Джаз-есен'97

Могъщите спонсори
и сенките от миналото

20 години след Първия преглед на българските джазови оркестри столичните джаз-фестивали получиха още едно име. На 25, 26 и 27 октомври във Funky's Pub и в зала № 1 на НДК - най-малкото и най-голямото помещение, където от време на време звучи подобна музика в София, се проведе Sofia Jazz Fall. Не знам колко са онези, които са били провокирани да си зададат въпроса "Накъде пропада софийският джаз?" и колко са разбрали от раз, че става дума просто за поредната софийска златна есен; явно организаторите от New Music Agency & Sofia Music Enterprises не се вълнуват от разпространението на латинските писмена и английската реч в България и разчитат на грамотна в това отношение публика. А тя доказа своите познания чрез шумните си реакции на двата концерта в НДК. Това не означава, че мога да разбера защо имената на българските групи в програмата и афиша бяха представени на английски, но нека оставим настрани подробностите и насочим вниманието си към музиката
.
Когато основен спонсор е програмата "Teacher's Jazz", която субсидира подобни фестивали в някои от големите европейски столици, подборът на гостите не е кой знае колко трудна работа. Претенциите на някои музиканти и специалисти, че програмата е едностранчиво композирана, едва ли са коректни, като се имат предвид пристрастията на организаторите към джаза на 70-те и 80-те години. Те следват ясно определена линия и последователно ни представят своите герои от времето, когато са заобичали тази музика. Така след Чик Кърия, Джон Маклафлин, Били Кобъм, Ал ди Меола, Пако де Лусия, "Блъд, сует енд тиърс" и "Мецофорте", тази година попълниха "фюжън" колекцията си с Лени Уайт ("Ритърн ту форевър"), Ралф Армстронг ("Махавишну оркестра"), Бени Моупин (Хърби Хенкък) и, разбира се, "Йелоуджакетс". Следващата година остава да видим останалите живи музиканти от "Уедър рипорт" (Джо Завинул, Уейн Шортър), самия Хърби Хенкък, "Брекър бръдърс" (единият брат вече е идвал, но по друга линия), "Степс ъхед" и може би "Спайро джайра", за да сме сигурни, че бели петна на родната карта на джаз-рока не се забелязват с просто око.
Извън щедро рекламираните звезди отвъд океана, на фестивала се представиха три европейски групи. Сред тях беше и откритието на "Sofia Jazz Fall" тази година - квартетът на Франк Амсалем. Приемам условно, че това е френски състав, след като лидерът му е роден в Алжир и живее от 16 години в САЩ, а барабанистът е испанец. Но джазът е космополитно изкуство и родното място на един музикант рядко има съществено значение. "Родом от Барселона и гражданин на света" - отговори кратко на пресконференцията Марк Миралта. Важното в случая е, че четиримата джазмени, които не са в голямата въртележка на продуцентските компании и звукозаписните гиганти, показаха с какъв огромен потенциал разполага съвременният джаз и оставиха жива надеждата за поклонниците на тази музика, че ще продължават да се възползват от сладката привилегия сами да откриват и следват своите любимци. Франк Амсалем - пианист, който не се крие в сянката на някой от великите предци и който търси себе си в широкото поле от Дебюси до Телониъс Монк. Франк Амсалем - музикант, който създава свободна и вдъхновена музика, заедно с блестящ тромпетист като Стефан Белмондо и барабанист като Марк Миралта. Един млад български джазмен беше толкова впечатлен от класата на Белмондо, че твърдеше, че в света едва ли има повече от трима, които да го конкурират реално. Спомням си подобни заключения преди две години във Варна за свиренето на Винтершладен и трябва да кажа, че и в двата случая твърденията не са лишени от основания. Разбира се, задочните сравнения не са най-доброто средство за оценка в джаза. За сметка на това можахме да сравняваме непосредствено майсторството на трима блестящи барабанисти. Легендата Лени Уайт, напълно неизвестния в България Марк Миралта и неподдаващото се на описание музикално чудо Уйлям Кенеди, който бе в основата на безспорно най-голямото преживяване на фестивала - концерта на "Йелоуджакетс". Ключът към тайната на музицирането на Ръсъл Феранте (кога друг път ще можем да го слушаме единствено на пиано?), Боб Минцър, Джими Хаслип и споменатия Уйлям Кенеди бе простото понятие динамика. Динамика, постигната от ритмична секция, която работи заедно от 16 години и която създава музика, преливаща от нюанси, лека и безметежна, ясна и красива...
Капризите на Лени Уайт "изправиха на нокти" организаторите и лишиха от нормална репетиция участниците в първия концерт, който започна с час и половина закъснение. "Present Tense" ни върна към забавление, напомнящо за традициите на "Motown", изцяло подчинено на комерсиалния ефект и поднесено с артистична небрежност, на която са способни само майстори в жанра. Добри спомени остави новоизгряващата британска звезда Холи Слейтър, която следваше неотклонно стила на своите учители Декстър Гордън и Съни Ролинс. За изискана и нежна дама като нея тонът, който извираше от тенор саксофона, бе наистина забележителен. Другата гостенка на фестивала бе холандската тромпетистка Саския Лару, чието представяне поляризира мненията на публиката. Пуристите отхвърлиха категорично присъствието на "хип хоп", "рап" и други дискотечни волности на джаз фестивал, докато останалата част от залата се поклащаше, опиянена от равномерния ритъм. Подозирам, че в резултат на последното, очарователната Саския ще има повод да зарадва почитателите си в България отново до година време.
Българските групи поради отредената им роля на "предястие" реално бяха изведени извън рамките на фестивала. Ако догодина организаторите продължат започнатото дело по този начин, по-добре да останат на формулата "именити гости от чужбина". По разкази на очевидци среднощните свирни във "Funky's Pub" са срещали зората и са предложили много емоции за най-издръжливите. По всичко личи, че моята персона вече не е сред тях, което ме изпълва с тиха тъга.

