Добрин Петков -
диригентът жрец


Той беше от хората, чийто ръст винаги привличаше погледите, поставяше го някак особено отчетливо сред пейзажа - било сред множеството, забързано незнайно накъде по "Граф Игнатиев" (маршрута на Добрин Петков от филхармонията до дома му), било из пловдивските улици. Или, каквито са най-ранните ми спомени за него - из русенската главна улица. Сочехме си го и гледахме да минем по-близо край него, да го съзрем по-ясно, да надникнем в лицето му, защото вече го знаехме от сцената, знаехме какъв е и какво прави в града ни. Помня, Добрин Петков идваше при моята учителка по пиано Катя Рашенова. Случи се на два пъти да имам урок, когато той позвъни и влезе. Това си беше изживяване. Правех се, че не слушам какво си говорят (обсъждаха някакъв клавирен концерт, струва ми се, че тя го изпълни с него), но просто не можех да не се изкуша да погледам този интересен човек с особено, изсечено лице, което сега бих определила като антично.

Няколко месеца у нас живяха Васко Абаджиев и майка му и веднъж дойде Добрин Петков. За да поработят, както ни обясни госпожата. Та имах щастието да живея в Русе в годините, когато този град трептеше от желания за културен живот; в него се срещнаха и оставиха плодоносни бразди много забележителни личности-артисти, между които диригентите Добрин Петков и Константин Илиев, определили за десетилетия напред историята на Русенската опера и филхармония. Празници бяха концертите в така наречената зала "Москва" (обикновено кино, но и място за репетиции и концерти), в операта, т. е. Стария театър, после в новите сгради и на двата института... Още виждам в някаква зимна вечер в театъра (залата се отопляваше с огромни печки, които страшно ме привличаха с бумтенето си и размерите си) сцената - "Дон Паскуале" с Брилянта Кеворкян и главата на Добрин Петков, дирижиращ оркестъра, в който свиреха много приятели на родителите ми... Или пък с Пенка Маринова - в "Бътерфлай" (вече в новата опера), в "Бохеми" - все негови постановки.
Моето поколение се сформира, за щастие, именно под въздействието на такива неповторими и нестандартни личности. Техните творчески постижения неведнъж още на самия концерт/спектакъл осмисляхме и осъзнавахме. И не трябваше времето да отсява, да определя кое е значимо и кое не. Просто това, което те правеха, в 90 процента бе значимо. И ни караше да мислим, да сравняваме, да се ровим из книгите, за да прочетем още и още за някоя творба, интерпретирана примерно от Добрин Петков. Особено пък (през 60-те години), ако става дума за Онегер, Хиндемит, Шостакович, автори, които опознахме благодарение на Добрин и Константин Илиев. Колцина у нас днес биха могли да разказват за подобни вълнения. И изобщо има ли подобие на тия български колоси в изпълнителското изкуство? Затова мисля, че ние, които получавахме озарения и научавахме за музиката толкова, колкото никой урок или учебник не би ни дал, имаме привилегията да кажем - това бе голяма епоха за българската музика.
Добрин Петков - потомствен интелектуалец, факт, който веднага обяснява и културата, и начина му на общуване, маниерите и поведението му. Дядото - министър в кабинета на Радославов, бил е и председател на Народното събрание. Бащата - завършил е право във Франция, но се отдава на цигулката и става виден педагог, между чиито ученици са музиканти от ранга на днешните професори Владимир Аврамов и Боян Лечев.

Проф. Владимир Аврамов: "Бях ученик на г-н Петков и помня Добрин като малко момченце, което на четири крака се катереше по стълбището на къщата им. Беше чудно детенце! Викаше ми бате Владко. Обикновено ме посрещаше, тананикайки си мелодия от репертоара, който свирех. За всеки ученик имаше по едно музикално мото, което беше темата от 20-ия концерт на Виоти."
Майка му, Цветана Зографска, следвала пеене във Виена, от революционен македонски род, е била известна камерна певица. Вероятно тя му е предала любовта си към немските романтици - Шуберт, Шуман, Брамс. Домът на семейство Христо Петкови е един от центровете на столичното музикантство. На пет години роденият в Дрезден Добрин започва да свири на цигулка. В интервю от 1934 година (в българската преса) световноизвестният цигулар Жак Тибо изказва мнението, че българското общество трябва да помогне на "тези две чудесни деца" (Васко Абаджиев и Добрин Петков).

