Съдбата на
турското малцинство в България

Вече 120 години мюсюлмани се изселват от България в Турция. След поредната миграция към нашата съседка, независимо дали през началото на века, през 50-те години или пък през 90-те, българската държава и обществото са склонни напълно да забравят своите сънародници все едно, че никога не ги е имало, че не са делили добро и зло в общо отечество.
- Между 1878 и 1912 г. от България са се изселили около 350 хил. мюсюлмани (турци, помаци, черкези, татари);
- между 1913 и 1934 г. от България според регламентирана от международното право договореност, годишно се изселват 10-12 хил. души;
- в периода на войната 1940-1944 г. се изселват около 15 хил. души;
- насилственото коопериране на земята е сигнал за масово напускане на България и през 1950-1951 г. около 155 хил. турци емигрират в Турция;
- след подписването на българо-турската спогодба за събиране на разделените семейства през 1968 г. над 70 хил. души заминават за Турция;
- най-масовата след Освобождението миграция е от 1989 г., когато около 360 хил. души се преселват в Турция, подгонени от т.нар. възродителен процес. От тях една част се връщат в България след падането на режима на Живков, но близо 240 хил. остават на постоянно местожителство в Турция;
- в периода 1990-1997 г. поради тежката икономическа депресия в България годишно страната напускат с временни или туристически визи между 30 - 60 хил. души, които търсят препитание в Турция.
Според експертни оценки само за периода 1989 - 1997 г. новите заселници от България наброяват около 400 хил. души.
Трябва да се знае, че с известни изключения изселническите вълни са резултат от предизвикана или насилствена миграция. Според международноправните стандарти мигриращите групи турци почти винаги са попадали в графата бежанци (т.е. преследвани по една или друга причина, или принудени да напуснат родните си места).

След Освобождението от османска власт на България, по силата на Берлинския договор, е отредена окастрена територия, върху която живеят не само българи, но по-големи или по-малки по численост етнически и религиозни малцинства.
В първата българска Конституция (в сила от 1879 г. до 1947 г.) православието се детерминира като "господстваща вяра", но на "друговерците" се гарантира свобода на вероизповеданието. Малцинствените етнически и религиозни групи са признати за равноправни поданици и се ползват с всички права, които се предоставят на българските граждани.
Голяма част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след освобождението на България (1877 - 1878 г.). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на България. През 1887 г. турците са близо 20% от населението на България, през първата четвърт на века са около 12%, към 40-те години - под 10%, а през 50-те - 8,6%. Турците, които остават в родните си места, демонстрират нееднократно своята лоялност към държавата, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена. Добре функционира през вековете системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите, битовите специфики и "комшулука". В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес винаги са носили бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, стигащ понякога до национално високомерие. Повече от столетие е в действие тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото гражданственост клише "пет века мракобесно турско робство".
След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински - 1878 г., Цариградски - 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския - 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета си, за да поддържа джамиите и заплатите на мюсюлманските духовници. Училищата са частни - към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят български език, поради което трудно се състезават на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото.
През 30-те години сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища. Разбира се, под влияние на реформите в Турция и на обаянието на техния лидер Мустафа Кемал Ататюрк. В новите училища са поканени български учители, които да преподават български език, география, история - предмети дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.
От освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа общност се ползват свободно от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция.
Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества: Туран, Алтън орду, Алпарслан и други, които приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени всички демократични свободи. Правени са опити за създаване на етнически партии, но те търпят неуспех. Въпреки това в българския парламент винаги е имало депутати-турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии.
___
След края на Втората световна война в България се върви бързо към тоталитарно управление и рязко ограничаване на демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат у нас, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, културните и географските специфики. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР.
Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. В продължение на десетилетия за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Религията е повсеместно забранена. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни - православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции правителството, следвайки идеологическите клишета за "интернационализъм", предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура. Тези изненадващи за комунистическата догматика актове на толерантност, специално към турците и тяхната етническа идентичност, са свързани с абсурдната идея за "износ на революция" в световен мащаб. Под натиска на съветските тайни служби българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста - чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.
Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действа девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Три института подготвят учители за турските училища. На турски език излизат три вестника и едно списания, местните вестници излизат с притурки на турски език. В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радиоефир текат редовни програми на турски език.
На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна - в края на 40-те и началото на 50-те години с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга - чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца наред с помашките, българските, арменските и всички останали, получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на официозните печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници - добра или лоша, репресивна или полурепресивна. През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности.
В началото на 50-те години се чувства засилена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу "проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци". Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са селски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция - близо 155 хил. души през 1950/1951 г.
През 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите "пробни" асимилационни актове се извършват по отношение на циганите. Вестниците им (до този момент билингвални) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (20-30 хиляди), със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците са конфискувани от държавата.
В началото на 60-те години започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. БКП взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите - турци и помаци - в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга - обявяването на България за еднонационална държава, а нацията за хомогенна - в идеологически и етнически смисъл.
Постепенно се закриват средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.
В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и "пета колона" на Турция на територията на България. Досущ като в роман на Оруел един сложен и безмилостен държавен механизъм - низовите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на ДС, съответните наблюдаващи в ЦК и Политбюро - разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, интелект, таланти и стремеж към образование по-високо от средното.
___
Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972/1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984/1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена етническа общност в България - турската. Всъщност за учените днес е трудно да твърдят дали това е била целта на комунистическия държавен апарат и идеологическите вождове и дали тази цел е била единствената. Причината е, че в България в периода на еднолично и тоталитарно управление решенията се взимат тайно, зад високите зидове на партийните резиденции, много често без протоколи и писмени свидетелства. От друга страна, посредственото културно и образователно ниво на партийните ръководители, или пък ограниченията на идеологизираните управленски клишета често правят актовете на управляващите невъзможни за разгадаване и анализ, защото са изградени извън всякаква историческа, правна или хуманна логика и норма.
Държавата използва различни форми на принуда - сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и полиция и блокадата продължава, докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати, изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност и пълно информационно затъмнение.
След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършената авантюра. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в междуличностните отношения, забранено е традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Парадоксално е закрита цяла университетска специалност - турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища, в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови изкуствено създадени ритуали. Един от вандалските актове на властта за заличаване на следите от турска идентичност е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни, с което отхвърлят медицинските изследвания на наследствените и хроничните заболявания с десетилетия назад.
Властта извършва един коварен, поради своето дългосрочно въздействие, ход - включва българите от районите със смесено население да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки. Десетилетни добросъседски и приятелски връзки са опорочени и разкъсани. Паралелно с това е мобилизирана цялата пропагандна машина на държавата, за да разпространява клевети срещу турците ("пета колона на вражеска държава", "терористи", "сепаратисти") и да всява недоверие и страх от съседна Турция и "нейните агресивни планове". Облъчването на общественото съзнание е мощно и деформиращо.
Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Според нормите на ислямската религия името има особена роля в техния живот и мировъзрение. Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая, ако са били праведни. С една дума, турците и помаците считат себе си за обречени на вечни мъки - приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности - българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи. Пропагандната машина е внушила парализиращ страх от репресии за недоволство и съмнение в извършеното срещу турците насилие. Българското общество потъва в позорно мълчание до 1988 г.
През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има убити и ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света. Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са депортирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 000 български граждани - етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове и покъщнина, а много често стари родители и деца. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 000 души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Република Турция.
___
Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. За щастие този модел на съвместимост, особено в контактните райони (където живее смесено етнически и религиозно население), се оказва устойчив и онези връзки между българи и турци, които са изтънели или прокъсани поради авантюризма на политиците, след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия, междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.
