По въпроса за измите...

Извадки от бележника

22 февруари 1997
Вчера - един неочакван телефонен разговор с Р. Р., който така и не си постави телефон вече цели десетилетия, а след тези десетилетия на традиционно приятелство аз пък прекъснах жицата помежду ни. Едно просто момче беше станало нещо като негово гуру и май го водеше за носа. При случайни срещи в трамвай или автобус Р. Р. задаваше обичайните си въпроси на висок глас, аз отговарях полусрично, всички се обръщаха и си казваха - ах, ето го нашия човек, който някога запита:
Докога над земята ни бащина
ще вилнее тази простащина?
Михаил поддържаше приятелството, дори в неделен ден му ходеше на гости пешком през гората - Р. Р. никога не е преставал да му бъде интересен и като тип, и като прототип...
На четиридесетия ден от нелепата смърт на Михаил Р. Р. се появи неочаквано в "Св. Седмочисленици", доведе сума народ, раздаваше на присъстващите тулумбички и обясняваше, че Михо много го обичал. (Горкият ми покоен съпруг не близна през живота си от тия сироплии! И той си беше малко хипохондър и наричаше захарта "бяла смърт"...)
И май оттогава, та чак до вчера - никакви по-преки контакти помежду ни. Като звънна, помислих, че е решил да ми честити рождения ден на патерица, но не! Дори не се сети. Пита ме имам ли сборника "Праг" - трябвало му да провери нещо за Александър Геров. Не, нямам го. Веднага прехвръкна на следващия въпрос (май това беше и задачата!):
- Спомняш ли си, Вьенчье, как с тебе, с Далчев и Константин Константинов създадохме "нюансизма"?
- Нищо не си спомням - какъв е този нюансизъм?
- Е, как да не си спомняш - имам твои писма оттогава...
Бре, и аз разчитам уж на добрата си памет, а точно това да ми се изтрие от нея! Поисках да ми прочете нещо, ако някое от писмата му е под ръка, но Р. Р. тутакси се прехвърли на друга тема - 80-годишнината на Михаил и как щял да "поговори" с този и онзи за едно "голямо честване"... поставяне на пиеса и т. н. Да видим! Но с "нюансизма" ме заинтригува здравата. Значи "ние", четиримата, преди цели петдесет години сме създали ново течение? Та това е изключително "дело"!
Досега всеки сам се е сетил, разбира се, че Р. Р. е Радой Ралин, а в основата на нашия "скандал" стоеше "гуруто" му, Босия, който и в буквалния смисъл на думата не е носил чорапи нито в пролетарското си минало, нито сега, когато според Радой Ралин е станал крупен акционер. (Имаше някога и други такива трудовоборчески и социално-милозливи псевдоними - Трудин, Неволин, Горчивкин... а Голев, Босев - това пък са истински фамилни имена.)
13 март 1997
Мисълта ми продължава да е заета с "нюансизма".
Критикът Чернокожев, доколкото знам, вече от години подготвя литературната анкета с Радой Ралин и там навярно ще има много подробности по въпроса, който така ме заинтригува.
Но ето, седмица-две след телефонния разговор, днес в "Литфорум" прочетох втората част от друго изследване - "Мисловната лирика на Радой Ралин" - с подзаглавие "Нюансизъм и натурфилософия" от Росица Димчева. Много се зарадвах, че ще разбера най-сетне какво сме подели "след Девети" четиримата, с него, с Далчев и Константинов. Но... в публикуваното изследване на Димчева се оказа друго - идеята за "нюансизма" не е от "след Девети", а от "преди Девети", пет години е по-стара, пак е "рожба" на колектив, пак фигурирам вътре като "учредител", но в друг състав, както съобщава Димчева:
"През 1941 година неколцина млади поети (Александър Вутимски, Александър Геров, Невена Стефанова, Радой Ралин, Иван Мусаков), почитатели на Атанас Далчев, решават да се обединят около този изявен писател в своеобразен творчески кръг. Новото начинание е трябвало да се различава по същество от познатите сдружения като "съюз", "школа" и пр., които дори когато се разрастват в универсални течения (романтизъм, реализъм, натурализъм, символизъм и пр.), не са напълно свободни от догматичното. Обнадеждени от успеха на най-изявения между тях автор - Александър Вутимски, младите хора желаят да създадат обединение, което да съхрани своеобразието на една духовна, разработвана по индивидуален начин област, каквато е изкуството." Отнася се за "неосъзнат бунт на индивидуализма", насочен както срещу войната и хитлеризма с неговата диктатура, така и изобщо "срещу канона, срещу догмата" и дори срещу тогавашните Тодор-Павлови постулати, че изкуството е "отражение на живота". Тук авторката пояснява, че цитираното в кавички било от нейни непубликувани разговори с Радой, водени още от 1991 година насам. Спомена ли 1991-ва, отново се връщам към замразяването на нашите отношения тъкмо тогава, защото ако си позволя да определям фазите на поведение, това беше навлизането на Радой в една избрана от него нова... естрадна роля...