Трифон Силяновски: "Като свършихме трети прогимназиален клас, английският пълномощен министър в София Бентинк се запозна с Добрин, когато майка му пееше в "Матеус пасион" (след това Бентинк, сам певец-аматьор, урежда следване в Англия, б. а.). Добрин още в седми клас свиреше в оперния оркестър... И през септември 1937 година той замина за Лондон. На мен ми стана много мъчно, че се разделяме, защото ежедневно дружахме. Обикновено ходехме в Борисовата градина, към игрището на "Левски", тогава се казваше "Юнак"... Без да има мачове, седяхме си по тревата и си говорехме. На есента си взехме сбогом..."
Наистина, удивително е, че на 10 години Добрин Петков дирижира оркестъра на Детската театрална школа в София, с която гастролира и в Белград, на 12 години "дадох 20 цигулкови самостоятелни концерта в провинцията и съвместен концерт с проф. Панчо Владигеров в Белград през 1937 г., а същата година получих английска стипендия и заминах за Лондон, където следвах две години диригентство и цигулка."

В. "Български народен театър", Константин Зидаров (10.3.1937 г.): "Прощалният концерт на малкия Добрин Петков, при ценното съдействие и съпровод на г-н Панчо Владигеров, бе една затрогваща манифестация на неговия талант. Надяваме се, че не след дълго той ще направи голям напредък на музикалното поприще и ще бъде един от първенците на своето отечество. На добър час!"

Пророчески думи. Стипендията е за пет години, но започва войната и Добрин Петков се завръща в България. Впрочем в лондонския "Роял колидж ъф мюзик" Добрин Петков веднага се проявява и дирижира концерти. Още през коледния срок на първата година оценките на учителите му са: "по цигулка - "най-блестящият ученик", по дирижиране - "притежава истински талант и направи добър старт", а проф. Херберт Ховелс изтъква: "има всички данни за композитор... насочва вниманието си върху фундаменталното при хармонията и контрапункта и показва извънредна дарба за тях". Ето естественото начало на онази удивителна компетентност и толкова дълбоко познание за музиката, за много и различни композитори и произведения, интерпретирани (именно интерпретирани, а не просто изсвирени) от Добрин Петков в половинвековната му диригентска практика. Като цигулар продължава концертната си дейност и през 40-те години, когато се дипломира в нашата Музикална академия (1947), дирижира различни състави, с които се представя и пред обществеността.

Проф. Александър Райчев: "Знаехме се с Добрин от деца. Той се интересуваше от развитието ми като композитор. Впрочем тази заинтересованост беше към всички млади таланти. 1942 бях в казармата, когато в отпуската си написах "Ларго" и "Скерцо" за струнен оркестър. Когато научи за това, той веднага поиска партитурата и след няколко месеца получих съобщение от командира на полка, че ще има изпълнение на мое произведение във Военния клуб.
Добрин Петков и Младежкият оркестър направиха моето "Ларго". А едно от най-хубавите изпълнения на симфонията ми "Новият Прометей" е неговото! Често идваше да ме пита какво ново имам. Като студенти свирехме сонати за цигулка и пиано при проф. Владигеров, заедно концертирахме. Все си беше такъв - задълбочен, сериозен. Това наше свирене беше голяма практика за мен в жанра на камерната музика. Бяхме доста години заедно. Летувахме в с. Долна баня - един отбор музиканти (спомням си ясно Юри Буков), ходехме боси из реката и говорехме, разбира се, за музика... Тогава се увличахме по Панчо Владигеров, всеки мина през това. Незабравими лета в Родопите..."
Репертоарът на Добрин Петков постепенно расте, трупат се автори, творби. Какво богатство съдържа творческият му живот. Изброих 171 композитори в книгата, издадена след смъртта му благодарение усилията на близките му и приятелите. (Жалко, че не е рекламирана и популяризирана, защото тя е ценен документ не само за живота и артистичната дейност на Добрин Петков, но и за един голям и важен период от съграждането на българската музикална култура.) В така дългия списък, извън традиционния за всеки диригент "музеен репертоар", любим на меломаните, влизат много рядкости като някои творби от предкласиката, класиката и съвременността. Също и толкова много български композитори. Като се започне с Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир Пипков, Димитър Ненов, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев, мине се през следващото поколение на Константин Илиев, Лазар Николов, Александър Райчев, Георги Тутев и се стигне до младите през 60-те години Васил Казанджиев, Иван Спасов, Красимир Кюркчийски, Георги Минчев... Отнасял се е с внимание и към повече или по-малко пренебрегваните жени-композиторки.
Макар изтъркан от употреба, изразът "възрожденски плам" е най-точният за окачествяване същностната черта на неговото диригентско поведение спрямо родната музика. И е непоклатимо убеждението ми, че всяка творба е била проучвана, обсъждана, премисляна, четена безброй пъти по партитура. Защото Добрин Петков никога не си е позволил да застане пред оркестъра без собствена звукова представа и ясен възглед за едно произведение. Както съм сигурна, че невинаги му се е харесвало всичко, което му предлагат. Той притежаваше и неукротима енергия, и изкована не без битки със самия себе си дисциплина, и рицарска толерантност, и убеденост, че това, което прави, е в името на изкуството, на което той бе посветил целия си живот. В случая няма дежурен, юбилеен патос. Защото става дума за Добрин Петков. От ранно детство до сетен дъх винаги тая мисъл, винаги тоя стремеж към голямата музика. Колегите му ще го помнят като Върховен жрец, като Учител, като Майстор!
Проф. Александър Райчев: "Добрин Петков е най-големият български диригент след Саша Попов. Той не само получи славата на най-голям майстор на палката и на репетицията, на която издигаше до святост произведенията, които дирижираше, ала даваше пример на младите как да работят. Голяма бе любовта му към българската музика. Не само това. Той искаше да я доближи по значение до европейските шедьоври. И това почти го постигна за някои български композиции. Лично аз съм му безкрайно благодарен за моите композиции, които е изпълнил."

