НАТО, българският въпрос
и неговите апостоли

Текстът е вариант на лекцията, организирана от Центъра за либерални стратегии и изнесена на 3 юни 1998 г. в НДК, София

Моята роля в проекта "Сива зона" на Центъра за либерални стратегии се изчерпва с наблюдение и оценка на американския дебат по разширението на НАТО, както и на източноевропейските намеси в него, доколкото държавни глави и официални лица от съответните страни обикновено правят изявления по този въпрос при посещенията си в САЩ. В периода от Мадридската среща миналата година до днес благодарение на Интернет можах да следя българския печат и дебата по кандидатурата ни за НАТО. У мен се изгради силното впечатление, че разширението на НАТО в посока България се представя в страната едва ли не единствено като проблем на кандидатурата, т.е. като привеждането на България (нейната икономика, въоръжени сили и институционално устройство) във вид, адекватен на един член на НАТО. Така остава да виси неразискан и неартикулиран вторият основен проблем, проблемът на влизането в НАТО. Фактически процедурата е следната: кандидатства се пред една институция, а се влиза през друга. Кандидатства се пред НАТО и, при покана, се влиза през Сената на Съединените щати, тъй като там се взима решението, което определя съдбата на кандидатурата. Доколкото мога да съдя, до този момент България привежда кандидатурата си в съответствие с нормите, реформира се: установява граждански контрол върху армията на равнище граждански институции - изпълнителна власт, парламент и президент; влиза в рамкови конвенции по етнически и регионални въпроси; овладява рисков фактор; въвежда пазарна икономика. Реформата в армията, както и тесните връзки с натовските структури прибавят все повече шансове на българската кандидатура пред институцията, която отправя поканата - НАТО. Но в последна сметка Сенатът на Съединените щати е мястото, откъдето се влиза. А този факт не се отчита в българския дебат. В България като че ли не се прави разлика между действащите, т.е. действителните условия на първата вълна на разширението, и възможните, т.е. желателните условия на една втора вълна, ако такава изобщо има. Българският дебат разпознава единствено условията на първата вълна, като те биват проектирани безапелационно върху втората. А условията на една втора вълна биха били други както по духа си, така и в материята си; биха били различни и като международен контекст, и като американска вътрешнополитическа конюнктура, и като стратегия на лобизма. Така че днес искам да обсъдим сега действащите условия в Щатите, структурата на гласуването в Сената, групирането на силите за натиск по посока на, както и срещу разширяването, техните идеологически и финансови аргументи. Само на този фон може да изпъкне реалният български шанс и неговите актуални и потенциални описания.
Надявам се лекцията да предизвика дискусия. Струва ми се, че в България дебатът не достига. Полемиката се отлага в трескавото очакване на все по-твърди уверения от външни официални лица за успех на инициативата. За мен е изключително важно до каква степен и дали изобщо идеята ни за НАТО е узряла в полемичните неравновесия на един обществен дебат, т.е. в перпетуум мобиле-то на демокрацията. Нещо, без което в САЩ, например, не може да се мине. Дебатът възпитава смелостта да се мислят крайностите на "за" и "против" като еднакво легитимни и състоятелни. Така общите положения се преговарят от различните страни и се дефинират както спрямо, така и в динамично отношение към тези крайности. Никое юридическо или физическо лице не държи кантара на дебата, всички те се теглят в него.
Характерно за дебатите в сената по разширението на НАТО е, че практически биват игнорирани аргументите на източноевропейските страни, представящи тяхната културна поместеност в евроатлантическите структури като естествена и тяхната военностратегическа функция като важна за разчетите на НАТО. На равнище Сенат разсъжденията се претеглят различно в дефинирането и предефинирането на американския национален интерес във връзка с разширяването. Затова и аз тук ще се опитам да говоря от гледна точка на българския национален интерес. Без съмнение България трябва да не спира с усилията да влезе в НАТО. Но не защото в природата си тази страна принадлежи към определен геополитически пояс или цивилизационен масив, а поради актуалния си национален интерес.
Националния интерес тук дефинирам като създаване на условия и прилагане на политика, които правят така, щото националното благо да расте, като се преразпределя социално справедливо и икономически ефикасно, нищо друго. Формулата на интереса и наличното благо демонстрират пожелателното и действителното в националната политика. В тази своя елементарност българският национален интерес клони към категоричната интеграция на страната в една вече исторически сложила се и икономически доказала се геополитическа схема на просперитет: евроатлантическата. А ако на някой му идва така, може да я нарече и цивилизационен масив, в който България е избрала да се нанесе.

