Войните са тук, къде са поетите?

Щрихи към посттракийската "Маразиада"

"Ако те, тракийците, имаха единствен владетел, или бяха в съгласие, никой не би могъл да ги победи и те биха били, по мое мнение, по-могъщи от всички народи на земята. Но такова съгласие е напълно невъзможно за тях и няма средство, което да ги доведе до него, и това е причината за тяхната слабост..."
Тези прозрения, принадлежащи на "бащата на историята" Херодот и цитирани от Джудит Джой в обширната й статия, посветена на изложбата на тракийски съкровища от България, ("Morning Sentinel Feature", 15.II.1998), са послужили на авторката за логичния извод, че са валидни за ситуацията на Балканите и след 2500 години. Вероятно, това ще да е най-устойчивото качество, което сме "приватизирали" от траките, а след това сме си го включили в "генетичното наследство", съхранявано грижливо през вековете. Ако не послужи за друго, то поне разширява периметъра на модерните причинно-следствени анализи за сегашното ни "дередже". Значи - виновни са все пак и траките. Успокоени от подобен аргумент, продължаваме с тракийска непоколебимост "да не бъдем в съгласие" - както е казал Херодот, да се охулваме, "оплюваме", да се изненадваме с удари "под кръста" - т.е. все безобидни занимания, заимствани от тракийския боен арсенал.
Изключително подходящо, като по класическа рецепта, за тези упражнения подхожда тъкмо траколог. Няма значение какви са причините и мотивите (те и досега остават в сянка). Важен е разгромът. Но тъкмо тук се е намесило и византийското ни наследство - подло и коварно "да удариш в гръб ... падналия". Траките поне са по-смели. Затова проф. Маразов ще има да се чуди на изопачените факти, появили се изведнъж и масово в пресата, базиращи се на аргументите: "говори се", "чува се", "изглежда, че" и т.н.
На пръв поглед причината, фокусирала забележително количество отрицателна енергия срещу професора траколог, бе изложбата от тракийски съкровища, подготвяна да гостува в САЩ, на която той е уредник (куратор) - т.е. съставител на концепция за експозицията, на каталога и на подбора на експонатите. И докато в навечерието на откриване на изложбата - 6 февруари 1998 г., за некоректността на много от материалите, появили се по това време в пресата, можеше да се намери логическото за региона ни обяснение (завист, разчистване на сметки и т.н.), то твърде съмнително е подхващането на същия рефрен три месеца по-късно - при това без видима причина и чрез повтаряне на предишните "доводи", опровергани многократно в медиите, включително и на специалната пресконференция в Министерството на културата. Парадоксът, че изложбата печели все по-шумно акламирани овации в САЩ, а у нас периодично разпъват на кръст с измислени аргументи нейния организатор, навежда на размисли от съвсем извънхудожествен характер. Дори по инерция се усещаме подвластни на подсъзнателното изкушение да прогнозираме поредната следваща вълна от обвинения, тъй като практиката показва, че съвсем не е нужно да сме осведомени за евентуалния истински повод - той все остава задкулисен.
На първо място се натрапва една зле прикрита, по-точно въобще неприкривана недобросъвестност. Изтъкват се "факти", които много лесно биха могли да бъдат проверени. Например, непредубеденият и доверчив читател на в."Култура" от 3 април 1998 г. трудно би устоял на възможността да не се възмути до дъното на душата си от "самоназначилия се куратор Иван Маразов, решил да "приватизира" националните съкровища на България". И въпреки че авторът на статията Владимир Гаджев допуска известна условност относно приватизационната методология, поставяйки все пак един път думата в кавички (нека всеки го разбира както може!), бомбата вече е хвърлена. Явлението прераства в "модела Маразов", който "... ще продължи с приватизационните си (вече без кавички - б.а.) мераци". Много е ефектно, дори интригуващо и изостря във време на приватизация приватизационния хъс на предприемчиви бъдещи приватизатори. Ще трябва обаче да ги разочароваме - все още в тази държава има закони (поне в тази област) и те категорично отхвърлят подобна възможност. Авторът на статията знае добре това и - къде с кавички, къде без тях - засяга важен проблем, независимо че го тълкува с импровизаторски талант и гъвкавост. Става въпрос за "болна" тема в българската музейна практика: за отстояване на преувеличени и несъществуващи права от страна на работещи в национални музейни институции лица и вживяването им в ролята на феодално овластени. Това на практика довежда до постоянни конфликти, ако случайно с принадлежащите на държавата и съхранявани в съответния музей експонати трябва да работят (да проучват фондовете, да подготвят експозиции и т.