С цялото си уважение към непознатата храбра изследователка Димчева, която подобно на Тезей върви из лабиринта на Радоевата митология, трябва да предупредя, че дори ако през 1941 г. е имало в нечия глава подобна идея за творчески кръг около Далчев, лично аз не съм била дори запозната с нея, особено в тази връзка - Вутимски - Геров - Радой - Мусаков. По онова време съм била единствено в "Ученически подем", кръг, който бавно се разпадна след 1937-ма, когато Михаил Величков, Сашо Вутов, Емил Манов, Сашо Геров завършиха гимназиалния курс. Събирахме се вече по-рядко. През въпросната 1941-ва Михаил и Емил държаха последните си изпити по право. А Сашо Геров - година след тях, но пък с него не се бяхме виждали, а другия Сашо (вече Вутимски!), срещнах случайно в дома на Лъчезар Станчев на ул. "Камчия". И още по-точно на входа на дома, където те се появиха двамата. Не помня какво е трябвало да кажа на Лъчезар или да го питам нещо. Навярно Сашо временно е бил приютен там, защото мизерията му беше жестока. Но то е било по-рано. Сигурна съм, че той отиде в санаториума в Сурдулица през пролетта на 1941-ва.
Логически изобщо изключвам Вутимски от така образуваната група, защото дори да не е бил в Сурдулица, едва ли би се обединил със споменатия "своеобразен творчески кръг от почитатели на Далчев". Просто не виждам връзката между него и "нас" с Радой, Геров, Мусаков около Далчев. Аз познавах Далчев, близък на баща ми, разбира си, бях и негова почитателка, под негово влияние може би, но по онова време не съм общувала пряко. Дори и със Сашо Геров не съм разговаряла по подобен въпрос, а Мусаков, честна дума, изобщо не познавах.
Всъщност не познавах лично и Димитър Ралин от Сливен. (Така се подписваше той в "Българска реч", където през гимназиалния период печатахме и двамата, а през 1940 си бяхме разменили по едно писмо: в своето той настояваше да не сътруднича повече на "Златорог", а аз му отговорих гневно да не ми се бърка...)
За пръв път го видях "на живо" през есента на новата учебна година 1941-1942, вече студентка в Художествената академия. Помня също как отново, вече директно, си позволи да ме упрекне, дето съм предпочела художеството пред филологията, но, изглежда, не ме е разсърдил чак толкова, колкото с писмото, та дори съм приела поканата му да си четем взаимно новите стихове. В уреченото време се озовах в дома на госпожа Нойкова, вдовица на известния професор. Този дом се намираше на шосето към Семинарията, между "Журналист" и "Борова гора". Радой още с влизането някак тържествено ме представи на своята хазайка и очевидна покровителка (не знам защо, от това доста комично "гости" все правя асоциация с госпожа Ламберсие, покровителката на Жан Жак Русо, макар между Русо и Радой да има и прилики, и разлики...). Не си четохме никакви стихове, а дали Радой остана в стаята, докато седяхме с нея една срещу друга и тя ме засипваше с въпроси, не си спомням. Винаги си припомням разпита, от който недоумявах, но имах усещане, че е било някакъв "замисъл" на Радой. Други срещи до края на войната не се състояха.
О, първата студентска есен, когато София
ми се представи в пълния си блясък...
И в кръчмите, в които само влизаше
защото се отделяше от себе си
да чуеш седемте пияни негри,
да дишаш силуета на Вутимски
и да те заболи за твойте стихове...
- така се изповядва Радой в едно стихотворение-спомен.
По онова време той беше едно чисто, провинциално, възпитано момче, биографията му не знам в подробности, но сблъсъкът с "бляскавата столица" е характерен не само за него, а за няколко генерации момчета и момичета с литературни данни, наклонности и амбиции, придошли от провинцията и селата. Някои май имаха комплекс на тази тема и в устрема си да го избият, или, другояче казано, да го компенсират, малко се престараваха... пресилваха. Целта? - Завоюване на столицата в смисъл на самоутвърждаване в нея. Identification! Нямам претенции на литературен аналитик, но ако правилно тълкувам цитираното стихотворение, Радой е искрен, като казва, че се "отделя от себе си" - т. е. насилва се да надникне в кръчма... Той не е бохем като Иван Пейчев, нито дори като Веселин Ханчев... Въздържател е, а си пази и здравето, тегли го само любопитството да си представи тази "столична среда", в която още витае сянката на болния Вутимски... Искрен е също да признае, че го заболява, ако сравнява своите тогавашни стихове с неговите. (Чак до 1949 година, когато издава стихосбирката си в библиотека "Смяна", публикува ония патетични и декларативни "Записки от ареста"... "Димитровски години"... "Татковите спомени"...)