Цивилизационният марш-на-скок

Цивилизационната претенция се внася в дебата от няколко високи фигури. Видях вече преведена на български знаменитата статия на Бжежински от 1995 г. "Един план за Европа". В нея се казва, че разширението на НАТО осъществява стратегически натиск върху Русия, притиска я да се преформулира и трансформира от евразийска империя в европейска национална държава. В това се открива новата стратегическа функция на НАТО: институционална модернизация на Русия и трансфера й от евроазиатския цивилизационен масив в евроатлантическия. Тази мотивировка влиза в официално обращение. Наскоро Мадлин Олбрайт в "Ню Йорк Таймс" посегна отново към цивилизационния аргумент. Според нея разширението на НАТО по-скоро помага, отколкото вреди на Русия. То е лост, който премества Русия от единия геополитически масив в другия. Клаус и Хавел са основни пропоненти на цивилизационния аргумент. В реч пред фондацията "Херитидж" във Вашингтон през 1996 г. Клаус твърди, че се извършва възвръщане на Чехия към атлантическия цивилизационен контекст, на който тя естествено принадлежи. Хавел настойчиво повтаря същото. В България този аргумент, дефиниран като цивилизационен избор, влиза в обращение, лансиран от президента. България отново е на кръстопът - там, където винаги е била - между двата масива, евразийския и евроатлантическия. Трябва да се осъзнае, че сюблимната визия за един грандиозен цивилизационен скок от евроазиатския в евроатлантическия басейн служи на тясно български, вътрешно-културни стратегии на националното позорище, наречено демократичен процес или масов преход. Тя не играе никаква роля в полето на рационалната аргументация.
Не си представям съвременна България натрапчиво да демонстрира оголен корен в какъвто и да било цивилизационен масив. Една рационална държава не може да бъде изконно зачената, божествено положена, онтологически захвърлена и намерена, юбилейно открита в един или друг цивилизационен басейн. Националният интерес въздига благото като аргумент, а идеите - като функция на политиката. Той полага перспективата, не ретроспективата на една държава. В този смисъл аз лично не оправдавам нито партии, нито политически каузи, които виждат бъдещето на България в нейното минало, или обратно. Защото една рационална държава се движи категорично по линията на най-голямото национално благо-получие, независимо защо. Тази линия се полага в неевклидовото политическо пространство, където в една точка, някъде извън обсега на актуалното, паралелните реалности катастрофират, защото там се пресичат равнините на думите и на делата.
Както вече казах, сенатският дебат игнорира символните свръхзадачи на новоосвободени държави, идеологическите мотивировки на партии и прочие облицовки на юридически и физически лица. Метафорите се гасят, за да се пре-говори и избистри в един нов разумен ред дефиницията за национален интерес в точката му, засягаща охранително-осигурителната мисия на САЩ в света. Казвам това, за да си дадем точна сметка до каква степен и дали изобщо българските държавни визити и мисии по разнообразните чужбини, като изричат (ката)строфите на цивилизационно-културни домоткани епики, упражняват политически натиск, или обратно - предизвикват досада? Дали същите епически (ката)строфи стават лостове в рационалните стратегии на лобирането и управляването на един конкретен сенатски избор? Не остават ли те заключени в ковчежето с фокусите за възпаляване на страстите български, за възбуждение на народното въображение като генератор на национален консенсус и пиянство? България не добива геополитическа твърдина, като играе безпризорен кукер в коридорите на евроатлантическото общежитие. И каква ефикасна външна политика може да води България в ситуация на политическа карантина, една запечатана отвън зона, маркирана като хронично криминогенна, обезвредена като опасен вирус за икономиките на евроатлантическото благополучие?

