Забравена в кутията с бижута

Спектакълът "Руи Блас" от Виктор Юго, режисиран от Ги Шели, се появи на сцената на Народния театър на фона на загадъчен хоризонт от очаквания. Името на Юго е свързано с българската театрална традиция (макар и не предимно с тази пиеса) и неговото поставяне логично предполага очакване за израз на друга чувствителност към класическите пиеси на романтизма. Излишно е тук да се опитвам да коментирам или да анализирам дискусиите, огромното количество литература, посветена на това направление в европейската култура. Но едва ли ще е излишно да спомена влечението в съвременния театър към известен "неоромантизъм". Различни спектакли у нас не само на и по пиеси от автори на романтизма се занимаваха с фантастичното, със съновиденията, с "бунта на сърцето" и тялото срещу чудовищата, които родиха сънищата на разума (Гоя) през този век. "Руи Блас" обаче е твърде далеч от подобен романтизъм, и дори от някаква романтика, утаена в ежедневието (чието настроение например отличава рекламите на "Ротманс").
Спектакълът не толкова изненада или разочарова с приближаването си към зрителския поглед и с внезапното изчезване на хоризонта на очакване, колкото стъписа със своята каменност. Той е сякаш паметник на самия себе си. Или по-скоро паметник на огромния респект на режисьора към Юго. В програмата към спектакъла той споделя, че това е "най-епичната, най-добре построената и най-завършената от всички пиеси на Виктор Юго", а това, което сякаш казва неговата постановка, е: "Юго е велик автор, а "Руи Блас" е велика пиеса!". Така е. Това, което обаче не е казал, е: Защо? Онези, които не са чели Юго - "тревожната и чувствителна младеж", на която Шели твърди, че посвещава спектакъла - едва ли ще разберат защо?, дори любознателността и възпитанието им да са толкова силни, че да ги задържат до финала. А онези, които имат своя отговор на този въпрос, ще скучаят сред кухата реторика, в която са поместени актьорите, и сред музейната тишина на преклонението пред стиха на Юго, който не звучи дори в красиво изпълнение. (Красиво изпълнени в черно са костюмите на Елена Иванова. И само Наум Шопов - Дон Гуритан и Йорданка Кузманова - Херцогиня Албукерска от време на време нарушават с живата си поява тази музейна тишина.) Напразно ще очакват да видят силните чувства и съвест, пламенната любов на Руи Блас към неговата кралица и трагичното му оплитане в интригите на злодея Дон Салуст. Но и музейните експонати понякога изглеждат по-живи в стъклените си покои заради следите, които носят от прекъснатия вече живот, отколкото сценичните хора в спектакъла на Ги Шели - въпреки непрестанните движения около и катеренето по красивата буквална решетка-метафора. Изразяването в стих безспорно изисква неговото постигане от страна на актьорите, но едва ли едностранно. Неинформираният зрител трудно би разпознал педагогическата практика на режисьора в работата му с актьорите върху "Руи Блас".
Напълно обяснимо е преклонението на Ги Шели пред Юго и пред "Руи Блас"- "перлата на романтичния театър във Франция". По-трудно обяснима е нейната безжизненост и небляскавост. Защото не само дамите знаят, че ако перлите не се носят, а лежат забравени в кутията с бижута, те умират.
Виолета Дечева