Музеят:
четири фигури на кражбата

Увод в казуса

Нека в началото се опитаме да формулираме ясно казуса за връщането или не-връщането на откраднатия от Атон ръкопис на Историята Славяноболгарска. Казано максимално опростено, спрямо него действуваха и дори сега, след официалното връщане на ръкописа, продължават да действуват два подхода, които се управляват от две съвсем различни аргументационни логики. Единият е базиран на безкомпромисна идея за собственост и кражба и казва - отнемането на чужда вещ е кражба и престъпване на действуващите български и световни закони както светски, така и религиозни - от Наказателния кодекс до вехтозаветното Не кради. Това, че в случая става дума за основополагащ български ръкопис няма никакво значение - той като вещ е юридически и морално чужда собственост, кражбата му е престъпление и той трябва да бъде върнат, а крадецът и престъплението - наказани. Параметрите на подобно разсъждение се определят от характера на деянието, поместено в "неутрален" и "универсален" контекст - сякаш е само пред Божиите очи, или поне пред очите на Човечеството, безотносително към национални, политически и културни обстоятелства.
Навярно на пръв поглед изглежда, че българският президент застана на тази позиция. Това наистина е само на пръв поглед, защото той постъпи половинчато - нареди ръкописът да бъде върнат, но не направи нищо за наказанието на крадците, с което скрито отстъпи на втората логика. А тя изглежда приблизително така.
Историята не трябва да бъде връщана, гласеше доскоро този възглед, защото тя е свещен за Нас, българите, ръкопис. Тя трябва да бъде задържана на всяка цена, защото по същество е наша, това е Нашата история. По логиката на отъждествяване на различните духовни и материални форми на "Нашето" се правеше следното аргументационно салтомортале: - онова, което си е символно Наше трябва да си бъде и вещно Наше, притежанието на Историята като минало славно, що прави големите с малките равни, като разказ, традиция, идентификационен ресурс се приравняваше лесно на притежаването на една чужда вещ, ръкопис, предполагаемо писан пред лампа жумяща, вдън горите атонски високи. Митическото Наше и графическото, вещно, юридическото и музейно Наше се поставяха в пряка връзка. И следваше, че онова, което изглежда в морално отношение Наше, трябва да си стане и де факто наше с цената на всичко, включително и кражба. Често към тази логика се прибавяше и един аргумент, прозвучал преди около сто години на будапещенската гара: - а те (разбирай гръцките, но защо не и немските, руските, френските, сръбските пр. музеи), не са ли ни взимали ръкописи, не са ли ни крали, а те малко ли ни скубят?
Както виждате, координатите на едната логика се оказваха универсалните Норми и Престъпления, координатите на другата бяха локалните национални интереси и ценности, зад които обаче прозираше едно не по-малко универсално противопоставяне на Ние и другите.
Настоящият текст отказва да се включи лесно в тази дихотомия, която разглежда кражбата и музейната собственост бинарно разкрачени между универсалните норми и локално-националните "ценности" и "интереси". Той би искал да обърка нещата, да скандализира и двете посочени логики с намерение не да реши казуса за връщането или невръщането на Историята, а с обратно намерение - да го направи още по-казусен и трудно решим, да го мултиплицира като дълга верига от проблеми, да го промисли и проблематизира по-нататък в неговите нелеки мисловни, морални, юридически извивки. Вероятно това, което казвам, звучи сложно. Но казано още по-сложно, целта ми е да деконструирам и снема двоичните противопоставяния, владеещи българското медийно мислене, за да се отворят скритите от него объркани и нерадостни култур-исторически перспективи, хоризонти, хълмове и хребети зад него. Затова този текст ще произведе не две, а поне четири различни фигури на отношението между музей и кражба, нация и кражба. Бих искал те да са не четири, а повече, но за това, както е казал още Черноризец Храбър, няма време, няма и ресурс.