Актьори и кукловоди

Сега да видим как на практика се състоя разширението на НАТО, как реагира политическото пространство на Съединените щати, кои са главните актьори в дебата и как те извършват натиск върху институцията на окончателното решение.
Интересното е, че както демократи, така и републиканци съставят пропорционално и двата вота - "за" и "против". Във втория си мандат Клинтън играе център. Дясното е маркирано от Републиканската партия, лявото - от Демократическата партия. В зоната непосредствено около центъра отчетливо доминира съгласието за разширяването. По-далеч вдясно се разполагат твърдите консерватори, а също изолационистите. Те смятат, че не е в интерес на американците да играят световен полицай, че всеобщият световен ред и международните институции систематично изцеждат ресурсите на Америка и подриват благосъстоянието на американския данъкоплатец. Тук възниква дясното отрицание на разширението. Към лявото отрицание силни аргументи прибавя така наречената либерална академия. Факултетите в мнозинството си са против разширението, защото смятат, че в случая е налице една превърната форма на американски експанзионистичен империализъм. Този аргумент се разглежда като легитимен в академичните среди, където неомарксизмът и идеите за пост-колониален културен контрол и икономически ред са много силни. Умерено либералната идея намира в разширението тласък за доизграждане на един справедлив всеобщ ред, на една благополучна кооперация от националности, общности и индивиди. НАТО се представя като миротворен лост на единен договорен ред и евроатлантическо над-национално либерално съ-общество на народите. Умерено консервативният аргумент "за" е по-различен. Той е свързан със схващането за студената война като за все още незавършила. Тя няма съ-ответен край, сложен от Запад. А краят ще дойде със самото разширение на НАТО, чийто натиск върху Русия ще я доведе до положение да не може да има повече претенции към Европа. Външнополитическите доктрини както на Кисинджър, така и на Бжежински, като две различни стратегически крила на американската външна политика, са двете фактически крила на разширението. Една от препоръките на високо авторитетен форум с участието на Кисинджър и Хънтингтън, свикан, за да обсъди разширението, беше недвусмислена - никакви концесии на Русия. Според тях парижкото договаряне между Русия и Америка по разширението на НАТО е вече грешка. В републиканския лагер това чертае твърдата линия спрямо грозния кукловод на бившите източноевропейски марионетни режими. Така мнозинството републиканци подкрепя разширението, защото с него се извършва окончателен натиск върху Русия, превзема се Централна Европа и се слага краят на студената война. Разширението всъщност сключва мира. Обратно, демократическата визия за ролята на САЩ подкрепя разширението, защото то окончателно съ-общава народи, нации и индивиди за благо-творящо сътрудничество, с врата, отворена към Русия. Така в дебата по НАТО исторически единодействаха двете противоположни ценностни системи - на "коопериране" и "съперничество".
Разширението на НАТО означава ликвидация на НАТО като ефикасна структура за колективна сигурност. Поддръжници на тази теза са политици и професори с главен говорител Манделбаум, който обяви парична награда от 1000 долара за този, който излезе със силен аргумент, оправдаващ разширението. Шумна опозиция играе и една друга, особена политическа сила, Либертарната партия. Това е малка партия, популярна главно сред политическите, финансовите и университетските елити. Нейната платформа е странна, трудно е да се мисли само като крайно лява или само като крайно дясна. Съставена е от елит, който изповядва крайноконсервативна икономическа платформа за категорична правителствена ненамеса в пазарните отношения и крайнолибералната етическа платформа за нерегулирано съобщаване между народи, групи и лица. Това са партизани на минималното правителство и минималната регулация отгоре. Целта е максимална редукция на институционално-бюрократичната рамка на държавата, едно разковаване, което води до реална свобода на човешкото съобщество - икономическо, политическо, сексуално - основано на нулев правителствен регламент. Като крайни противници на разширението, което практически увеличава държавните намеси върху дадена територия, либертарианистите произвеждат внушително количество анализи и препоръки срещу. Един от основните аргументи, който принципно засяга България, е, че НАТО се разширява по посока на вътрешноконфликтни зони с висок рисков дестабилизиращ фактор. С присъединяването на източноевропейските, да не говорим за балканските страни, НАТО ще катастрофира отвътре. Като интегрира нови държави, заредени с вътрешна конфликтност, НАТО превръща себе си в централен проблем за разрешаване.
Факт е, че дебатите и гласуването в Сената не ангажираха вниманието на широката публика. Това се дължи на множество моментни фактори, както и на факта, че около разширението вече съществуваше изграден двупартиен и национален консенсус, формиран главно по времето на предизборните кампании за президент и Конгрес. Когато през 1994 г. републиканците взеха властта в Конгреса, те включиха разширението на НАТО в така наречения Договор с Америка. В президентските си кампании и Боб Доул, и Клинтън, т.е. и Републиканската партия, и Демократическата, стояха категорично зад това разширение като централна инициатива на американската външна политика. Така в общественото мнение улегна идеята за съществуването на безвъпросно национално съгласие по разширението и нямаше какво повече да се уговаря. Изследванията на общественото мнение по времето, когато решението се обсъждаше в Сената, показаха, че повечето от американците знаят, че НАТО се разширява и това е правилно, но по-малко от 10 процента от тях можеха да посочат в каква именно посока се разширява, какви страни въвлича и за какво конкретно става дума.

