагаха. Имам толкова почитатели по света, хора на изкуството, знаменитости, които се бориха за реабилитацията ми... Но най-вече благодарение на майка ми, една много храбра жена. Когато баща ми почина, а брат ми загина във войната, тя остана съвсем сама. После заедно с мен преодоля глада и онази абсурдна ситуация. Непрекъснато ми повтаряше: "Лени, трябва да се справиш". Иначе сигурно щях да се самоубия тогава. От загубата на материалното си състояние изобщо не съм страдала толкова. Страдах, че не можех да правя филми. Страдах ужасно от клеветите, от лъжите за мен. Това почти ме уби. После, няколко години по-късно, когато се влюбих в Нубийската пустиня, дойде най-хубавото, което съм имала в живота си. Дълго време почти всяка втора година отивах там за по няколко месеца.
- Може би и защото в Германия хората са ви изолирали...
- Всъщност гледах на съдбата си като на заслужена. Мислех си: Така ти се пада, повярва в Хитлер, сега трабва да страдаш. Но беше ужасно трудно, това след войната не беше живот... Че сега съм жива, е цяло чудо. Прочетете какво писа немската преса за мен, какво ми направиха! Казваха, че съм гледала как разстрелват евреи и цигани... Аз измъквах цигани от концентрационните лагери за снимки... Всички тези цигани останаха живи, прегръщаха ме след войната. Въпреки това писаха, че били обгазени. Нищо не можех да направя срещу тези лъжи, трябваше да се примиря. "Любовницата на Хитлер!" Не исках изобщо да попадам под влиянието на Хитлер. Порази ме само как той успя да се справи с безработицата, как постигаше неща, които имаха такъв успех. Не можех да знам, че тогава са били убити милиони хора, евреи. Когато ме арестуваха за първи път, в главната квартира на американците ми показаха снимки от концентрационните лагери и ме попитаха дали съм знаела. Готова бях да ми отрежат ръката, че такова нещо не съществува. Искат да кажа, че съм знаела, но съм го изтласкала от съзнанието си. Нищо не искам да изтласквам! Бях потресена, поболях се тогава от това, болна съм и до днес. Защото през първите години бях очарована от Хитлер, точно толкова, колкото и другите.
- Какво щеше да се случи, ако се бяхте осмелили да критикувате Хитлер?
- Нищо нямаше да ми се случи. Защото Хитлер не искаше да ме загуби като творец. Ако го бях критикувала, вероятно нямаше да ме хвърлят в затвора, а щяха да ми забранят да упражнявам професията си. Но за такова нещо и дума не можеше да става, защото след "Триумфа" през 1934 г. Хитлер ми даде дума, че до края на живота си ще съм свободна сама да решавам за работата си. Това беше наградата ми! Едва след художествената изложба в Мюнхен през 1937 г. ме обзеха леки съмнения, въпреки че от политика не разбирах много.
- Как се е случило тогава, че не сте приели сериозно своевременните предупреждения на еврейския ви приятел Манфред Георге, че Хитлер е опасен?
- Георг каза само, че той би могъл да стане опасен. Гледах много критично на Хитлер и още при първата ни среща му казах: "Никога няма да вляза в партията ви." Защото не знаех какво може да излезе от него.
- Дори и тогава, когато приятели, познати, знаменитости като Елизабет Бергнер, Рихард Таубер, Фрици Масари, Петер Лоре, Фридрих Холендер, Фриц Ланг или пък Валеска Герт, от която толкова се възхищавате, ежедневно са напускали страната?
- През първите пет месеца от завземането на властта аз изобщо не бях в Германия. Бях в Швейцария, в Бернинския пролом с един американски снимачен екип. Живеехме в хижа, където още нямаше телевизор, нямаше дори радио. Аз не съм преживяла завземането на властта от хитлеристите, понятие нямах за горенето на книги. Върнах се в Германия чак през юли 1933 г.
- И тези хора, а също и приятелите ви, просто бяха изчезнали..
- Да. Получавах дори писма и бях отчаяна, не исках да видя Хитлер. Но ме привикаха. И когато той ми предложи да стана художествен ръководител на немското кино, аз отказах!
- Тогава, на върха на славата си, вие сте били между трийсет- и четиридесетгодишна. Изпитва ли ли сте нещо като чувство за възпитателна отговорност към младежта?
- Не. Тогава всеки час от живота ми беше зает с филмите ми. Планирах художествени форми, каквито не са създадени и до днес. Филмирането на класически произведения ме занимаваше ден и нощ. Исках да заснема в нов стил "Пантезилеа" от Клайст, исках да направя филми като "Олимпиада на духа", филм за Ван Гог, любимия ми художник и, като една от кулминациите, заедно с Жан Кокто - филма "Фридрих и Волтер". За съжаление този проект се провали, хората, които го финансираха, не харесаха художествения замисъл, искаха по-банални теми. Между другото, не е вярно, че след войната не съм получавала предложения за филми. Напротив, само няколко дни, след като ме пуснаха от затвора, ме помолиха да направя филм за Олимпийските игри в Хелзинки, а по-късно и норвежците ме молиха. Но след като в "олимпийските" си филми бях намерила окончателна форма за олимпийската идея, вече не ме интересуваха повторенията, а новото.
- Значи ли, че за вас изкуството е мислимо без отговорност?
- Мисля, че да. Защото един продуктивен творец, когато създава произведенията си, толкова интензивно се слива с работата си, че не може да позволи да бъде отклоняван от други мисли. Чистото изкуство не бива да си поставя абсолютно никаква цел. То е нещо чисто творческо. Ако съдържа в себе си положителна отговорност, то е нещо много ценно, много хубаво. Но най-чистото изкуство - а повечето творци се стремят към него - не носи отговорност.