Първа фигура

Впрочем байганьовският аргумент не бива да се отминава просто с пренебрежение към простака. Всеки, който се е разхождал по безкрайните коридори на Бритиш Мюзиъм, из имперските зали на Лувъра, по строгите помещения на Берлинския Пергамон музеум или на мюнхенската Пинакотека, се е поразявал от размерите, обема, броя и вероятната цена на онова, което изглежда откраднато, отмъкнато и плячкосано от други народи и култури. В Бритиш мюзиъм до нашето многооплаквано Четвероевангелие от епохата на цар Иван Александър стоят далеч по-стари и далеч по-красиви, по-скъпи и пленителни в безвъпросната си колониална присвоеност евангелия от Шри Ланка, Индия, Китай, Гърция, Япония и откъде ли още не. На един от горните етажи могат да бъдат наброени над петдесет мумии, кощунствено извадени от своите саркофази и светилища, някъде из египетските долини на Мъртвите или от утробата на пирамидите. И в Лувъра, и в Бритиш мюзиъм количеството, качеството и теглото на отмъкнатите хетски, етруски, финикийски, старогръцки и римски камъни е чудовищно - то обхваща от гигантски колони, обелиски, фасади и фризове, до цели сфинксове, крилати лъвове и петдесеттонни кучеглави божества: а в Пергамон музеум наваксващите колониализма германци просто са построили от автентичен строителен материал цялата крепост на Ниневия...
Значи ли това, че музеят по принцип се базира на кражба? И че след като те ... такова, то и ние ... такова?
За съжаление на Божидар Димитров и Бриго Аспарухов - не значи това.
Генеалогическите пътища, пътеки, ручеи и поточета, от които възниква модерният музей, са по-сложни и правят идеите за собственост и кражба да избледняват и изключително много да се объркват и усложняват. Те престават да бъдат онзи ясен юридически казус, който можем да размахаме днес. Музеят е по-стар от своята разновидност "националнен музей" (защото е по-стар от нацията), но в първоначалната си ренесансова и вторична имперско-цивилизационна форма той е по-стар и от ясното съзнание за интелектуална собственост и духовно притежание. В генеалогическата ситуация на музея притежанието и собствеността са неотделмо преплетени със задължителното съхраняване, опазване, с публичността и репрезентацията, които легитимират по нов начин и променят бившата форма на собствеността. Музеят възниква, приемайки в своите хранилища частни сбирки на богати ренесансови фамилии - флорентинската колекция на Куазимо Медичи и неговите наследници, например, след няколко века събирачество постепенно бива превърната в държавна публична институция: през 1743 г. тя е завещана от поредния Медичи на държавата, за да бъде достъпна на народа на Тоскана и на всички други народи. През XVI и XVII век подобни дарения и завещания са чест случай - редица частни лица, загрижени за опазването и нарастването на своите колекции, предпочитат да го завещават на колективни и корпоративни общности - на кметства, на монарси, на манастири. Даренията и завещанията са прецедент - те осъществяват преминаване от съмнителна и неустановена лична собственост към несъмнена и публична колективна такава. Паралелно с даренията и завещанията обществените и държавни музеи възникват и от случайността на историческите, не особено справедливи към понятието за собственост обстоятелства - така например след Реформацията редица католически манастири са затворени и части от имуществото им, състоящо се от стари ръкописи и скъпоценни предмети, се пренасят в Цюрих, където местното кметство създава музей.
Друг вариант е бавното прехвърляне на собствеността на затворени сбирки-съкровища, притежавани от монарси и феодали, към новия суверен - Народа, при което те естествено първо стават публични, а после - просто народни. Такъв е случаят с кралската сбирка картини на Бурбоните, изложена през 1750 г. в Люксембургския дворец. В предреволюционна Франция общественият натиск за публичен достъп до кралските сбирки е така силен, че води до излагане на повечето от тях в Лувъра, а след революцията - до "естественото" им вливане в централния музей на изкуствата, създаден с декрет на революционното правителство в 1793 г. Ще спестя паралелите с ленинската музейна политика.
Заедно с избледняването на произхода на своята собственост и с легитимацията на новото притежание чрез "публичност" и "народност", музеят получава и друго оправдание - този път епистемологическо, фундаментално за епохата на разума. Както посочва Британската енциклопедия още през 1565 г. Семюъл ван Куичбърг /Quicheberg/ формулира идеята, че колекциите могат да се тълкуват като образи на света като цяло - като систематично-класифицирани репрезентации на всички материални дадености на вселената. Идващата енциклопедична епоха оправдава съмнително придобитите вещи - те вече не са натрупване на материално богатство, на съкровища и куриозитети, а са инструменти на общочовешкия, универсален разум. Реалното притежание е далеч по-малко важно от натрупването на познавателно богатство. Нещата се усложняват от това, че и самият натрупан символен капитал не е еднороден, защото с възникването на националния музей, заключеният в древни предмети смисъл е не само познавателно, но и идентификационно богатство - съвкупност от знаци на славата, достойнството и древността на една нация.