н.) не някои от служителите в музея, а "външни" лица. Те, разбира се, нямат никакъв начин да бъдат самоназначили се, а са винаги упълномощени от Министерството на културата, но това са подробности, които за удобство и според случая се премълчават. Воплите на пренебрегнатите "правоимащи", че са "им" приватизирали паметниците от "техния" музей, се свеждат до формулировки от рода на "кой е той и защо именно той ще прави изложбата" и звучат покъртително популистки. Човешко е - професионална ревност някаква. Можем да я разберем, но не и да оправдаем изопачаването на простата истина. За яснота и точност ще цитирам договора между Министерство на културата - София, и Тръста за музейни изложби - САЩ, сключен на 29 март 1995 г. и неговата точка 4, в която се казва, че "проф. Иван Маразов от Института по изкуствознание, София, ще бъде гост-уредник на изложбата" и в качеството си на упълномощен от Министерството на културата (тъй като той не е по това време на служба там и съответно няма как да се самоназначава и самоурежда) неговите права и задължения са строго регламентирани. За още по-голяма (т.е. тотална) сигурност спрямо непредвидени евентуалности, в Анекса от 24.09.1997 г. към Договора, точка 4 е допълнена: "Всички други задължения на гост-уредника, свързани с изложбата, трябва да бъдат съгласувани с Министерство на културата." Така че разтревоженият българин може да си отдъхне - проф. Маразов, дори и да храни смътни надежди, не би могъл без съдействието на Министерството на културата (т.е. на държавата) да задоволи приватизационните си мераци по отношение на "националните съкровища на България" и по-специално на тракийското злато. Нищо, че има "ноу-хау". И Владимир Гаджев е усетил тази подробност: "Собственик на "ноу-хау", амбициозен човек, предприемчив, очевидно добър познавач на човешките слабости, Иван Маразов не губи времето си напразно. Издава доста книги..." Поразени от брилянтната логика, разнищила скритата взаимообвързаност на фактите, можем само да пророним - Дай, Боже, всекиму!
Колегите на професора по тракология от Института за изкуствознание при БАН много отдавна са забелязали, че той наистина, вместо да си губи времето, пише книги. И така, книга след книга, години наред чрез задълбочен изследователски труд (а не благодарене на статии в пресата, дори когато става дума за в. "Култура"), той е изграждал и утвърждавал научния си авторитет.
Но недалновидността и доверчивостта на научните среди са развенчани набързо от журналистите. Без тях ние не бихме и могли да се досетим защо проф. Маразов е издавал книги и особено "Рогозенското съкровище". За да ги продава, разбира се, и то в Америка! Владимир Гаджев го потвърждава: "С тези луксозни томове в багажа Иван Маразов ще може да си позволи нелоша частна търговия в САЩ". Това е много важно звено, изясняващо подозренията ни относно престоя на професора в Щатите. Става ясно какво е правил той през трите дни (в рамките на които бе поканен в Сейнт Луис при откриване на изложбата) освен работата, свързана с експозицията и лекциите, посветените на тракийската култура, изнесени пред многолюдна аудитория.
И тук стигаме до най-съществената част, до костеливия орех на обвиненията, подсилени от традициите на народопсихологията ни - до въпроса за парите. От една страна, значи, американците ни измамват, като дават на държавата ни само 250 000 долара наем за изложбата, а това е нищожна част от сумата, която те ще спечелят от продажбата на "билети по 20 долара". Нищо, че вестниците посочват съвсем други цени на билетите - 5 долара за възрастни, 4 - за студенти и ученици. По този начин музеите в САЩ се самоиздържат, и все пак не би било лошо да ни дадат цялата сума, смятат някои от българските журналисти и всички привърженици на българската кауза. А за разходите по транспорта, охраната, осветлението и т.н. - да си берат грижата американците. Добре поне, че на пресконференцията в Министерството на културата в София изказването на президента на Тръста за музейни изложби в САЩ г-жа Ан Таунсенд впечатли присъстващите с факта, че отново сме сред изключенията - за пръв път американците, с жест на съпричастност към трудното ни икономическо положение плащат наем за гостуваща изложба. Световна практика е размяната на изложби, а не заплащането - такъв е смисълът на понятието културен обмен.
На споменатата пресконференция направи впечатление и нещо друго - от българска страна не се говореше за изложбата като за духовен и културен феномен от мащаб, какъвто досега не сме имали, а предимно за пари: какво ще получим, не може ли повече, колко струва ... и т.н.