Особено значение има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Преди всичко мотивът за защита правата на малцинствата се възприема като основен диференциращ признак, когато българското общество се идентифицира и разделя двуполюсно - демократи и комунисти (социалисти). Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на турците и помаците. Заедно със създаването на Съюза на демократичните сили се създава и обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения Комитет за национално помирение (създаден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обединява главно интелектуалци от столицата и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.
В края на 1989 и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива на т. нар. възродителен процес, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и съучаства в митингите и протестите на мюсюлманите.
Като особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм. Възникналите през 1990 и 1991 г. малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население по директива на комунистическата партия или нейните тайни служби, за да инспирират напрежение между българи и турци, за да поддържат постоянен страх и подозрителност към мюсюлманите, не срещат подкрепа сред местното население. Те доста скоро са маргинализирани и нямат тежест в политическия живот в настоящия момент.
Страните в Централна Европа извършват първите стъпки в демократизацията и реформирането на политическия и стопанския живот, като използват за мобилизация на гражданското общество - антисъветизма, националната гордост, антикомунизма, желанието за скъсване с Източния блок и за незабавно освобождаване от съветските войски.
В България мобилизацията на гражданското общество за началото на прехода, преди да бъде осъзната и вкарана в употреба мотивацията на антикомунизма, протича под лозунгите "демокрация", "човешки права", "равнопоставеност за малцинствата". В началото на прехода в България е съвършено видим опитът да се хуманизира обществената система, имат тежест преди всичко моралните ценности на демокрацията. Съществува масово подкрепен стремеж да се заличат незабавно последствията от насилията над сънародниците мюсюлмани. Част от българското общество е обединено от чувството на колективен срам, че не е направен опит да бъдат защитени от издевателства помаците и турците, както навремето - евреите. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и гостоприемния прием на оцелелите от геноцида арменци.
В по-общ план, чрез демонстративни актове на солидарност с малцинствата и борба за техните права, се търси компенсация за несъпротивата на комунистическия режим през изминалите 45 години (за разлика от другите страни от бившия социалистически лагер - Полша, Унгария, Чехия и т.н.). И не на последно място, солидарността с турците и активната гражданска позиция са налице, поради неблагоприятния отзвук в Европа и света и дълбоката международна изолация, в която е изпаднала България именно следствие насилията на режима спрямо турците.
Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29.ХII.1989 г. под натиска на току-що разкрепостеното гражданско общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона - от март 1990 г. и с поправките към него от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 000 мюсюлмани. Това става трудно и след преодоляването на мощна националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и в столицата.
Със закон за амнистията от декември 1989 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите, са обезщетени и получават наследствени пенсии. Онова, което не е сторено и до днес, е разкриването на архивите, свързани с т.нар. възродителен процес и справедлив процес срещу виновниците. Отсъства политическа воля това да бъде сторено, дори от страна на демократичните сили и други по-малки либерални формации. Ето защо на България предстои да понесе срама на един колективен процес срещу държавата, който ще се проведе в Европейския съд в Страсбург.
Един безспорно позитивен факт за демократичните процеси в България е учредяването (през 1990 г.) и укрепването на Движението за права и свободи. Неговото съществуване е оспорвано от различни слоеве на българското общество със съвършено различни мотиви. Дори да се приеме тезата, че ДПС е замислено от тайните централи на комунистическата партия, то неговото развитие през изминалите години и реалният му принос за толерантността и демокрацията в България несъмнено свидетелстват, че Движението се освобождава още с първите си стъпки от контрола на своите създатели. Същото може да се каже и за неговия лидер. Посредственият политически "елит" в България непрекъснато се опитва да хвърли Доган на разтерзанието на медиите и обществото, представен в черно-бели краски, без да се съобразява, че той вече е вписан в страниците на съвременната ни история, въпреки или заедно с криволиците и драматизма на сложната си личност.