Разбира се, отмъкването и съмнителната търговия с ценни антики от далечни места не са монопол нито на Ренесанса, нито на колониалната и рационална епоха. Те се практикуват свръх-отдавна, още от пред-колониални времена. Така например през XII век, когато доминантните пристанища на Европа са средиземноморски, съществува движение и търговия с антики от Изток на Запад - през 1151 г. Анри Блоа, епископ на Уинчестер, докарва в Англия антични статуи от своето пътуване до Рим; кръстоносните походи засилват тази тенденция - характерно е пренасянето по времето на IV кръстоносен поход на прочута византийска статуя на бронзови коне от Константинопол в базиликата "Св. Марко" във Венция. Но едва по-късно, паралелно с рационалната идеология на Просвещението и с колониалната експанзия, музеят придобива ясен институционален статут, а античната вещ - несъмнена културна ценност (по-добре е да се каже - несъмнена културна "безценност"). Тогава и става възможно отмъкването, което обаче винаги е комбинирано с някакъв вид закупуване, да се превърне в планирана имперско-колониална и научна политика. Класически пример е египетската експедиция на Наполеон, на която той води съвсем целенасочено със себе си цял екип от прекрасно подготвени ориенталисти - след нея колекцията от древно източно изкуство на Лувъра значително ще нарасне.
Описвам тези исторически анекдоти, за да хвърля светлина върху сложната историческа траектория, която идеята за собственост претърпява в модерния музей и пелената, която тази история хвърля върху правото или кривото да се притежава определена музейна вещ. Завещаването и даряването на частни колекции се смесва със сложни трансформации на формата и природата на собствеността и нейния субект, преплита се със събирането на "безобидни" екзотики, с научно-достойното създаване на естествено-научни сбирки, с домъкването, отвличането, измамническата покупка, плячкосването, но и с откривателството, публикуването, съхраняването, запазването, представянето. Веригата на собствениците се мени, включително и качествено - от реални частни лица към идеологически конструкти като Народа и трудовите маси, вековете забрава, наследяване, завещаване, събиране и концентриране, правят присъствието на определени артефакти в музея все по-естествено и неотнимаемо.
Освен много често на самите пътешественици, лордове и сахиби домъкването на определени камъни от Египет, от Рим или от древна Гръция наистина не изглежда кражба или незаконно придобиване на собственост. Та античните колони и фризове се търкалят по земята, изложени на произвола на ерозията и разграбването от местното население, което с любов гради къщи и кухни от мраморните блокове на античните вили или от гранитните блокове на пирамидите: откарването на един подобен камък в Британия наистина изглежда неговото спасяване за "цивилизацията" и откритие за публичността. Въобще колониализмът не бива да се представя едностранчиво само като история на Голямото археологическо отмъкване, защото той е и импулсът на голямото археологическо и музейно съхраняване - не само в музейните центрове на метрополията, но и по места. Имперският пример и инициатива водят до това, че в редица колонии се създават национални и регионални музеи - така още през 1778 г., само 20 години след като възниква Бритиш Мюзиъм и по времето, по което възникват първите френски музеи, в Джакарта се открива национален музей, същото става в Бенгалия през 1784 г., а в началото на XIX век има бум на създаване на музеи из целия колониален свят - в Буенос Айрес, в Богота, Рио де Жанейро, Монтевидео, Кейп Таун и пр. Колонизаторите не просто изнасят антики - те внасят в съответните култури самия музеен гещалт на съхраняване, създават местни национални култури с музейно чувство към собствената старина.
Така идеята за кражба става трудна за директно и безкомпромисно прилагане към началото на Модерната епоха, в което самият модерен свят се конституира чрез несправедливи от абстрактна гледна точка, но именно конститутивни асиметрии между империи и периферии, цивилизация и варварство, метрополии и колонии. В тях идеята за собственост и право на притежание също е разположена твърде несиметрично, от което идеята за кражба се усложнява още повече. Както посочва Едуард Саид, европейският цивилизационен център се смята за естествен наследник на великите ориенталски древни култури, които самите съвременни на колониализма египтяни, араби, индийци, изпаднали в ново варварство, не познават, не ценят и не съхраняват. За объркване на идеята за собственост допринася и фактът, че в повечето музейни колекции сбирките от древни културни предмети се правят паралелно с природонаучни сбирки. За повечето от откривателите на древни статуи и ръкописи, тяхната дейност не е много по-различна от събирането на природонаучни колекции - не е голяма разликата между това да откриеш валящ се на земята природен камък, свидетел на определени геологически процеси, и валящ се на земята културен камък, свидетел на определени исторически процеси: и двата трябва да се приберат, опишат, анализират, класифицират, препратят на съответния музей, съхранят, изложат. Европа мисли себе си за естествен наследник на културните процеси и правомерен откривател на скритите културни наследства и богатства - така както нейната природна наука изглежда естествен наследник на резултатите от геологическите процеси и естествен откривател и собственик на природните полезни изкопаеми.