Знаем ролята на дефанз-механизмите, които си позволяват всякакви провокации с нашето съзнание - една от тях е митологизирането на поетическата биография, желанно да й се придаде романтичен "нюанс". Въртя-суча и пак се връщам на темата за нюансизма със или без връзка с "натурфилософията". (По-скоро в някаква връзка с психологията!)
Удивлявала ме е феноменалната Радоева памет, ама сега взех леко да се усъмнявам в нея.
Преди повече от 10 години Марко Неделчев Илиев, кандидат за научна степен, е готвел дисертация "Човекът и поетът Александър Вутимски". Както и предшестващия го "вутимист" Божидар Кунчев, е обикалял "живите" свидетели, бил е и при Михаил, който наистина много добре познаваше Сашо от общите пет гимназиални години на интензивното литературно общуване в "Ученически подем" и "Звън".
След като е бил и при Радой, в автореферата си, публикуван в 1988-ма, Илиев съобщава на стр. 21:
"...Вутимски не е преставал да пише и живее в поезията, не е отслабвал у него стремежът към художествено съвършенство и нови търсения, тъй характерни за творбите му от последните години. (...) Така възниква у него идеята за създаване на собствена художествена система (течение, школа) - "Нюансизъм", с теоретически обосновки, които не успява да оформи в завършен вид поради ранната си смърт. "Тогава се събирахме - припомня си Радой Ралин - в една кръчма, която се казваше "Хладна почивка", някъде до сегашното кино "Дружба". Много приказки се изприказваха тогава и много писма разменихме с Божидар Божилов, когато не бяхме заедно, около това "Нюансизъм"."
В цитирания текст не фигурираме нито аз, нито Сашо Геров, нито Мусаков. Едва пред Росица Димчева Радой се е освободил от Божидар Божилов и го е заместил с нас.
Ех, да ни гледа сега отгоре Сашо Вутимски, навярно и на неговото тъжно лице би се изписала усмивка. Не мога да си представя обаче как би реагирал и на своите изследователи, които - влюбени в образа и поезията му, си позволяват толкова недостоверни свидетелства...
неделя, 1 март 1998
Препрочетох горните миналогодишни текстове, към които съм прикрепила и една снимка от "Новинар" от 28 февруари 1997 с обяснение: "Радой Ралин връчва на Александър Геров наградата за поезия на Международната академия на изкуствата. За 8-ми път Академията раздаде годишните си награди във Военния клуб снощи..."
На снимката Радой е на преден план, в официално облекло. Макар в този момент да се ръкува със Сашо, гледа в друга посока. Сашо пък, в някаква блуза или яке с цип, е втренчил поглед в него и се мъчи нещо да му каже...
От два месеца вече го няма и Сашо, за да разберем какво е искал да каже на Радой... А наближава денят, когато онзи ученик от Сливен, Димитър Ст. Димитров, превърнал се постепенно в Димитър Ралин и осъществен като големия български сатирик Радой Ралин, ще навърши 75 години. Вече навярно целият български народ се готви за честването му. Годините минават така бързо, че жестокото ми сърце също започва да се топи от съжаления за какво ли не, дори за изтеклото време, което ни моделира както му скимне, сякаш като потомци на Адам и ние сме от глина... и вместо да натяквам това и онова на Радой, или да намеквам за някакъв нюансизъм-нарцисизъм-наивизъм-практицизъм и... психизъм, вече съм склонна към противоположни, най-"положителни" нюанси на чувства.
Това се засили особено като го срещнах наскоро (пак случайно), но не в трамвай или тролей. Не беше и в официално облекло, а в протритото си и оваляно палтенце, не позираше и не ми зададе някои от обичайните въпроси. Започнахме да разменяме "опит" за лекарствата, които гълтаме - той настояваше на пирамема, аз - на агапурина, енприла... Колко ти е налягането? А как е сърцето?...
Ето на, ще взема още сега да му напиша едно писъмце, но не с упреци, а с благопожелания: драги Радой... бъди жив и здрав, зарежи нюансизма и осигури на бъдещите хора ако не сатирична, то поне реалистична представа за далечното и по-близкото минало, напъни се и над настоящето, което също се залива от потопа на простащината. Спри, огледай се и пак запитай високо:
Докога над страната ни бащина
ще вилнее тази простащина?

Невена Стефанова