Мюсюлманската култура
по българските земи.
Изследвания

Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания.
Съставители Росица Градева и Светлана Иванова.
Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. 2.
Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. София, 1998.

Солидният по обем и полиграфско изпълнение том e създаден на базата на материалите на Международен семинар в рамките на програма за изследване на мюсюлманската култура в българските земи* към Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. Представят се широк кръг проблеми от историята и настоящето на мюсюлманската култура, чиито творци и ползватели са живели или живеят по нашите земи. Състоянието на ислямистичните културологични изследвания у нас предопределя едно от качествата на разработките - повечето са свързани с анализ на паметници на материалната и духовна култура, които влизат за първи път в научно обращение. Впрочем това е и целта на работещите в програмния колектив: активиране на научния интерес към ислямоведските изследвания и подпомагане на събирането и съхраняването на "емпирията" на ислямската култура у нас - било то жива памет, запечатана във фолклора и обичаите, ръкопис, архитектурен паметник или документ.
Работата на 22 автори на сборника се центрира около няколко проблема, които уплътняват реалния и малко познат образ на мюсюлманската култура у нас. Доколкото е свързан с генезиса на носителите на ислямската религия и култура, не е пропуснат един от най-популярните сюжети в българската историография за периода ХV-ХVII в. - ислямизацията (Махиел Кил), разкрита като двусъставен процес на колонизация на мюсюлманско население и ислямизация на местни хора чрез скрупульозен анализ на новоразкрити османски извори от ХVI-ХIХ в. за селата на Чепинско в Родопите и в Севлиевско.
Разглеждат се някои от културно-просветните институции на ортодоксалния ислям в българските земи под османска власт - религиозни дейци, училища, периодичен печат - и трансформирането им под влияние на стандартите на новото време (Стефка Първева, Орлин Събев, Александър Попович).
Малко популярни са вече 120-годишните изследвания на арабографичната ръкописна традиция у нас, свързани с колекцията от ориенталски ръкописи в Националната ни библиотека (Анка Стоилова, Зорка Иванова, Стоянка Кендерова). Научно са разкрити новосформирани сбирки от арабографични книги в две родопски села. Така се осветлява един забравен момент от културната ни история, но се предлага и модел за научното регистриране и интерпретация на немалкото паметници на арабската и османска книжовност, намиращи се днес в различни институции, джамии и частни лица. Разгледани са отделни оригинални произведения на османската книжовност, запазени в България: житието на халветийския шейх Бали ефенди Софийски от ХVI в. (Мария Калицин, Красимира Мутафова); сборник от жития на ислямски светци на Сюлейман Кюстендилли, сред които на жени-светици, както и на светци, живели в Югозападните Балкани (Зорка Иванова); от голям научен интерес е житието на Демир баба, спадащо към езотеричната книжнина на алианите у нас (Невена Граматикова).
Произведенията на османската агиография са свързани с една от най-популярните теми в световното ислямоведение - мюсюлманските ордени, дервишкия или неортодоксален ислям, суфизма и езотеричното (Натали Клейер, Хари Норис). На много места, както и у нас, ислямът се проявява най-вече като мрежа от суфийски хетеродоксни ордени, но изследването им е затруднено, защото езотеричните общности трудно допускат в средата си изследователя, а писмените свидетелства за тях са ограничени.
Съвременният живот просто смила традиционните обичаи, социалната организация, фолклора на населението, традиционно изповядващо исляма, и събирането на все още съществуващата "жива фактология" не търпи отлагане. Това, което популярно се нарича народен, битов ислям и отвежда към реалното взаимодействие на ортодоксията, мистицизма и суеверието, на фолклора и високите литературни образци на ислямската книжовност, е представено в сборника чрез изследвания на фолклора на мюсюлманите в България: взаимоотношенията на сакралната и реална история на българите мюсюлмани в Родопите; отражението на легендарните войни на Маслама от класическата арабска книжнина във фолклора; баладата "Сами деца в гората" от Северозападните Родопи; представата за джиновете (Галина Лозанова, Хари Норис, Божидар Алексиев, Евгения Троева). Някои от тези изследвания разкриват един, може би неочакван, ракурс към темата за взаимопроникването между историята и митологията.
Изследването на паметниците на материалната ислямска култура предполага прилагането на различни подходи, за да се компенсира изчезването на много от тях, а също и специфична подготовка за прочита на културните им кодове. Подобни цели си поставят разработки, центрирани около интериорната украса на бектишйските гробници, тюрбетата в Средните Родопи, джамия в Калиакра (Любомир Миков, Валери Григоров, Мария Йосифова).