Проф. Лазар Николов: "Диригентският пулт бе неговият живот. Добрин се пожертва за изпълнителските си идеи. Постиженията му се дължаха на непрестанната борба за осъществяване на намеренията му. Независимо от качествата на творбата той повече или по-малко, но винаги имаше творческо отношение. Такава му е била природата - да умее да извади най-хубавото от произведението. Това считаше за свое морално задължение. Беше упорит до крайност в изискванията си. Понякога е тръгвал от едно по-стандартно отношение в изпълнението на симфония например, но постепенно стигаше до своето собствено виждане. Това правеше творбите да звучат по новому всеки път. Неотдавна слушах неговата "Петрушка". Възхитителна! Всичките му по-късни интерпретации, като Барток - Концерт за оркестър, Онегер, Шостакович, български опуси и т. н., бяха едно изящество, бяха лична, негова интерпретация, което е рядкост. Обикновено дори и най-известни диригенти вървят по утъпкания път, а Добрин си имаше винаги свой поглед, без да противоречи на авторовия замисъл. Невинаги той бе разбиран, оценяван. Случваше се публиката (в някои по-малки градове) да остане равнодушна, а изпълнението да е върхово. Имаше и неуспехи, невсякога получаваше достойната оценка."

Проф. Реса Колева: "Много отдалеч си подготвяше нещата Добрин. Винаги ме ангажираше година преди изпълнението. Три големи неща направих с него: цикъла песни на Димитър Ненов "Родина" - 1967 г., операта "Прикованият Прометей" на Лазар Николов - 1974 г., и "Матеус пасион" от Бах - 1982 г. Една година работихме върху "Прометея", изработвайки до съвършенство всичко. Помня, на първата репетиция му пея, Стела Димитрова е на пианото, учила съм най-старателно партията си, а той ме пресича: "Реса, тук не сме на урок по солфеж. Води се по музиката. Не мисли за интервали и тонове." Репетирахме у тях, на ул. "Граф Игнатиев". Много кротко, методично и възпитано, но настойчиво ще те върне и ще ти обясни защо. Започваше винаги с думите: "Колега, сега тук...". И понеже е цигулар, обичаше да използва щриха. Всъщност той ме научи да правя щрихи. Много бе прецизен в подбора на състава си, не обичаше да сменя певци, защото познаваше (покрай майка си) психиката на певеца. Търсеше - и намираше - хора, с които и ще има общ език, и ще работят здраво. Беше пословичен работяга, затова някои изпълнители бягаха от него. Голям фурор беше изпълнението на "Прикованият Прометей". Когато стигнахме второто действие, той свали очилата и го издирижира наизуст. Цели 100 страници сложна партитура. Така ни увлече... Лично аз много харесвам тази опера. За мен и работата по "Матеус пасион" бе голяма школа. Разказваше за Бах и пасиона, водеше ни към точното изграждане на образите. Неповторимо изживяване бяха срещите ни. Всяко негово изпълнение носеше щемпела "Добрин Петков".