С всичко това искам не да отменя напълно, а само да отслабя впечатлението, че модерният музей по принцип се гради на престъпление и кражба: не защото в неговите културни основи няма съмнителен цимент, а защото при него кражбата, събирачеството, откриването, запазването, колекционирането се сплитат в неразкъсваем и наразличим възел, чиято пред-моралност е конститутивна за цялата евроцентрична модерна музейна култура.

Втора фигура

Ако ранната модерна култура на европейските империи трудно вижда в музейното попълване кражба и престъпление, защото те са сложно преплетени с други, не-престъпни и креативни неща, то националистическата епоха може така да пре-акцентува кражбата, че да я помести в своите фундаменти.
Оксиморонът Свят грях - и то свързан именно с кражбата - не е от вчера, той е част от самоконституирането на нацията чрез националната идеология. Това важи и за българската нация и за българската национална идеология - известно е, че и Раковски, и Левски, и Димитър Общи, и Ботев са смятали кражбата за допустима, ако служи на делото. Но този националистически оксиморон вероятно придобива завършената си, парадоксално заострена форма в главите Викентий и Зелената кесия на Под игото. В тях Бойчо Огнянов директно изрича трансгресивните думи Кражба... свещенна и с загадъчна реторика убеждава дякон Викентий да открадне от своя благодетел отец Йеротей. В тези глави Бойчо Огнянов не се бои да използува историята на българската революция като прецедентно право за нови юридически норми и нов тип национален, т.е. за не-универсален морал: На вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир дето гостуваше, за да устрои легиона. И малко по-нататък: Не се боиш от кражба вече? - каза Огнянов засмян. - Ако има кражба свещенна, то има и грях праведен - отговори дяконът шеговито. - Това е катехизисът на новото християнско учение - забележи Огнянов на вшутявка - и то е по-право от първото. На което дякон Викентий мрачно отговаря: В ада ще узнаем това.
Тук универсалните юридически, морални и религиозни норми от типа на Не лъжи, Не кради, Не лъжесвидетелствувай, и дори и Не убивай са вкарани в мощното идеологическо поле на противопоставянето Ние - другите - народното дело, и с това са разколебани в своята универсалност. Постигането на свобода и национална идентичност, изравняването с другите просветени народи, е свято дело, ценност на ценностите, която пренарежда универсалиите така, че в екстремни случаи е в състояние да суспендира самото божие законодателство. А Бойчо Огнянов директно ражда забележителната мисъл, че щом освобождението на България не е безчестно дело, тогава и средствата, които му служат, не са безчестни.
И така - ако първият ред от аргументи наречем "универсален" (заради позоваването на универсални норми, без оглед на обстоятелствата и подробностите), то втория трябва да наречем парадоксално-локален: защото за определена група хора локалните ценности се оказват по трудно обясним начин над универсалните, превръщат се в свръхуниверсални: - по модела, по който Левски не е просто равен на Христос, а е сто пъти готов да умре на кръста Христов.

Трета фигура

Бойчо Огнянов и дякон Викентий искат да превърнат двестате лири на отец Йеротей в пушки, а пушките във въстание и извоюване на българската свобода: казано съкратено, те искат да превърнат парите в достойна национална история. Като културен жест свещенната кражба е (трансгресивно) превръщане на реалния капитал в символен капитал, обръщение на (чуждото, частно) злато в (свое, народно) достойнство и еманципация. А еманципацията представлява изравняването на България с историческите, модерни, държавни и просветени народи: това е възрожденската, Вазовата и Бойчо-Огнянова мечта, това е свръхценната цел, която би трябвало да оправдае всяко средство.
Да сдържим несъгласието си с този начин на мислене и да се запитаме нещо. Дали погледната от този ъгъл кражбата на История славяноболгарска може да претендира за името свещенна кражба? Тя наистина превръща един тип капитал в друг - но струва си да разгледаме внимателно това превръщание, чиято същност далеч не е от порядъка на първото.