При това положение, след като се изясни, че държавата ни не може да получи повече пари (заради Маразов!), значи някой друг може. Досещаме се кой: "За съставителство и авторство, чу се, тракологът е сложил в джоба си около една трета от сумата, а ще има и премии". Просто възмутително! Тия американци заплащат авторския труд! А в България (според някои) той като че ли въобще не се заплаща и "провинилият се" трудововъзнаграден писач трябва да се чувства със статута на мошеник и да се срамува. Нека само, когато надничаме в чуждата паничка, тъй като едва ли скоро ще се отучим от това, да имаме предвид, че голяма (наистина голяма!) част от сумата за каталога към тракийската изложба е била отделена за цветоотделки, за преводи и т.н. И тогава, след като ги калкулираме, да пресметнем колко са останали за автора-съставител. Но това няма да ни направи нито по-умни, нито по-щастливи.
Има и друга любопитна подробност - изработката на търговски копия на тракийските съкровища (а не на фалшификати със съмнителен статут, понякога заместващи оригиналите), които да се продават в американските музеи, докато трае изложбата. Това е утвърдена световна практика и не става дума за "профанация на тракийското изкуство", каквато е формулировката, послужила за претекст да не се сключи договор за изработка на копията. За по-голяма точност ще добавя, че в Анекса към Договора (точка 11.3) тази клауза не е елиминирана, както четем във в."Култура", тъй като такава клауза няма. В договора пише, че разрешението за производство на копия, продажбата им и т.н. "ще бъде предмет на отделен договор". Следва Анексът с една-единствена проста, но гениална фраза по въпроса, която цитирам буквално и с чувство за отговорност: "Последното изречение отпада". Това отхвърля възможността да се сключи подобен договор. Защото Тръстът за музейни изложби от САЩ, който плаща копията, предлага те да бъдат изработени от американската фирма Museum Reproductions, с която Тръстът и всички американски музеи редовно работят, а не от наши майстори, както пък искаме ние. Който плаща, той избира кого да предпочете и на кого да се довери - това е то "профанацията на изкуството". Професор Маразов и да искаше, просто няма как да се вклини в тази клауза. Иначе кой знае какво щеще да стане.
Но ако нямат копията-менте, американските посетители на тракийската изложба поне имат нейния каталог. За това подчертано им завиждам. Начинът, по който са систематизирани и отпечатани репродукциите на тракийските шедьоври, ще позволи на хората отвъд океана по-добре от нас да се вглеждат в детайлите, да си ги припомнят, когато пожелаят. Ние пък - ще тренираме паметта и въображението си.
А тракийската изложба в Америка върви успешно. Добре, че дотам не се чува кой у нас какво е приватизирал и защо той, като може и друг. В отзивите, публикувани в американската преса (досега 71 на брой), хората благодарят на държавата България, на правителството и президента й, на българското Министерство на културата. За тях това са законните институции, олицетворяващи народа-наследник на траките и съкровищата им.
Още преди откриването на изложбата едно от най-авторитетните списания за антично изкуство и археология "Minerva " помести обширна статия в чест на събитието (бр. 1, януари/февруари 1998). По-късно задълбочени анализи и оценки се появиха в сп. "Тайм" (2 март 1998) и в много други специализирани издания. Във всички тях се подчертават изключително ценните художествени качества на тракийските предмети, включени в изложбата и съответно в каталога и новата концепция за изследването, описанието и експонирането им, която изтъква на преден план техните функции (култово-ритуални, социално-йерархични и т.н.), а не местонаходищата им.
Самият български президент, лично открил най-голямата и престижна досега изложба от такъв характер, изтъкна в словото си, цитирано във в."Southeast Missourian" от 7.II.1998 г.: "Чудесно е и съм горд, че моята страна е представена тук с такава впечатляваща изложба!"
За повечето американци това очевидно е първият по-сериозен досег с културата на България и нищо чудно - дори с понятието "България". Често в статиите, посветени на изложбата, е поместена картата на древна Тракия и границите на съвременна България. И дори само този факт е важен като първоначална информация за бъдещо културно сътрудничество.
Жалко само, че ние, истинските наследници на траките, имаме повод да добавим към оценката на в."Тайм" относно "изключителния поглед към изчезналата култура на поети и воини от планинските области на север от древна Гърция" - да, тук все още воините се прераждат, къде са поетите?

Красимира Коева