Филипика от оркестрината

Вестник Култура публикува пълния текст на проекта за "Закон за закрила и развитие на културата" в бр. 11 от 20 март т.г. В същия брой излезе и коментарът на Борис Данаилов "Закон, обърнат към миналото". В бр. 12 от 27 март т. г. публикувахме статията на Жанина Драгостинова "Държавата е длъжна да е тук".

Обсъждането ще продължи.

К

Похвален е ентусиазмът на Министерство на културата да създаде Закон за закрила и развитие на културата. Най-сетне не само в публичното пространство, но и в законотворчеството започваме да си задаваме въпроса какво е "култура", "културна ценност", "културна идентичност", "културна организация", "културен институт", "творец", "културен деец", "свободна професия", "любителско изкуство" и "културно-историческо наследство". Тези понятия са дефинирани в допълнителните разпоредби на обсъждания проектозакон.
Ако трябва да започнем от самото начало, член 1 заявява, че "този закон определя основните принципи на националната културна политика, културните организации, органите и организациите за закрила на културата, както и начините за подпомагане на културата и творците". Странно е как авторите на проектозакона не правят разлика между законотворчество и писане на политическа програма, която трябва да определи стратегическите цели за развитието на културния сектор в България. Похвално е, че член 2 все пак определя "основните принципи на националната политика" - демократизъм в разработването и провеждането на културната политика, децентрализация в управлението и финансирането, равнопоставеност на творците и културните организации. Странно е как тези принципи съжителстват с приоритети, които би трябвало да бъдат споменавани само в контекста на една политическа програма за развитие на културната политика. Подобно кръвосмесителство за пореден път доказва, че реформата в българската култура е все още невъзможна, защото новата политическа класа страда от своеобразна неграмотност и не прави разлика между демократични ценности и приоритети в реализирането на концепция за промяна. Толкова, доколкото промяната сама по себе си е ценност и се практикува от хората, занимаващи се с изкуство, тя не е част от практиката на новата класа, която се занимава с любителство в законотворчеството и няма никаква осъзната нужда от промяна. Затова нека не се учудваме, че в същия член 2 за принципи на националната културна политика са обявени:
"4. опазване на културно-историческото наследство, съхраняване на националните традиции, обичаи и народно творчество;
5. закрила на националната културна идентичност и на културата на българските общности в чужбина;
6. насърчаване на културното многообразие при съхраняване единството на националната култура;
7. поощряване развитието на културната индустрия и пазара на български произведения на изкуството и културата;
8. отвореност към световните културни процеси и приобщаване към европейските културни структури."
Надявам се, забелязвате, че в тези "принципи" има очевадно противоречие. Не можеш да опазваш и съхраняваш наследство и традиции, без да ги развиваш. Когато само ги опазваш и съхраняваш, ти не ги закриляш, защото не ги развиваш.
Националната културна идентичност не е била "закриляна" пет века и пак се е развивала (съхранявала). На кого му хрумна, че сега тя е разплакано дете в социалния ъгъл и има нужда от специална закрила. Хубаво, че ще насърчаваме културното многообразие - това е много европейско. И как си представяме съхраняването на единството на националната култура. Аз лично не се справям с подобен идеологически бульон. Най-хубавият принцип е "поощряването" на културната индустрия и на пазара на български произведения на изкуството и културата. Извинете, с какво друго трябва да се занимава Министерството на културата в процес на преструктуриране, освен със създаване и стимулиране на пазара на изкуствата и увеличаване на културното потребление. Самата грижа за пазара вече е закрила за българската култура, нейната идентичност и творци.
Творецът няма нужда от "закрила", а от подходящи условия, в които да реализира творческите си амбиции. Парадоксът на управлението в културата е постоянното балансиране между винаги големите творчески амбиции и вечния недостиг на ресурси. Същото се отнася и за политиката. Ако трябва да анализираме амбициите на този проектозакон и съществуващите ресурси, ще стигнем до извода, че това е поредната симулация на подобен опит за баланс.
По конституция България е република, в която има политически плурализъм, равнопоставеност на държавната и частната собственост, свобода на словото, вероизповеданията и политическата ориентация. Неприкосновеността на личността е също регламентирана. Търговският закон, както и Законът за задълженията и договорите, регулират начините за създаване, функциониране и прекратяване на съответните юридически лица и търговски дружества. Законът за лицата и семейството в частта си за неправителствените организации е добра база за създаване на структури на гражданското общество, които могат много по-успешно от Министерство на културата да осъществяват обществения контрол върху дейностите, свързани със създаването и разпространението на културни ценности. Законът за авторското право съществува, за да бъдат добре защитени правата на творците - автори и интерпретатори. Кодексът на труда експлицитно регулира взаимоотношенията между работодатели и работници, както и процедурите на тристранното договаряне. Законът за местното самоуправление дава достатъчно права и самостоятелност на местните власти сами да определят стратегията за културното развитие на територията на съответните общини. Кому е нужно Министерството на културата като ментор да участва в процеса на вземане на решения по отношение на културното развитие по места, да контролира културните организации и да се занимава повече с това какво на чиновниците от министерството им харесва естетически и какво министерството може да обяви за художествено несъстоятелно. Работата на министерството е не да се държи като цензор и финансова гилотина за инициативата, а да избере в какво да инвестира парите на данъкоплатеца, за да стимулира независимото културно развитие. Министерството създава уж самостоятелни юридически лица; те обаче не могат да се еманципират от политическата власт и винаги ще бъдат заложници на идеологическите й пристрастия. За съжаление в предлагания проектозакон подобна опасност не само не е избягната, а напротив - приета е с грим от равнопоставеност, децентрализация и демократизъм, необходим за легитимиране на традицията да се упражнява административен произвол.
