Скандалът в Монтенегро

Това, че 1997 г. е годината на биеналета на съвременно изкуство, вече се говори дори и в България. Венеция, Касел, Лион, Истанбул, Йоханесбург, Куанджу - някои са повече от престижни, други предлагат продължение на вече набелязани стратегии, всичките предизвикват дискусии. Обаче най-големият скандал е предизвикан от може би най-малко известния форум - III международно биенале в Цетине, Черна гора, република на днешната намалена Югославия.
Макар и кратка, историята на това биенале изглежда респектираща, дори и заради необичайното му "сляпо" източноевропейско място и присъщите му трудности. Градът Цетине, старата столица на независимата Черна гора, никога не е смятан за значителен културен център. В него живеят около 40 000 души, а и самата република не може да се похвали нито с икономически цъфтеж, нито с особени традиции в областта на съвременното изкуство. (Черногорските художници имат един герой - Миодраг Джурич-Дадо, много позната ситуация!) Затова може би Първото биенале през 1992 г. мина почти незабелязано от международната преса. Но Второто, през 1994-та, организирано по време на ембаргото срещу Югославия, за да осъществи проекта си, бе подкрепено специално от генералния секретар на ООН и закриляно от сините каски. Тогава европейските страни, зачитащи международните споразумения и изповядващи политическата коректност, бяха смаяни и от смелостта на инициаторите на биеналето, и от героичното изящество, с което се илюстрира тезата, че изкуството няма граници.
Биеналето в Цетине е рожба и резултат от усилията на един-единствен човек - наследствения принц от тристагодишната черногорска кралска династия Никола Петрович Негош, архитект по професия, живеещ в Париж. Принц Никола, както го наричат в цяла Черна гора, не претендира да е политическа фигура. Неговото състояние бих нарекла "специфично кралско" - принцът се чувства отговорен за държавата си, в която реално никога не е живял. От отговорностите, с които по рождение е обременен - на крал, владика, просветител (един от Негошите е създател на националната поезия), той изглежда най-ангажиран с "културната сфера". Почти невероятната си идея да прави огромни изложби почти на "празно" - в смисъл на контекст, инфраструктура и финанси - място, в поствоенна посттоталитарна държава, принцът обяснява удивително просто: "Тъй като за Черна гора практически нищо никому днес не е известно, нека да стане известна като изложбено пространство."
За куратор на Първото биенале принц Никола кани един от най-известните френски критици Жан Юбер Мартен. А за Второто и Третото работи в екип с Андрей Ерофеев, главен куратор на Музея за съвременно изкуство "Царицино" в Москва. Именно той разработва концепцията на тазгодишната проява, предизвикала най-директната въвлеченост на зрителите - разрушението. Все още експонираната в различни музейни пространства на Цетине изложба се състои от три концептуално обвързани части - "Новата икона" в сградата на някогашното черногорско правителство "Владин дом"; "Отиване-връщане" - в двореца на наследника на престола "Плави дворец"; "Лишени от домове" - в казарма-крепост от XIX век, приютила по-късно местния билярд-клуб. Освен посочените изложби биеналето включва и персонални експозиции в сградите на бившите посолства на европейски държави в столицата на независима Черна гора. В бившето Бугарско посланство бе представен Лъчезар Бояджиев, освен това той участва и в другите раздели на биеналето. В "Новата икона" участват Калин Серапионов, Правдолюб Иванов и Надежда Ляхова. В "Отиване-връщане" - Кирил Прашков, Таня Абаджиева, Любен Костов, както и Калин Серапионов и Надежда Ляхова с още по една работа. В Цетине българските художници са сред 120 свои колеги от 25 страни (внушително участие в сравнение например с Лион - там участниците са 40).
Според концепцията на Ерофеев трите теми са взаимно обвързани - могат да бъдат възприети като части на една художническа биография. "Новата икона" е посветена на ориентацията на художника между културните традиции и необходимостта от отвоюване на собствено място тук и веднага. Тъй като кураторите на националните участия (сред тях са Бернар Маркаде - Франция, Сабине Шашл - Австрия, Милена Славичка - Чехия) сами са канили автори за различните раздели, оказа се, че темата е по-актуална за източноевропейските художници. И именно източноевропейските художници най-настървено се стремят да се разправят с иконата - образ за всякакъв вид поклонение.