- И без морал?
- Е, това е много труден въпрос. Трудно е да се справиш с истината, ако не правиш компромиси. Макар че мен ме очарова по-скоро красивото, по същия начин може да ме завладее и произведение, което е пълната му противоположност, например картините на Гоя.
- Филмите ви са били, както казва Хитлер, "едно изключително възвеличаване на силата и красотата на нашето движение"; а за Лени Рифенщал, казват, че е неговата "съвършена германска жена". Възможно ли е човек да се освободи от такова нещо?
- Никога. От такова нещо не можеш да се освободиш. Аз не съм виновна, че го е казал. За мен беше голяма жертва да направя "Триумф на волята", и направих всичко, за да не се осъществи филмът. Затова не може да се каже, че съм искала да възвеличавам каквото и да било. Нищо не исках да възвеличавам. Все едно ми беше дали става дума за филм от партиен конгрес, дали го правя в Москва или Америка. На партията "Триумф на волята" съвсем не се хареса толкова. Само на Хитлер и Гьобелс, защото Гьобелс беше умен човек, който, въпреки че ме мразеше, видя, че филмът е превъзходен. Изобщо не заснех всички неща, които трябваше да са вътре - например женското движение, а само това, което наистина бях преживяла: Хитлер и народа.
- В една статия за вас се говореше за "петте живота на Лени Рифенщал".
- Аз съм живяла само един живот, но съм имала различни професии. Била съм танцьорка, актриса и продуцентка, пропътувала съм целия континет Африка и станах фотографка. Във фотографията намерих нова реализация, да, нов живот. Предишните ми филми, за които тук ме осъдиха, имаха голям успех по света и отново ми донесоха много приятели, особено млади хора. В Америка няма колеж, няма университет, където филмите ми да не се прожектират. Този Рифенщалски ренесанс, който продължава в чужбина от десетилетия, ми дава сили да живея. Сега желанието ми е само да завърша два филма - нубийския и подводния. Откакто паднах със ски, се опитвам да превъзмогна многото операции и болки, и да използвам за работа всеки час, в който не ме боли.
- На какво ви научи животът?
- Никога да не се отказвам! Дори да е два пъти по-трудно. Често най-трудните удари на съдбата са необходими, за да се научи човек да се съпротивява по-добре. Но преди всичко: да не търся вината само в другите, но и в себе си. И още нещо: да не поощрявам радостта от насилието. Аз мразя насилието. Стрелба, бой - ужасно е. От всички религии най-близка ми е будистката. Защото обича всяко животно.
- Веднъж определихте себе си като "дълбоко религиозна". Как изживявате религията?
- Чрез чудесата на живота и природата. Затова по телевизията гледам най-вече филми, които разказват за дървета, насекоми или за подводния свят, за космоса и звездите. Нали аз самата съм част от природата; откривам себе си в някоя костенурка, в муха, във всяко животно под небето. И във всички виждам и Господа. Не както е в Библията, защото природата е толкова жестока, колкото и красива. Всичко в нея е създадено само за да бъде изядено. Ако си имал късмета да бъдеш от по-добрата страна на живота, тогава е по-лесно. Изпитвам голямо съчувствие към онези от другата страна.
- Как всъщност се отнасяте към холивудската кариера на Марлене Дитрих в сравнение с вашата?
- Много уважавах Марлене, макар че тогава тя беше много ревнива и заплаши Щернберг, че ще се самоубие, защото той искаше да отиде с мен на бала на вестникарите. Тя живееше срещу нас, виждах през прозорците й... Много ме е яд на дъщеря й, която написа такава злобна книга за нея.
- Възхищавали ли сте се на Дитрих по-късно заради политическта й позиция?
- Това, че Марлене се настрои антигермански, е съвсем разбираемо. И беше права. Приятелките й бяха само еврейки. Тя не можеше да постъпи по друг начин. Разбирах това, че е антинационалсоциалистка, но гледах на борбата й не като на борба против Германия, а против Хитлер. Да... Съдбата й много ме е вълнувала.
- А вашата собствена съдба...
- Моят живот ми е даден от Бога, от природата. Стотици пъти са ме обявявали за мъртва и пак съм възкръсвала. Защото голямата ми любов към природата и космоса ми дава сили да вярвам в положителното. Ако се беше случило друго, щях да кажа без огорчение: Това беше животът ми, такава е трябвало да бъде съдбата ми и сега тя угасва. Не познавам страха от смъртта. Като дете често съм се питала, дали има две противоположни истини или има само една. После разбрах колко ужасни, тежки и тъжни неща има по този свят. Дори ако човек е напълно повален от съдбата си, после най-често настъпва възход.
- Ще има ли още един възход?
- Да, надявам се да преодолея болестта. Най-големият ми враг в момента е болката. Ако преживея операцията, която ми предстои, ще се появи един художествен експеримент, документален филм. Той ще има стила на "Синя светлина", "Олимпия" и "Триумф на волята", само че под водата. И въпреки това ще е нещо ново. Запазих способността си да творя и хората чакат да създам още нещо. Навсякъде по света получавам доказателства за любов и уважение. Не съм огорчена. Бих говорила дори с враговете си. Защото някак си разбирам, че са били лошо информирани. А, в края на краищата, това значи, че не са били злонамерени.

Разговора води Йорн Ровер
Цайтмагацин, бр. 36 от 29.8.1997

От немски Ирина Илиева