Законът прилича на Франкенщайн, скърпен от плътта на различни правилници, постановления и устави с пожелателни формулировки, които могат да бъдат прекрасна нормативна база за различни видове организации в областта на културата, но нямат място в един закон. Единственият член, който по същество регламентира финансовия ресурс на българската култура и по този начин я закриля, е този, който определя средствата за култура, заделяни в републиканския бюджет, да са равни на 1% от БВП. Както и очаквахме, този текст няма да попадне за обсъждане в пленарната зала. Защо? Ами защото:
1. политиците трябва да са прочели доклада на Съвета на Европа за културната политика на България;
2. трябва да са разбрали какво пише в него;
3. трябва да могат да отговорят на въпросите, зададени там;
4. трябва да разберат какво означават термините "съхраняване", "опазване", "закрила", "развитие" и преди всичко "свобода".
Европа означава две неща:
1. стабилна политическа система;
2. гарантирано право на частна инициатива.
За какво приобщаване към Европа може да става дума, когато регламентираме "отвореност към световните културни процеси" и се занимаваме само с приобщаване към европейските културни структури чрез закон, без да променяме манталитета на съществуващите родни институции и организации. По какъв начин този закон закриля българската култура, когато в горепосочените нормативни документи има достатъчно основания културните организации да се конституират, развиват и прекратяват. Не е ли по-добре министерството вместо да създава с административен акт съответните организации, да ги закрие и да им даде пари да се самоконституират по смисъла на тези закони. Тогава те ще бъдат много по-добре контролирани от обществото и своите потребители, и принципът за равнопоставеност пред бюджета на министерството и общините ще бъде много по-валиден. Тогава и принципите за демократизъм и децентрализация вероятно също биха били по-осъществими. Да, тогава и министерството, и общините няма да могат да си измиват ръцете с факта, че трябва да дадат на всички по малко и така да продължават агонията в сектора, а ще трябва да направят конкретен избор на критерии и процедури, за да гарантират прозрачност в процеса на вземане на решения според приоритетите на националната културна политика, посочени в съответната политическа програма. Така ще се гарантира качество и професионализъм в политиката, което означава способност за поемане на риск и отговорност. А това са уроци, които всяка културна организация в България вече знае.
Ако в този закон Министерството на културата предложи схема за разпределение на държавния бюджет за култура, в която да е ясно какъв процент от парите отиват за издръжка на инфраструктурата, какъв процент за създаване и какъв процент за разпространение, това ще бъде изключително голяма крачка напред. Тогава може би по-лесно ще идентифицираме кой създава, кой разпространява и кой потребява. Може би тогава системата няма да се задъхва от свръхпроизводство при все по-свиващия се пазар. Тогава може би ще бъде спестена огромна административна енергия, която безсмислено прелива от пусто в празно, и творческата амбиция най-сетне ще се научи да бъде предприемач на самата себе си. Тогава и работодателите (възложителите) може би ще се превърнат от чиновници в предприемачи, а творческите съюзи - от анахронистични рудименти в партньори, които защитават творческата свобода. Тогава и публиката може би ще има по-голям достъп и по-голяма възможност за избор как да осмисли свободното си време и да участва в процеса на възпроизводство на българската култура. И ще се гордее с културната си идентичност.
От закон за закрила на българската култура има нужда, ако има концепция за нейното развитие. Такъв закон може да бъде само част от стратегия за развитие на българската културна политика. За да се изработи стратегия, необходим е национален, обществен дебат. Дебатът в момента е невъзможен. Защото природата на субектите, потенциални участници в този дебат, е сякаш шизофренична. Нито работодателите са предприемачи, защото са чиновници. Нито синдикатите са партньори, защото изпитват носталгия към "тежкото минало". Нито институциите са отворена врата. Институциите по принцип ненавиждат промяната и за тях тя не може да представлява ценност, защото е неестествено те сами да се откажат от властта, контрола и статуса си. Така е по цял свят. Публичното пространство е задръстено от "независима" преса и разнообразие от национални, регионални и частни медии, в които работят еничарски отряди, които осъзнават своята функция само на ниво пощенска кутия или рекламна поръчка.
Опитът българската култура да се превърне в пространство на гражданското общество и територия, независима от политическия и административен произвол на институциите, тепърва предстои.
С пожелание за успех в четенето и разбирането на Чарлз Ландри,
Златко Гулеков