"Новата икона" в Цетине предизвика огромен скандал, не много характерен за нашето време на усилена културна толерантност. Десетина дни след откриването, според първото съобщение в словенския вестник "Дневник" православни монаси нахлуват и разрушават част от експозицията. От тази първа проява на "ортодоксален фундаментализъм" най-много са пострадали работите на руснака Авдей Тер-Оганян. Това бяха "иконни" изображения, по ученически богохулно дорисувани.
Парадоксалното в реакцията на православния клир е, че доста откровените работи на Норитоши Хиракава (Япония) - например гирлянди от носени бикини или снимки на орална любов, както и "Произходът на света" (видеофилмът на Йоан Чекич от Сърбия по прочутата картина на Курбе), или цикълът автопортретни фотоси в сексуални сцени на украинеца Борис Михайлов не са предизвикали праведно възмущение. Очевидно монасите не са разчели и фините подигравки на Арман или Абсалон (и двамата са французи). Монасите погромаджии са реагирали спрямо образците, които им изглеждат познати - ситуация, показателна за възприемането на съвременното изкуство въобще. Не непристойността притеснява, а шегаджийството е това, което ядосва.
Освен разгрома на изложбата, черногорските монаси са се опитали да организират протестно шествие с призиви да се забрани съвременното = западно изкуство (те не са забелязали източното руско авторство) в Черна гора. В момента експозицията на биеналето е затворена до края на местната изборна истерия, тъй като единственото смислено политическо обяснение на въвлечеността на монасите в проблемите на съвременното изкуство принц Никола вижда в просръбската ориентация на свещенослужителите. Тяхното отношение към изложбата е отражение в криво огледало на опитите за сърбизация, от една страна, и войнстващото антизападничество, от друга.
Художникът, от който вече по традиция се очакваше скандалност - "кучето" Олег Кулик, този път бе почти "класичен" с голямата си инсталация "Гълъбарник". Единственият й епатажен намек бе отвратителната миризма на курешки, съпровождаща произведението - Кулик и дъщерята на принц Никола измазаха с тях цялата зала. Тази работа бе включена в "Отиване-връщане". Вероятно бързата кариера на автора го е накарала да се съсредоточи днес точно върху проблема за "цикличния номадизъм" на съвременния художник - по този начин главният куратор дешифрира наименованието на проекта си.
Номадизмът по-скоро като удоволствие, а не като принуда представиха автори, за които е прието да се говори, че са направили кариера - Кабаков и Булатов (Русия, САЩ), Софи Кал и Ан и Патрик Поарие (Франция), Лоис Вайнбергер (Австрия), Вим Делво (Белгия). За повечето от тях метафоричните пътувания са тясно свързани с реалните пътувания и те наистина се стремят да се върнат. А не се връщат, защото няма къде да отидат.
Документалната фотоекспозиция в "Билярда" представи вечната човешка драма - животът на прокудените в днешните й измерения: Палестина, Босна, Албания, Етиопия. И пак някаква форма на воайорство надникваше зад фотографиите на западните колеги. Стремежът им обективно да запечатат момента, защото той е уникален и може би повече няма да се повтори, предизвиква реакция, подобна на раздразнение. А може би тук си казва думата източноевропейският комплекс на недоразбраните.
Поляризацията Изток - Запад се забелязваше, въпреки че някои от авторите участваха и в двата раздела. Като че ли това бе причината в кулоарите на биеналето нито веднъж да не възникне станалият вече традиционен за големите международни изложби разговор за глобализацията. За нейното появяване в изкуството на Балканите ще може да се говори едва когато животът в Черна гора (а и не само там) се нормализира. (От друга страна, кой ли знае какво е нормалното за Балканите?)
"Скандалът в Монтенегро" непременно ще повиши рейтинга на биеналето. Може би ще дойде шансът за осъществяване на голяма проява от типа "Изток - Запад", където за първи път и инициативата, и контекстът - а те определят резултата - ще са подчертано "източни". При това положение цетинското биенале за нас ще бъде поне географски най-достъпното. Засега може да се каже, че българското участие според отзивите на чуждестранните колеги се е възприело като завършено, елегантно, самостоятелно и ново. Тези оценки, струва ми се, бяха искрени. Макар че някои от присъстващите чуждестранни критици твърдяха - очевидно смятайки това за комплимент, - че сега откриват за себе си България като културна сцена.
Яра Бубнова