И русенският Джаз форум
закръгли 20 години

"Ама хубав фестивал стана, нали, Йорданчо?" - чувам познатия и винаги приповдигнат глас на бат' Петьо в слушалката. Минала е цяла седмица, но Петър Петров продължава да преживява шестнадесетия "Джаз форум" в Русе и да търси потвърждения на своите представи. И как ли може да бъде другояче, след като и в Русчук, както той обича да казва, всяка година от 20 години насам се блъскат, докато видят своята джаз-среща наяве, и ако в София за това време са се сменили сума организационни екипи, то там лицата са си почти същите, като той е винаги в средата.
За радост на русенската публика, изглежда, свършиха годините, в които местните пари не искаха да чуят за джаза, а и столичните спонсори (Ko-trade и Interline), поддържали огъня през това време, се изнесоха в чужбина. От миналата есен фестивалът е отново изцяло русенски. Стремежът на екипа, който го организира, а това са хората начело с Ива Чавдарова, които носят на гърба си "Мартенските музикални седмици", е да бъде международен. Да дава възможно най-пълно поле за изява на местните джазмени и да акцентира върху интересни нови състави и музиканти от цяла България. Задача, изпълнена в почти пълна степен в сегашното издание на фестивала. От поканените шест състава, изпълнили двата концерта в Пленарната общинска зала на 27 и 28 октомври, два бяха от Русе, един от Варна, един от София и два от чужбина. Представени бяха за първи път Биг бенд с диригент Димитър Андреев, китаристът Шибил Бенев и саксофонистът Васил Енчев. "Джаз форумът" си имаше своята звезда в лицето на Васил Петров, представил се като солист на варненския биг бенд и в дуо с Шибил Бенев. Голям успех имаха новата програма на "Христо Йоцов квартет" и, разбира се, изявите на домакините, които откриха фестивала с триото на Любомир Александров "Любеца" и продължиха с програмата на студио "Русе". Тук не мога да устоя на спомените, които ме връщат двадесетина години назад в едноименния оркестър. Студио "Русе'97" обединява музиканти от четири поколения, като разликата във възрастта между най-младия (контрабасистът Апостол Косев) и доайенът Петър Петров е половин век. Това е и ядрото, което поддържа живо пламъчето на джаза всеки петък в старинната живописна къща - дом на Клуба на дейците на културата. Останалите музиканти на студиото са Иван Куртев, Борис Петров, Владимир Нейчев, Петко Томанов (колко жалко, че може да бъде слушан единствено в Русе, и то от година на година).
Присъствието на румънска група и тази година едва ли трябва да ни учудва. Все пак Букурещ е три пъти по-близо до Русе, отколкото София, а там също има джазмени, които заслужават внимание. След младия пианист Мирча Тибериан, русенската публика имаше възможност да се запознае с още един представител на румънския клавирен джаз. Мариус Поп наистина е сред най-известните джазови музиканти на нашите северни съседи, но най-силно впечатление в неговия квинтет направиха духачите: саксофонистът Гарбис Дедеян и тромпетистът Йон Леонте. И ако след тяхното представяне българските джазмени можеха да запазят високо самочувствието си, отрезвяването настъпи ден по-късно, когато четворката на Франк Амсалем отвори вратите на родния ни полуостров и ни напомни за безкрайните простори на света. Не е необходимо да повтарям суперлативите, които употребих по-горе за свиренето на квартета в София. Ще добавя единствено удивлението си от тяхната неистова издръжливост в условия, които за обикновения гражданин на света са близки до апокалипсис. Подложени на звездния тормоз на Лени Уайт, принудени да свирят с полуакордиран "Стейнуей" в огромна зала, затворили вратите на кръчмата на Фънки (колко лошо звучи на български) в седем сутринта и няколко часа по-късно поели по заснежени пътища в посока север; имали нещастието да потрошат микробус и да изчакат да им бъде изпратен друг на място, носещо екзотичното име Ябланица, а в момента, в който, добрали се до заветната цел и събрали всички налични сили за обещания час, установяват, че той никога не идва, тези изстрадали музиканти изляха чувствата си на френско-английски върху нищо неподозиращия водещ, който можеше да ги успокои единствено с нищо нетоплещото ги "I'm sorry". Беше "около полунощ", микрофоните от сцената изчезнаха и започна един напълно акустичен концерт, в който от всичко, по-горе изброено, не беше останало и следа. Следата остана в душите на слушателите, които трябваше да пренастроят сетивата си на най-чувствителните вълни.
Така завършиха октомврийските български джазови дни. В края на ноември и в края на декември ни очакват юбилеи, в началото на декември Пловдив събира най-младите. Дано оптимизмът на първите не ни напуска.
Йордан Рупчев