Предметът на НАТО

Три са съставните части на стратегическия предмет на НАТО като схема за колективна сигурност. По всеки един от тях разширението създава съответните "за" и "против". Този предмет е очертан в едно знаменито изявление на първия генерален секретар на НАТО, където се казва: "НАТО е тук, за да държи Америка в Европа, Русия вън от Европа, а Германия наведена". Оттук следват трите основни фактора в дебатите по разширението. На първо място е американският национален интерес - влиза ли в него все по-нататъшното увеличаване на американското полицейско присъствие в Европа? Според едни - да, според други - не. На второ място е руският фактор. Дали упражняването на натиск върху Русия не провокира военния й елит и здравия партиен елемент да се втвърдят около традициите на имперската власт, или обратното, тласка елита към ревизиране и предефиниране на руското имперско евразийство. На трето място, факторът Германия. На новата европейска карта Германия пак е центърът. С разширението тя става геополитически сплит на самото тяло на колективната сигурност. Разширението не върши нищо друго, освен да "изправя" Германия като пилон на европейския плацдарм, нещо, което разгледано исторически, е извънредно опасно. Главен говорител на тази опасност е професор Рубинщейн от Пенсилванския университет.
Партиите и лицата, които са "за", смятат, че американската позиция на глобален охранител е неизбежна; че световният ред е икономически изгоден за САЩ; че разширяването на НАТО практически разширява американския национален интерес, тоест американското водачество. Факти като тези, че 40 процента от американските военни разходи отиват за НАТО, че 58 процента от разходите за НАТО идват от Америка, захранват и двете посоки на разглеждане. Те се представят или като безсмислен, изчерпан като историческо съдържание разход, или обратно, като инвестиция в американския глобус на влияние.

Лобита. Лостове. Опорни точки

Това, което упражнява реален натиск върху структурата на гласуването, са лобитата. Когато Клинтъновата администрация решава да стартира разширението, към Държавния департамент се отваря специален офис за лобиране, един официален лост, който да координира и фокусира натиска по всички линии на държавния и частния интерес.
Не по-малко решаващо е организирането на нарастващ натиск отдолу. Един такъв мощен крик, който държи въпроса за разширението непрестанно повдигнат, са гласовете на всички тези 20 милиона избиратели в САЩ със заявен източноевропейски произход. Именно те реално държат своите представители в Конгреса отговорни за изхода от гласуването. Три големи организации - съответно американско-чешка, американско-унгарска и американско-полска - управляваха волеизлиянието на това многомилионно лоби чрез своето отчетливо присъствие във високите политически, финансови и интелектуални елити на Америка.
Изключителна роля в управляването на избора играе военно-промишленият комплекс, представен от мегакомпании на оръжейната промишленост като Локхийд-Мартин. Военнопромишленият комплекс структурно слива обществените, официалните и частните интереси. В лицето на Брус Джаксон намираме добър пример - президент на американския комитет за разширяване на НАТО, той е заедно с това и шеф на отдела за стратегическо планиране в Локхийд-Мартин, а също така е бил член на комитета по платформата на Републиканската партия на нейния конгрес през 1996 г.

