Отново за Светлин Русев


Ще пиша за живия художник така, както е прието да се пише за тях сто години след смъртта им - с предаността на поклонник и със страстността на враг.
Н. Пунин

За мен най-интересното в изкуството е личността на твореца; ако тя е неповторима, склонен съм да простя хиляди недостатъци...
С. Моъм


И този път Светлин Русев ме изненада. Изложбите му винаги имат повод - скрит или изявен - имат посвещение, цел. В тях винаги очаквам няколко нови, невиждани от никого и още неизсъхнали творби, които авторът държи да наложи и незабавно да утвърди като тема, образност и стилистика. Помня грандиозната ретроспектива "Пътят" в залите на НДК, с която ни разтърси за шестдесетия си рожден ден и която съдържаше всичко. С какво още би могъл да ни удиви художникът на монументалните форми, на нравствения максимализъм и вечното страдание? С възможно допускане в интимитета на авторовата личност, с едно неочаквано саморазкритие?
Изложбата "Майка ми", която Светлин Русев ни показа в галерия "Досев", сякаш съдържа тъкмо това предизвикателство. Какво по-лично и интимно от майката? Какъв по-благороден жест от този да посветиш на майка си цяла изложба за шестдесетия си рожден ден? Какво се крие зад това? Каква е особената функция на изложените над тридесет портрети с неизменното заглавие "Майка ми"?
Не бих търсила тук сублимация на Едипови фази. Самият образ на деветдесет и четири годишната старица като че ли не създава потребност от фройдистки анализ. Опитът за постмодернистки "прочит" вероятно може да открие преднамерена концепция, ясно изградена стъпка по стъпка. Но няма да е достоверно. Защото няма концептуална изложба, изграждана четиридесет години наред.
Едно е ясно: портретите на майката не са епизод, а съпътстват художника през целия живот, бележат и върхови точки в неговото творчество. Техният "поглед от стената" (както казва един социолог) неизбежно насочва вниманието към личността на самия автор, към властното присъствие на онзи, който ги е създал и който ги е събрал. Картините с образа на майката, в които обективното и субективното се пречупват по най-своеобразен начин, със сигурност задоволяват някаква дълбока вътрешна потребност на твореца.
Като художник Светлин Русев има една всепоглъщаща страст - да изучава човешките лица, в смисъл на онова рембрандовско нескончаемо дълбаене в човешкия лик за откриване на тежките белези на преживяното и изстраданото, което е свойствено на твореца в неговия краен максималистичен вариант. В повечето портрети (а той рисува сравнително тесен кръг модели - родителите си и някои много близки) авторът сякаш преднамерено подлага моделите си на тежки духовни изпитания, за да изглеждат - дори младите - измъчени и изтерзани. Това субективно усложняване на образите достига своя предел в мрачното безпощадно самобичуване на "героя" в единствената автопортретна композиция "Майка ми". "Съвършенството на човека се определя от степента на преживяването (преживяното)" - такъв е един от заветите на големия български живописец Кирил Петров, учител и духовен наставник на Светлин Русев.
За психопластичните портретни експерименти майката е преди всичко идеалният обект - постоянен модел, отзивчив, безропотен, търпелив. С напредването на годините, под бремето на зрелостта, на екзистенциалния опит и духовните прозрения портретите на майката стават все по-съвършени, самият образ - все по-изчистен и красив. Леко приведената костелива фигура, умиротвореният лик, пластиката на ръцете (тези огромни, преднамерено изтъкнати изразителни ръце!) изявяват архетипните качества на човека и неговото състояние пред вечните конфликти на живота и смъртта. Художникът отделя и монументализира образа извън конкретната пространствено-времева среда, в едно максимално "сгъстено" или безкрайно пространство. Чужд на пленерно-емпиричното цветово възприятие той разработва сложни колоритни структури върху взаимодействието на големи цветни зони, чието съотношение често означава конфликт, борба или скрито напрежение в багрената материя на платното. Същевременно той не се отказва от изисканите модулации на топло-студени тонове, затворени в отчетливите форми на отделната фигура, чието пластическо изграждане започва със здравата конструктивна рисунка.
Фактът, че художникът почти никога не акцентира неповторимостта на модела (най-"индивидуализирани" са двата ранни портрета, изпълнени от автора по време на следването му в Художествената академия), дава възможност образът на майката да съществува свободно и в рамките на която и да е фигурална композиция: той винаги сякаш е извлечен от контекста на някакви непознати нам картини, или е подготвян, за да бъде включен в друг контекст. С това той придобива общо културно значение, дори събужда недвусмислени исторически асоциации. По-скоро напомня за онези черти от българския национален характер, които Светлин Русев особено високо цени - онова надмогване на горчивините, страданията и трудностите, онази устойчивост на нашия народ, която му помага да запази до днес етническата си и духовна идентичност.