Проф. Владимир Аврамов: "Имах щастието доста да свиря с Добрин, както и да проследя развитието му от онова даровито момченце до големия диригент, когото всички уважавахме за огромния му талант. В Пловдив по повод на моята 70-годишнина свирихме с Боян Лечев, Георги Бадев и Недялчо Тодоров. Концертът бе замислен така, че аз постоянно свирех на сцената, а се редуваха колегите ми, с които изпълнявахме двойни и тройни концерти от Вивалди и Бах. Накрая беше тройният от Вивалди. Добрин така беше туширал големия оркестър, така го бе изработил, че всичко прозвуча великолепно. Голямо изживяване. Имам записа и често си го слушам... Личи си ръката на Добрин. Беше възхитително!"

Иван Дреников: "Той бе могъща фигура с огромна сила на внушение. Извисен духовно, Добрин Петков успяваше да постигне забележителна вглъбеност, себеотрицание, невероятна трудоспособност. Отношението му към звука на оркестъра бе пословично, а тайнството на цялостния обхват на произведението той владееше перфектно. Беше истински исполин, когато застанеше пред оркестъра и го сграбчваше в ръцете си като едно малко същество и като вълшебник правеше чудеса, владеейки амплитудата на вглъбената мистичност, абстрактното състояние, желязното могъщество на звуковия потенциал. Кой български музикант е имал такова въздействие върху публиката, че само с появяването си на сцената да е бил аплодиран дълго!"

Добрин Петков и оркестърът. Много интересна тема, която един ден може би някой ще разработи подробно. Неговите отношения с оркестрантите, казват, винаги са били сложни, особени. Факт е, че работи до изнемога, че ако му се удаде възможност, може да репетира много повече от определеното време - разправят не един и два такива случаи. Факт е, че понякога музикантите започват и да нервничат, уморяват се, тайничко се съпротивяват. Но също така разказват, че негативните епизоди се отнасят до репетиционния процес. А на концерта всички са обхванати от Добриновия огън, подчиняват се безпрекословно на волята му и се оставят той да ги води, да вае своите музикални творения. Легенди се носят за Добрин Петков. Още от русенските му години. През 1950 е назначен в Русе, където дирижира и опери, и симфонични концерти с двата новосъздадени състава. На прегледите на държавните симфонични оркестри в София получава най-високи и възторжени оценки. Но всичко постига с къртовски труд, работи безспир с всеки оркестрант поотделно, изпипва и изработва до най-малките детайли всяка партия и успява да превърне в истински ансамбъл с професионални качества оркестъра, съставен от голям брой любители самодейци. Ето някои данни, взети от книгата за диригента: "В Русе дирижира 100 симфонични концерта от 1950 до края на 1955 г. Многократно дирижира "Отвличане от сарая", "Дон Паскуале", "Травиата", "Бохеми", "Мадам Бътерфлай", оперетата "Волният вятър" от Дунаевски - общо 143 спектакъла. Едва през последните 5-6 месеца на 1955 година получава поста главен диригент.
Мислейки за тези времена, спомням си как попаднах на една негова репетиция. Заведе ме г-жа Абаджиева. В дългия циментов тесен коридор на кино "Москва" цареше ужасен безпорядък - калъфи на инструменти, дрехи, разсвирващи се музиканти... Васко Абаджиев бе преобразен, неузнаваем. Предния ден се гонехме из двора на къщата ни, ядосваше ни се, защото го закачахме, а сега, с цигулката в ръце, стана сериозен, друг. Започна репетицията. Добрин Петков беше с някаква тъмна дреха, може би риза, застана пред оркестъра и всичко утихна. От безпорядъка започна да се ражда музиката. Всичко бе така необикновено, че не помръднах до паузата. Подобно изживяване имах и на една негова оперна репетиция. Много го обичаха и уважаваха русенци. Защото той бе истински отдаден на строителството на музикалния живот в града. Младежка енергия, устременост и възторженост посвети на симфоничния оркестър и на операта. Как да не страдаме заради днешния упадък!
На два пъти Добрин Петков става главен диригент на Пловдивската филхармония: първият път от 1956 до 1962, вторият - продължава цели 12 години (от сезона 1974/1975). Тогава реализира някои от най-високите върхове в изкуството си, превръщайки пловдивския оркестър в перфектен състав с високо професионално самочувствие. Води го на големи, престижни турнета в Европа. Между тези пловдивски епопеи са периодите пък в Софийската филхармония с незабравимите изпълнения на Брамс, Бетховен, Хиндемит, Онегер, Шостакович, постановката на "Дон Жуан" в Софийската опера, превърнала се в художествена емблема на театъра за сезони напред. И много, много гастроли зад граница, където винаги е получавал високи оценки.