Посланието на гласуването

Сенатът се състои от 100 души сенатори. За ратификацията на разширението са необходими две трети от гласовете. За одобряване на поправки по ратификацията са необходими петдесет плюс един гласа. Разширението беше ратифицирано с 80 гласа "за" срещу 19. Гласувалите "против" бяха 10 сенатори демократи, 9 републиканци и един отсъстващ. Вижда се, че гласът "против" се споделя еднакво от двете сили. Цифрата на мнозинството, с което беше ратифицирана първата вълна, създаде видимо впечатление за изключително благоприятни условия у нас, които очакваме да акостираме в НАТО с една втора вълна.
Обаче в същото време гласуването по една от поправките показа реалната конфигурация на силите по повод възможната втора вълна. Това гласуване остана необсъдено, изобщо не се видя поради заслепенията на българския дебат. Предложено беше да се въведе тригодишен мораториум върху всяко допълнително приемане. Там гласовете се разпределиха така: 59 "против" към 41 "за". Тези 41 "за" мораториум трябва да ни интересуват, защото именно те представляват потенциалните гласове "против" едно второ разширение в бъдеще. За да бъде провалено то, необходими са само 34 гласа "против", а тук са налице 7 отгоре. Знаем, че седем души сенатори представляват реална бариера, която трудно се вдига, особено за по-слаби и тъмни балкански кандидатури. Ако в този момент трябваше да се гласува втората вълна, тя би била провалена.
Мораториумът беше отхвърлен. Това прекалено разведри атмосферата сред специалистите в България. Защо обаче, след като не просто цифрите, но и мотивът беше ясен. Основание за отхвърляне на поправката за въвеждане на мораториум не беше това, че се задава втора вълна, която скоро също ще трябва да се влее, а че тази мярка би блокирала и без това боксуващия демократичен процес в останалите страни-кандидати. Вратата остава отворена, за да могат тези страни да продължат да следват курса на реформите и привеждането си в адекватност с натовските стандарти, но това ни най-малко означава, че през тези врата ще може да се влиза.
След около две години в Щатите ще има избори за президент. Клинтън си отива. Вероятно е да се явят силни алтернативни кандидати и от двете страни. Ще се съставят алтернативни платформи и е напълно неясно как в тази нова политическа ситуация ще се постави въпросът за втората вълна. Не е ясно как именно ще протича периодът на интеграция и адаптация на първата тройка в структурите на НАТО. Не се знае какво още има да се случва на Балканите и накъде може да се изметне руската външна политика. В този смисъл условията за възможна втора вълна се описват като коренно различни от тези на първата във всички свои проекции. Тези условия вероятно няма да благоприятстват създаването на положителен баланс в Сената за пропускане на една втора вълна.
Отхвърлено беше също и предложението да се ограничи американският разход по разширението до 25 процента. На всички беше ясно, че подобна поправка финансово би блокирала разширението. Сенатът е високо отговорна и съзнателна институция, която не прилага двоен стандарт - хем да гласува "за", хем да го направи така, че практически да бламира реализацията.
Друг основен фактор в дебатите бяха разходите по разширяването. Около тях имаше много спекулации, които в крайна сметка се събраха около цифрата 125 милиарда долара за 15 години.