Какво е доминиращото излъчване на повтарящия се образ? Духовната сила и устойчивостта. Мъдростта, която (по думите на един известен психиатър) се намира "някъде между яда и примирението". Един жилав, жизнеутвърждаващ песимизъм (колкото и парадоксално да звучи това) като единствена алтернатива на оцеляването. Субстанциалното единство на майката и сина в този случай, мисля, означава и единство на световъзприятието. На такава майка - такъв син.
Той никога не е бил и по природа не може да бъде жизнерадостен апологет. Напомням, че в 1988 г. силният "Вик за Русе" в "Култура" (тогава "Народна") бе на Светлин Русев. Ловките метаморфози, празните предизборни обещания и безсмислените компромиси в посттоталитарния период не "изкривиха неговите черти" (изразът е на Адам Михник). Той не избра и пътя на интелектуалното оттегляне, на пълното отсъствие от обществения живот - избор на редица достойни интелектуалци. Остана много активен, проницателен, изпреварващ събитията, много жизнен, преуспяващ, несломим. Не се отказа от моралните си изисквания към себе си и към действителността, за да улесни живота си. Това, което писа в "Култура" през 1980, е валидно за него и днес: "Животът може да бъде тежък или по-лек, обстоятелствата - превратни, а ударите на съдбата - неочаквани и жестоки, но в самата същност на човека е заложена възможността да отстоява достойнството си, да превърне съществуванието си в живо въплъщение на нравствените максими, на които служи, да ги очисти от фарисейското двуличие и лично да докаже онова, в което вярва" ("Народна култура", 16 май 1980). Колкото и високопарно да звучат тези думи днес, не бихме могли да отречем, че малцина съумяват да превъзмогнат превратностите на житейската съдба и така да отстояват своите идеи, замисли и амбиции като Светлин Русев.
Във всички трудности, горчивини и страдания Майката е заедно с твореца. Не толкова негово alter-ego, а по-скоро super-ego като носител на всички морални ценности. Потребността да види майка си отстрани - чрез обективираното отчуждение (отстранение) на портрета - и в нея да види себе си, периодично се изостря и актуализира. Това бихме могли да проследим, ако съпоставим биографичните факти с едва доловимите нюанси на различни психически състояния в портретите от последните двадесет години. За това ни напомня и ясно изявеното усещане, че страданието по необходимост е свързано със занаята на живописеца, че между тях съществува неизбежна фатална връзка, която хвърля трагични отблясъци върху съдбата на редица творци.
В този смисъл изложбата "Майка ми" е също една пълноценна ретроспекция, показваща рядка за днешните времена последователност и стабилност. Тя ни представя високи образци на портретното изкуство - един рядък и безспорно неглижиран жанр в епохата на постмодернизма. Като образност и пластически изказ това изкуство може да изглежда анахронизъм на фона на волните, остроумни и фрапантни постмодернистки опуси. И все пак напомням, този художник и портретите му са търсени в галериите на Париж, Женева, Хамбург и Италия. Защо? Отговорът може да бъде само един: защото е един от големите майстори на живописта от последната четвърт на нашето столетие.
Специфичният ефект на авторовото присъствие в художествената творба - и най-вече в портрета - е тъкмо това ясно изразено, понякога оголено преживяване или съпреживяване, което не е само естетическо верую на Светлин Русев, но по-скоро качество или особеност на личността. И ако разглеждаме изкуството на художника не само като явление на пластическата култура, а като феномен в духовния свят, неизбежно възниква съпоставката с онези все по-рядко срещани (при възрастващия хладен интелектуализъм в културата на XX век!) творчески натури, които притежават изострена чувствителност към чуждата болка и страдание до степен да ги преживяват като факт от собствената си биография.
Такъв човек има нужда от комуникация - тип мълчание. Усещането за мълчание без динамика и суета, с дълбоко разбиране и всеопрощение - това е атмосферата в изложбата "Майка ми". Това е може би и атмосфера в ателието, пред статива? Но и там творческият акт е неосъществим, просто невъзможен без силното мъчително преживяване, без онова "трудно съхранимо напрежение, от тежестта на което като че ли бързаме да се освободим - какво казва художникът, - като от тежка и гузна съвест". Тогава къде художникът е щастлив? И ако там, в ателието - как изглежда лицето му, когато е щастлив?

Елка Бакалова