Ханка Николова, цигуларка: "През сезона 1953/1954 беше първото задгранично гостуване на Добрин Петков. В Катовице, Полша. Имах щастието да го наблюдавам на репетициите с Катовицката филхармония, в която свирех. Нашият концертмайстор, един възрастен, достолепен мъж, завършил в Петербург, тогава каза, че Добрин е изключителен музикант и ще стане голям диригент. Програмата включваше Първата симфония на Шостакович. Правеше ни впечатление, че през почивките Добрин стоеше в диригентската стая и нещо си работеше с партитурата. Правеше много точни бележки. Концертът мина с голям успех. След това се запознах лично с него. Той беше вече различен - весел, забавен, разговорлив..."

Лиляна Барева: "Имах гастроли в Берлин, когато ми съобщиха, че съм разпределена за Дона Елвира в "Дон Жуан". Всъщност аз вече я пеех на сцената на Щатсопер - Берлин. Един ден получих клавир на операта, целият изпъстрен с бележките на Добрин. Всички възможни музикални знаци имаше по него. И бележка, в която ми пишеше, че не трябва да слушам какво ми изискват немците, а да работя по неговите бележки. Работата с Добрин вървеше много спокойно. Той никога не се сърдеше, но много повтаряше, много бележки правеше. Някои от колегите се уморяваха, започваха да искат почивки, други бяха недоволни, че в ансамбловите изпълнения не ги оставят да си пускат гласа, а се търси спойката, спятостта. Несвикналите на такава напрегната работа се чувстваха изцедени. Започнаха, но с нелошо чувство да му казват Великият Инквизитор... Спектаклите на "Дон Жуан" винаги бяха пълни. Помня, Славка Славова, актрисата, не пропускаше представление и все повтаряше, че по-хубаво изпълнение от това не е чувала. Успеха Добрин приемаше като нещо, което така трябва да бъде, без да се самооблащава. Когато дадеше почивка, през ключалката са го наблюдавали и казваха, че я прекарва да стои на главата си като йога. Беше вегетарианец. Аскет."