История славяноболгарска е символен капитал от особен тип - тя е такъв само доколкото не е вещ, нито хоругва или съкровище, а е книга, която запалва искрата на българското историческо знание и самосъзнание. Както твърди културната история, по принцип именно книгата, печатната книга, е първият симптом и феномен на Модерната епоха - тя е първата масово продавана стока и тя е първият технически репродуцируем феномен, който снема опозицията между оригинал и копие. Бенямин твърди, че началото на епохата на техническата възпроизводимост и появата на произведения, създадени с оглед на възпроизводимостта, се бележат от фотографията, която отнема уникалната аура от картината, традицията и ритуала - всъщност това става значително по-рано, още с изобретението на печатаното размножаване. Аурата на модерната книга от самото начало не е аурата на униката, а на идеалното и размножимо, неунищожимо съществуване в безброй копия и тиражи. Ръкописът на една бъдеща печатна книга има по тази причина ограничено значение - той не е нейният оригинал, а е само помощно средство, матрица на нейното размножаване, разпространяване, четене, комуникативно битие. Това е отпечатано и в начина, по който говорим за книгата - под "оригинал" тук се разбира не този "изначален" ръкопис, който е интересен само за музейници и сноби, а каноничният текст на произведението на оригиналния език - оригинал, който е принципно размножим на безброй копия, без да престане да бъде "оригинален".
Това е културната същност на модерната печатна книга - но Историята на бедния хилендарски монах е само полу-модерна, тя е опит за книга на Новото време, защото е ръкописна и с това напомня средновековното вещно-ръкописно-сакрално битие на книгите. И все пак в нея има мощен модерен импулс, защото макар и нерепродуцирана технически, тя е писана с цел да бъде преписвана и множена безчет. Нейното предназначение е в размножаването и масовото четене-слушане. Просто написана за простите българи, тя истински съществува в умножаващите се копия, в комуникацията, във Вазовото Четете и знайте. Преписвайте тази историйка - пише самият Паисий - и платете да ви я препишат онези, които умеят да пишат и я пазете да се не погуби - с това хилендарският монах намеква, че не създава ръкопис-реликва, който да бъде съзерцаван, екстатично опипван, използуван като свещена вещ, способна да те изцели от болест. Той създава нещо, чиято цел е в умножаването, разпространението и културната комуникация - т.е. в модерната ценност на Просветата и промяната на масовото съзнание. Тук не му е мястото да се впуснем в критика на модерните ценности, нещо правено неведнъж. Важното за настоящия анализ е, че въпреки двусмисления статут на ръкописната книга, хилендарецът така или иначе създава исторически текст, който трябва да обърне мисловния взор на българина към ценностите на Модерната епоха - национално достойнство, историческо и държавно суверенно съществуване. И в този смисъл битието в преписването, съзнанието и сърцата е далеч по-съществено от първия, вещен, "автентичен" автограф на Паисий и от неговата още по-проблематична "собственост". И чрез повече от 60 преписа в ръкописната епоха, и чрез могъщата интертекстуална сянка, която Историята хвърля върху цялата новобългарска печатна книжнина, където тя бива безброй пъти цитирана, използвана, оспорвана, възхвалявана, пародирана, транспонирана в патетични стихове, анализирана и какво ли не още, неговият завет бива спазен. Така Историята има неотнимаемо модерно битие в съзнанието на нацията. Такъв тип битие, принадлежност и собственост на историята, които правят идеята за кражба безсмислена.
Какво на този фон означава кражбата на ръкописа на История Славяноболгарска? Какво означава самото желание той да бъде "притежаван"? Той е бил, както е известно, само чернова, помощно средство за бъдещата модерна и историческа мисия на този текст, предмодерната патерица, с която той е прекрачвал към ценностите на Просвещението и историческото самосъзнание.
Онова, което кражбата и поместването в Националния исторически музей направи с История Славяноболгарска, може да се определи просто. То е симптом, че Просветата е за музея; че избираме нямото съзерцаване пред четенето и разпространението, вещните сакрални ценности пред комуникативните и интелектуалните. Дълбокият смисъл на това е в обратното превръщане на модерния исторически текст в магическа светиня. Предметно-сакралното битие на ръкописа, пред който хиляди, а може би и милиони поклонници се извървяха в национално-митическо възхищение - поклонници, които вероятно не са чели и никога няма да прочетат текста на Паисий - надделя над неговата модерна функция. Пред ръкописа се извървя една нация, която продължава да се отнася по магически начин към ценности, които претендират да са просвещенски, нация, която възприема пред-модерно своята собствена модернизация. Кражбата всъщност беше редукция на Модерното - на еманципацията, свободата, равенството и братството с държавните и просветени народи, на духа на Просветата: редукция на този могъщ символен капитал в екстатична хоругва - в магически "капитал".