През периода 1990-1996 г. социалистите и подкрепящите ги националистически организации три пъти се обръщат към Конституционния съд с въпроси за легитимността на ДПС. Разбира се, всеки път техните питания са свързани не с конкретни противоконституционни актове на Движението, а с факта, че това е организация на турците и мюсюлманите в страната. Най-често атаките срещу ДПС са конюнктурни, свързани със сложни икономически и политически ситуации, когато управляващите губят обществен престиж и трябва да отклонят общественото внимание в друга посока.
Създаването на собствена партия на турците и мюсюлманите в страната, която привлича и значителни маси от циганите, е реална необходимост и в сложните преходни години вдъхва спокойствие и увереност на малцинствата, че в обстановка на резки промени и несигурност във всички сфери на живота, могат да защитават своите права, както и да участват пълноценно в политическия и икономическия живот на България. Социологическите проучвания от 1992 г. до днес показват ясна и силна тенденция към намаляване на негативните стереотипи спрямо турците. Съществуването им в публичното пространство чрез самостоятелна политическа организация ги легитимира окончателно пред българското общество. Турците вече са възприемани като съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот. Нещо, което не се случва през изминалите 120 години и свидетелства за несъмнената модернизация на обществото и на България като цяло.
Изминалите осем години очертават ясна характеристика, че прякото влияние на крайния национализъм в българския политически живот е слабо. Откровено националистическите партии и организации не завладяват съществено политическо пространство и не срещат широка подкрепа. Изключение е ВМРО, която успява да се домогне до управляващи властови и икономически позиции, има значително влияние сред младите поколения и широка мрежа от организации в страната. Съществуват латентни възможности и опасности за популистки игри с националистическите, особено с антитурските и антиислямските настроения. Опасността става особено голяма, когато управляващата в момента сила в страната, разполагайки с всички механизми на властта, се увлече прекалено силно в националистически спекулации. Това е в състояние да наруши доброто и стабилното междуетническо равновесие в България.
Примери за това са напреженията в Кърджали, провокирани през 1995 и 1996 г. от управляващата тогава БСП. Сега отново се наблюдава една недобре обмислена политическа тенденция за дискредитиране на централните и местните ръководства на ДПС с всякакви средства и изместването им от властови и икономически позиции. Както винаги досега, силовите опити в това отношение водят до затваряне и втвърдяване на турците и техните лидери и до мобилизацията им за реванш. Това създава напрежение, отклонява управляващите и обществената енергия в едно безсмислено и напразно усилие и обикновено вреди на международната репутация на България.
___
Десетилетен исторически опит на Балканите и особено този през последните години съвършено ясно очерта за специалистите факта, че в България и в другите балкански страни съществуват тежки икономически, властови и политически противоречия и интереси. За съжаление те обикновено биват облечени във формата на иредентистки, междуетнически или религиозни (цивилизационни) конфликти. Може би именно поради тази специфика големият геополитик З. Бжежински назовава друг един, изпълнен със сложни етнически напрежения, регион "Евразийските Балкани". Отново Балканите са термин, изпълнен с размирно и разрушително съдържание, а ние сме част от тези Балкани.
Поради това е единствено в нашите ръце да поддържаме мира, междуетническата толерантност и политическата стабилност в България. Движението за права и свободи извървя своя път на развитие с падове и възходи от 1990 до 1997 г., както всички други значителни общонационални партии и организации. Турците в България са лоялни граждани, а Движението никога не стори нещо в ущърб на националните интереси. За сметка на това турците и българите мюсюлмани, Движението за права и свободи допринесоха за успешното развитие на демократичните процеси в България и за интеграцията на малцинствата по начин и в степен, които е трудно да бъдат оценени по достойнство днес. Биха били авантюристични опитите за силова и непочтена маргинализация от политическия живот на привържениците на ДПС, защото все още липсват обективни условия и готовност в общонационалните партии да разрешават искрено, пълноценно и равнопоставено проблемите на малцинствата в България.

26. 12. 1997 г.
Антонина Желязкова