Проф. Боян Лечев: "Как се подготвяше Добрин? - Никой не знае. Имаше си една таванска стая, в която бе категорично забранено да се влиза. Там работеше. Имаше неистов стремеж към съвършенството, освен знания притежаваше и изключителна музикантска интуиция. Интерпретациите му никога не бяха "дежурни", винаги се отличаваха с оригиналността си. А нея той търсеше, което правеше работата му с оркестъра мъчителна. Нямаше свобода за оркестъра. Имаше труд, труд. Но му вярвахме и успехите идваха. Репетиционното време никога не му стигаше. Генералната ставаше работна, понякога вместо в 13, свършвахме я в 14, а от 19 трябваше да бъдем обратно в зала "България". Никога не пресвирваше изцяло произведението, чувахме го едва на концерта. И никога не биваше доволен. А когато интуицията му попадне напълно в стила на творбата, в музиката, получаваше се страхотно изпълнение. Празник. Има десетки творби, в които сега ми липсва Добриновското... И ако изтръгваше от оркестъра максималното, двойно повече даваше от себе си. Идва ми наум един случай. Записвахме Хиндемит - концерт за цигулка. Последната му част, Мото перпетуо, е много трудна, а той непрекъснато нещо говореше и записите ни не ставаха за монтаж. Казвахме му много пъти да мълчи, да не говори, но той просто не се удържаше, когато нещо не излезе. Накара ни 12 пъти да свирим едно място, особено тежко за мен, докато просто ръцете ми окапаха от умора. Бях изцеден и много ядосан и когато си тръгнахме от зала "България" (там се записваше), двамата вървяхме на различни тротоари по "Графа", макар да живеехме в съседство. И друг спомен: в Пловдив ще свиря Менделсон, Концерта за цигулка. Отивам за репетиция, разсвирвам се и чакам, чакам, а той си чопли някаква симфония, работи с оркестъра. Чак в два без четвърт идва в стаята, където аз вече съм капнал от разсвирване и чакане, и ми казва: "Ти го знаеш, аз го зная, оркестърът го знае - значи няма нужда от репетиция, нали?!". Как да не полудееш... На пулта изгаряше, а в живота бе бавен, неподвижен, съсредоточен. Знаехме се от деца и винаги е бил пример за мен. Често беше разсеян и в такива моменти ми пробутваше някой виц, който час преди това съм му казал аз. Имаше особен хумор. За сватбата ни със Снежинка (Гълъбова - б. а.) ни подари сатър за месо, тъй като било най-доброто средство за уреждане на семейни отношения. Когато се нанесох в новото си жилище на "Патриарха", поканих ги на вечеря с д-р Вера Петкова, съпругата му, прекрасен човек. И чуваме със Снежинка как асансьорът се отваря и нещо тежко тупва на площадката. Внесоха едва-едва един голям кашон. И какво? - Влезли в един колониал и изкупили всичко бутилирано - вино, оцет, олио... Подарък за новия апартамент. Друг път пък ми подари след връщането си от Русия един химически молив. Подава ми го и ме гледа с хитра усмивка. Чака. Оказва се, че моливът е, за да се драска по местата, от които излизат дървеници. Нямаше обикновени неща в живота му. Но и нищо човешко не му бе чуждо. Имаше нещо английско в Добрин - тактично настойчив беше. И с много оригинална мисъл. Винаги беше категоричен. Науми ли си нещо, докато не го постигне, не можеш го помръдна."

Лебедовата песен на Добрин Петков беше "Отело" - май 1985 г., премиера. И един мой спомен. В Софийската опера се представя "Отело". Дирижира (мисля, за пръв път) Васко Казанджиев, който, като ми даде билетите, ми съобщи, че ще бъда до Добрин Петков. Каква чест за мен! Беше изключителен спектакъл - с Димитър Узунов, Катя Георгиева и Петър Петров. В антракта дадох ухо какво ще каже Добрин Петков - спомена, че това е гениално творение на духа. А как само слушаше - притихнал, крайно вглъбен, съсредоточен. Без да мръдне. Може би някъде дълбоко в себе си през десетилетията след това се е стремил към тази музика, за да потъне в дълбините й през последните месеци от живота си. Неговият "Отело" в Пловдивската опера бе последният изкачен връх, от който, слушайки творбата, човек като че ли обхваща вечността. И певци, и оркестър бяха като омагьосани от Добриновата сила и мощ. Последен изблик на една огромна творческа енергия. После тя се превърна в сияние.

Иван Дреников: "Осиротяхме от загубата на едно гениално поколение музиканти, с които имахме честта да се познаваме, да учим и работим. Сред тях е и Добрин Петков. Дали наистина си даваме сметка кого и какво сме загубили? Добрин Петков бе диригент и музикант със световно измерение. Той направи от Пловдивската филхармония най-добрия български оркестър, с който свирихме в Париж на Първия фестивал на оркестрите, под патронажа на Жак Ширак, където участвахме наред с оркестрите на Берлинската, Чикагската, Нюйоркската филхармония. Нашият концерт мина с огромен успех и нямаше сянка от някакво усещане за малоценност. Когато си до Добрин Петков, това не е възможно!"

Акад. Марин Големинов: "Отдаван до изнемога на предварителната подготовка на музикалните произведения, Добрин Петков като върховен жрец на музиката заставаше на диригентския пулт с абсолютна увереност и започваше свещенодействие - разкриването на красотата и тайнствата на това велико изкуство - Музиката. В тази свръхестествена обстановка той просто изгаряше творчески, за да ни поднесе завършените форми на един свръхсвят. В "Ламенто ин мемориам Добрин Петков", което му посветих, исках звуково да изразя почитта и благодарността си за това, което той беше за нашата родна музикална култура - един благороден защитник на съвременната българска художествена музика."


Боянка Арнаудова


Ако беше доживял, тази година Добрин Петков щеше да бъде на 75. Още приживе беше мит и си остана такъв; и мястото му в българската музика си остана негово място. Юбилеят беше повод да си припомним делото му, да потърся колеги и приятели на големия диригент.