Академичната активност за изследване на културните прояви на мюсюлманите у нас вероятно ще даде възможност да се поставят и някои теоретични въпроси, свързани с методиката на проучване на "конкретния" балкански ислям и на възникналата на основата му култура; с изясняване на регионалните особености и подвариантите на ислямската култура на Балканите като една от най-старите и най-добре вписана в средата си ислямска култура в Европа.
Сборникът маркира реалното структуриране в нашата хуманитаристика на самостоятелно изследователско поле, в което се вписва натрупалия петгодишен опит програмен колектив, ангажирал български и чужди изследователи. Програмата по някакъв начин подпомогна стартирането на няколко млади изследователи и ангажирането им с мюсюлманската култура не вторично, а като основна посока на научните им интереси. Това е малко приватен, извън съществуващите официални академични институции начин за подготовка и самоподготовка, за работа в автономна академична мрежа, базираща се на добър академичен мениджмънт на Росица Градева и самостоятелно финансиране.
Авторите на сборника се придържат към академичния тон, без да се изкушават да плашат някого и с нещо от миналото, да придават стойност на изследванията си чрез многозначителни намеци за ситуацията при съседите ни, да обясняват, че без историческото знание - известно само тям - у нас ще се случат кой знае какви чудесии.
Всъщност, ако трябва да се изведе някаква полезност на представяното издание, то вероятно е в прибавянето на нова фактология и научни интерпретации, които уплътняват образа на една от функциониращите в земите ни културни системи. Това е позитивно знание, което стеснява периметъра на заменящите историята митове, на унизителното използване на "историята" като плашило и манипулатор. Директна в този смисъл е една реплика на холандския османист Махиел Кил, посветил голяма част от усилията си на нашата история, в заключение на изследването му на феномените около "поп Методи Драгинов", известни и като "Време разделно". Подплатявайки солидно с османски документи отдавна лансираното в нашата историография, че в Средните Родопи местните християни са станали мюсюлмани при "бавен, пълзящ процес на ислямизиция", стартирал през ХVI и продължил до началото на ХVIII в., той казва: "Всичко това е достатъчно, за да бъде изваден "поп Методи Драгинов" и неговият разказ на ужасите от кръга на достоверните исторически извори. Други народи, включително и моят собствен, които също са се впускали във фалшифициране на собствената си история, защото тя не е такава, каквато им се е искало да бъде, отдавна са демаскирали подобни писания. Може би е дошло времето и българите да направят това. Съществуват огромни масиви източници за истинската им история и те са достъпни за всеки, който пожелае. Защото въпреки блестящата работа на историци и лингвисти като Х. Кодов, П. Маринов, И. Тодоров и А. Желязкова, статуята на мъченика епископ Висарион все още стои на централния площад в Смилян, а селото на Методи Драгинов Корова все още се нарича Драгиново (от 1966 г.), бележейки паметта на човек, който не съществува."
Българската историческа наука задълго, в немалка степен и днес, се въздържа от ситуирането на българската история в регионалното, европейско или световно минало; дългогодишно беше и неглижирането на културната история и религиоведските изследвания. Това последното вече не е само резултат от идеологическия императив на един политически режим, а атеистическият рефлекс на българското учено съсловие, което се интересува от религията на първо място като политическо оръжие, а от религиозните институции доколкото това служи на политико-икономическия анализ; но избягва да разглежда религиозността на средновековния човек и обществото като мирогледна и духовна емблема на един отминал свят. Без друго това лишава средновековната култура от нейната душа - вярата, сакралността.
Отбелязвам горното в очакване да стане възможно на страниците на историята, разработвана в България, да намерят повече място нови теми и подходи, в очакване историята да не се представя изключително като низ от войни, загуби и победи, но да отвори страниците си за културата и религиозните вярвания на хората от миналото, за тяхното ежедневие и манталитет; така по-пълноценно биха се осмислили великите епохи на общобалкански културни циркулации; ще може да си представим духовната ни история като част от едно по-голямо цяло, в което сме били и ползватели, и водачи, и транслатори.

Светлана Иванова

___________________
* Програмата "Изследване на историята и съвременното състояние на мюсюлманската култура по българските земи - народен и висок пласт" стартира през 1994 година към Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия; понастоящем функционират две самостоятелни програми - историческа и етноложка. През декември 1994 г. беше проведен Международен семинар "Ислямската култура в българските земи: минало и настояще", а през април 1998 г. - "История на мюсюлманската култура в българските земи", субсидирани от Фондация "Отворено общество" и Британския съвет, София.