И разбира се - за да бъде перверзията пълна - това не стана по предмодерен начин. Стана като постмодерно събитие, изфабрикувано от търсещите сензации медии. Музейните работници в Националния исторически музей твърдят, че почти никой не е посещавал фаталния ръкопис преди скандалната намеса на медиите. А след това - отново по телевизията - видяхме хиляди и хиляди телевизионни пилигрими, застинали в благочестиво, безпросветно мълчание на опашка. Те отиваха да се поклонят на кражба, която за пореден път доказваше, че Народът може да се обърне обратно в род, че историческото и политическото обратно потъват в магическото и субстанциалното, че българското масово съзнание предпочита пред ценностите на Модерната епоха - свобода, братство, равенство, толерантност - митическия агон между Ние и Другите. Особено ако само го наблюдава по телевизията.

Четвърта фигура

Жестът на кражбата хвърли своето значение върху самата История и я превърна от история в хуругва. Но той хвърли своето значение и върху неизвестния крадец. Какъв ореол му придаде кражбата? Превърна ли го в Бойчо Огнянов? Ще бъде ли предложено за национална канонизация неизвестното ченге, отмъкнало ръкописа?
Заедно със случката с История славяноболгарска в България се случиха и други случки - на пръв поглед несвързани с нашия високопатриотичен сюжет. На първо място около и чрез скандала с Историята директорът на музея успя паралелно с имиджа си на националист и експерт, да съгради и имидж на медийна звезда. Заедно с това обаче леки скандали се разразиха и около проблематичното дарение, направено от бореца-колекционер Боян Радев на Националния исторически музей, а след това - и около придобиването на публичност на Арес, съмнителната частна колекция от антични предмети на Димитър Иванов, бивш шеф на прочутото Шесто управление.
Почти по същото време голяма група от стоящи до този момент в сянка генерали, бизнесмени, банкери, ченгета и политици публично обявиха, че ще създадат движение за обнова на БСП.
Какво значи едновременността на тези случки? Можем ли да реконструираме от тях културно-политическия и финансов текст на българската съвременност - и в състояние ли сме да разчетем правилно от тези фрагменти и съвпадения верните му значения?
Нека прибавим още фрагменти. В поредица от статии в. Капитал изнесе информация за иманярството и нелегалната търговия с антики: от тези публикациии се оказваше, че търсенето на иманета по нощна доба е отминал романтичен етап, който е заменен от промишлено-нелегална дейност на силови групировки, използуващи металотърсачи, земекопни машини, проникващи с връзките си в средите на полицията, археологическата наука и музейното дело у нас, притежаващи мощни канали за износ в чужбина и достъп до частни колекции и аукциони. При това излизаше, че набирането на старини става не само чрез нелегално разкопаване на нашата земя древна, но и с директни кражби от музеите във Видин, Ивайловград, Пловдив и пр.
С едро приближение може да се каже, че двете групи от случки са огледални. При втората група нещата са по-прости - антиките се превръщат в пари, в реален капитал, чрез елементарни, съвсем не свещенни кражби. Музеите не се пълнят, а се изпразват. Това по-скоро би трябвало да бъдат кощунствени за националистическата гледна точка далавери, "осребряващи манната земна" (Веселин Дремджиев, в. Капитал) и превръщащи древната земя в "куха откъм антики" (изразът е на проф. Ваклинова). Конвертирането на символния капитал по криминален начин в реален тук достига до виртуозни схеми - отново в. Капитал изнесе своите подозрения, че експерти подобни на въпросния Божидар Димитров са били замесени в източването на банките: със своята "експертна" оценка те са завишавали изкуствено цените на антики от трезорите, с което са допринесли активно за безоснователни лицензи, надути активи, изкуствено завишени залози, оставени от длъжниците, фалшиво връщане на кредити чрез "скъпи" антични предмети и пр.
В първата група случки е по-скоро обратно. Тук не древността се превръща в пари, а парите, колекционерството по време на чума, съмнителната собственост, кражбата и тъмната власт искат да се превърнат и публично да се демонстрират като безсъмнен национален престиж на самите дарители. Дарители и колекционери, иманяри и крадци даряват-разменят древните, изпълнени с възвишен национален символизъм предмети срещу съвременните символи на актуалния обществен авторитет. Те искат около дарителството с неясен прозход и около съмнителното колекционерство да завитае аурата на родолюбието, общественото признание, националната гордост, благодарността. Димитър Иванов ясно заяви тази своя и не само своя амбиция - заглавието на неговия отговор на критичните материали в Капитал гласи лаконично "За колекционерството - с уважение, за дарителството - с любов". Излизащите на светло в момента не разчитат на страха, далаверите и тайните лостове на икономическата и ченгесарската власт - те разчитат на признание, уважение и дори любов. И тук археологическо-колекционерският и дарителски сюжет е очевидно само част от Голямото излизане от сянката - от търсене на публичност и легитимност от страна на властни и силови структури, които преди това не са се нуждаели нито от едното, нито от другото. Чрез подобни актове хора и служби като Димитър Иванов се самоовластяват да говорят директно от името на националните интереси - но този път не актуалните, временни, краткосрочни интереси на момента и конюнктурата, а дългосрочните, "вечни" исторически интереси на Нацията, вписана във вековната агоналност мужду Ние и другите. Говорейки не като ченгета и притежатели на съмнителна собственост, а като бранители на свещенните интереси, те си приписват правото дори да упрекват легитимния представител на същите тези интереси - българският президент, затова че не е разрешил отново да се случи национално-строителният пародокс, - святата кражба-дарение в името на Нацията.
Парадоксалното е, че двете противоположни циркулации - криминалната, която превръща символния капитал на древността и нацията в реални пари, и публичната - при което реалният - съмнителен или криминален - капитал иска да се конвертира в престиж и социално признание, съвпадат в една точка. Тях ги движат почти едни и същи хора и служби - констелация от тайни ченгета, иманяри, колекционери, музейни работници и медии. Техните агенти, които тук чисто условно са наречени Божидар Димитров и Димитър Иванов, но защо да не ги назовем не по-малко условно Вежди Рашидов и Боян Радев, олицетворяват сътрудничеството, раковото срастване, почти сливането на полицейски, криминални, музейно-научни и национално-политически инстанции, призвани в т.нар. нормални държави да управляват безкрайно различни икономики. Става дума за циркулацията на легитимното насилие и надзора, срещу тази на страха и престъплението, на рационалния финансов капитал срещу тази на културния капитал, съставен от ирационални национални символи. Съвпадението на криминалното и националистическото тук не говори за свещенна кражба - макар че бяха направени опити да се използува вазовска фразеология. Кражбата-дарение не е свещенна, защото не е самостоятелен акт. Тя е съпроводена и вписана в мрежа от реални кражби, които не се превръщат в дарения, а в чисти пари. Просто временно се е сменила конюнктурата на пазара и в момента е по-изгодно парите да се превръщат в символен капитал (публичност, авторитетност, признание) - а не обратно. Не става дума за каквато и да е вяра в националните ценности, каквито и да са те - добри или лоши. Става дума за поредния симулакрум - изпълзяващите от сянката структури просто се нуждаят спешно от символен капитал и са готови да си го присвоят, в каквито и зелени кесии, в каквито и да е музеи, в каквито и да е манастири и свещенни текстове да е скрит той. И независимо от това дали го крадат или го връщат на музея. Нуждата е от легитимация, каквато и да е, на всяка цена, бързо, веднага. И единственият твърд символен ресурс се оказва националистическият. В този смисъл тайните служби, силовите групировки, кредитните банкери и милионери, иманярите дарители, хората със съмнителни колекции са националисти по неволя - просто нищо друго в момента в техните очи не би могло да им осигури легитимен, авторитетен публичен глас - а той за момента е най-голямото богатство.
Освен това показателно беше, че всичко по неочакван начин се въртеше около културно-институционалния топос на музея - т.е. около банката за символен капитал. Чрез музея определени български среди стигнаха до гениално откритие, на което Маркс би могъл само да завиди - те не само откриха взаимната конвертируемост на парите и на престижа, но и флуктуацията на глобалния пазар, където, както на всяка капиталова борса, всичко е пременливо и динамично - днес по-важна е символната собственост, но утре отново може да бъде различно и реалните капиталовложения - законни или незаконни - да повишат цената си. В момента се котира престижът - престиж публичен, национален, исторически, археологически, ако щете, пред-модерен, религиозно-магически - трябва бързо да се купуват символни акции. Утре може да е иначе, но музеят временно се превърна в точка, където взаимно се преплетоха различните икономики на модерната епоха - на капитала и парите, на дара и контра-дара, на криминалното отнемане, страха и агресията, на националните символи и идентичността. По величествен български начин той съумя за момент да съедини в себе си несъединимото - криминалност и дарения, експертни археологически знания и фалити на банки, национални светини и медйност, ценности и безценности, рацонална просвета и средновековни реликви. Подобно другите, реални български банки, банката на символния капитал се оказа поле на нечисти операции, кредити, кражби, конвертирания, съмнителни прехвърляния. Вчера беше по-изгодно да се обръщат антики в пари, днес е обратното - и се превръщат кражбите в националистически дарения, самореклама и манипулация на бедната предмодерна маса...
Що се отнася до кражбата на История славяноболгарска, тя беше кулминацията на симулакрума. Защото този безценен ръкопис не само е най-удобен за манипулацията - той е и изключение. За разлика от тракийските, старогръцки и римски находки, които се изнесоха от страната срещу солидни суми, този национален ръкопис е наистина "безценен". В смисъл че никой, освен българските националисти не би дал солидна реална цена за него. В този смисъл ръкописът не е конвертируем в реални пари. Затова пък така добре може да симулира чистата и свята фигура на безкористната, парадоксална кражба-дарение. Той е локално валиден символен капитал, който не може да бъде обърнат в никаква твърда валута извън България - тогава, какво по-добре от това той да бъде дарен на музея в България и с това да бъде превърнат в престиж, в уважение и обич за дарителя? Като скандал в българския музей той подлежи на медийно и символно самонарастване, което може невидимо да накара стотици хиляди и дори милиони хора наистина да инвестират върху него своето уважение, трепет, строхопочитание, да се опитат да се преборят с травматичното си усещане, че живеят в страна, тотално лишена от ценности. За едно не-универсално пространство ръкописът на История Славяноболгарска е самонарастваща, уникална ценност. Открадването му изглежда на огромно множество наистина свещенна кражба и натоварва службите с възрожденски парадоксални ореоли, вековни и исторически символни ресурси. Разбира се, това само изглежда така и в това беше голямата манипулация. Защото в момента, в който видим парадоксалната свещенна кражба на ръкописа като част от пъзъла на многото твърде несвещенни кражби, в момента, в който я видим в контекста на цялостното преплитане и срастване на ченгесарство, музейно експертно знание, криминални деяния, нелегален износ и внос на антики, иманярски хъс и националистически трепет, става ясно едно: хилендарско-зографският казус е просто екстремум, граница на симулакрума - той се представя за чистата символна кражба, защото тя е идеалният казус, който трябва да прикрие настъпилата конвертируемост между символен и реален капитал. Казано иначе - редът от аргументи, който нарекохме в началото парадоксално-локален, вазовски не е автентичен, той е имитиран, защото така в момента налага пазарът - защото той в момента е добро вложение. И освен това е прекрасно средство да забравим, че между присвояване на пари, на древни предмети и престиж няма разлика, защото за всички важи библейското Не кради.
Но той не е единствената имитирана реторика - защото по същия начин се имитира и една възможна пост-колониална аргументация, която нахално ще твърди, че подобни кражби са в същината си справедливи, защото само отговарят на предишни европейски несправедливости в името на стратегически промислените бъдещи национални интереси. Всички музеи едва ли не по принцип имат нечист произход - защо ние трябва да се гнусим от този начин на увеличаване на музейния фонд (Божидар Димитров гордо заявява в своя отговор до в. Капитал, че броят на "националното богатство" - предполага се на експонатите - се е увеличил за шест години негово директорствуване в Националния исторически музей от 172 000 до 508 000.) Ченгета, музейни работници и иманяри искат да ни убедят, че те са великите конкистадори, завладяващи с правото на по-силния, хитрия и безскрупулния националното богатство. Този словесен дим трябва да ни закрие очите от факта, че не живеем нито в Ренесанса, нито по времето на колониалните походи и владения, а в епоха, в която въпросите на музейната собственост отдавна и болезнено ясно са морално и юридически регламентирани, че кражбата не е нищо повече от кражба. Да ни закрие очите и от базовото цинично послание, което тътне отдолу за това, че злото, което исторически ще се забрави, ще се превърне в добро - сегашните кражби са бъдещите национални съкровища, сегашните кредитни милионери са бъдещите реални милионери, сегашните борци са бъдещите национални герои...
Но ако все пак по вазовски и по пост-колониалному се запленим от тези "загадъчни" реторики и се усъмим в универсалните ценности и забрани от типа на Не кради, може и да ни хрумне да се запитаме онова, което те се опитват да ни внушат. А именно - дали все пак хора като Божидар Димитров и Димитър Иванов не са по своему, по-български и Бойчо Огняновски прави да крадат в името на България и да искат за това уважение и любов (след като преди векове така са постъпвали лордове, сърове и хора с коркови шлемове).
Е, тогава не ни остава нищо друго освен да си отговорим отново с Вазов и да кажем с думите на дякон Викентий:
В ада ще узнаем това.

Александър Кьосев