За Армейската и Полицейската Чест

Беше предложено, поради опита с юго-кризата, към НАТО да се създаде трибунал по регионални конфликти. Това предложение беше отхвърлено с 62 към 37 гласа. Създаването на трибунал практически означава монтиране в НАТО на институция с административно-полицейски функции. Очевидно сред сенаторите мутирането на НАТО в трибунал не е популярно, въпреки че все повече специалисти са на мнение, че това е правилната посока на развитие на организацията. В тази точка отново стигаме до основния въпрос: какъв е предметът на НАТО като организация за колективна сигурност в новите условия на разширението. Ако в щатския дебат спечели едната от позициите, които ще разгледаме, шансът на България да влезе става голям. Ако спечели другата - като че ли съвсем малък.
Дали НАТО би бил ефикасен като отбранително-нападателна структура, която се изправя срещу враг, или новите условия изискват предефинирането му в охранително-осигурителна структура, която управлява дестабилизиращи фактори, т.е. става международна полиция? Оттук следват въпросите: Кой е врагът и до каква степен реално Америка може да разширява ангажимента си по член 5 на НАТО към суверенитета на размирни страни, завихрени във вечна свада в задния двор на Европа. Член 5 задължава всяка една страна (тук чети Щатите) да защитава всяка друга в случай на агресия като своя собствена територия. За Чехия, Полша и Унгария това практически стана. За балканските страни обаче американската общественост едва ли ще склони да го прави. Защото член 5 дефинира НАТО като отбранително-нападателна организация, като армейска структура, а на Балканите са нужни умиротворително-охранителни сили за сигурност. В този смисъл обрастването на НАТО с полицейски функции не би разширило ангажиментите на никоя от страните по член 5 в зони на смут. И още нещо: кой реално "ни" противостои, за да сме сплотени по отношение на член 5? Балансът на силите недвусмислено говори, че в момента руснаците са поставени на колене. Русия не представлява милитаристична заплаха. Ето цифрите. Като войски НАТО разполага със 4,05 хиляди плюс 4,542 от разширението. Русия противостои с 1,520 хиляди. Разходи в милиарди долара са съответно: НАТО c 474, плюс разширението - 480; Русия с 82. Американският дял в първата рубрика е 38 процента, а във втората - 58 процента. Ясно личи кой може да пие, кой може да плаща.
Инициативата "Партньорство за мир", в която участват страни-членки, страни-кандидати и Русия, цели създаването на именно такава армейска схема за сигурност и взаимодействие, която да бъде ефикасна в случай на нужда, без да ангажира когото и да било по член 5. С това се създава нова зона на взаимодействие на НАТО със симпатизантите. Тенденцията е занапред НАТО да се разширява именно по посока на "Партньорство за мир", а не по член 5.
Основният въпрос за мен е възможното и реалното превръщане на НАТО от военна отбранително-нападателна структура в полицейска охранително-осигурителна. Това би сменило категориално натовската схема и би преформулирало ангажиментите. Щатите няма да отбраняват територии, а по линия на международен пакт ще полицействат смутни райони и свадливи народи. Институционалната идея на полицията е да управлява дадени населения на дадени територии с цел осигуряване тяхната способност за взаимодействие с други страни и населения според условията на общия ред. За да може да парира, полицейската схема е инклузивна, тя предполага включването на всички страни на конфликта. Обратно, за да може да парира, армейската схема е ексклузивна, тя включва едни и изключва други пред лицето на общия враг.
Оттук следва, че ако НАТО се развива като полицейска структура, за да бъде ефикасна, тя трябва да включи всички населения, държави, етноси и прочие възможни носители на риск и криза, в себе си. Само в този случай България непременно влиза не защото е слаб или силен кандидат, а защото попада в схемата на риск, който трябва да се управлява, т.е. по силата на принципа. Най-реалистичното положение за България е нейното силно участие в "Партньорство за мир", т.е. интеграция в НАТО извън член 5. За мен единствено това положение дава действителен шанс на България да внася сигурност в региона на Балканите, нещо, което тя непрестанно претендира да прави, без особен реален ефект.
Що се отнася до идеята за неутралитет на България, мисля, че тя, претеглена в актуалния балкански контекст, не издържа. Очевидно България балансира в плаващи балкански пясъци и се сблъсква с рискове и криза, а не с враг и външна заплаха. В една нова категориална схема за сигурност, която прехожда от армейска към по-скоро полицейска структура, охранително-осигурителните функции подменят нападателно-отбранителните. Сигурността на Балканите все повече ще реагира на рисков и дестабилизиращ фактор, не на заплаха и външен враг. Балканските държави има да се справят с вътрешнотериториални проблеми, което задава генералната визия за националната сигурност. Дестабилизацията по-скоро идва отвътре, от регионални, етнически, религиозни и прочие латентни напрежения и действащи конфликти, не от един отвън дебнещ враг. В този смисъл неутралитетът става неосъществим като охранителна схема за сигурност.
Същината на дебата се фокусира около два фактора: предметът на НАТО като армейска и/или полицейска структура, а оттук двете стратегии на България - по кандидатстването и по влизането. Ако България реално разглежда влизане в НАТО, то цел и предмет на тази стратегия би бил Сенатът и Главният хълм. А българското посолство би трябвало да бъде спусък, а не хижа на външната ни политика. Не може сериозно да се разглежда влизане в НАТО, а в същото време в лицето на едно трудоустроено посолство да се толерира толкова минимално и некомпетентно присъствие в САЩ.

Апендикс: Българският въпрос и неговите апостоли

В края на това разсъждение българският въпрос застава така: Какъв е стратегическият предмет и кой е стратегическият агент на отчаяното усилие на България да изкриви лицето си на Запад? Като двулик Янус, чието минало гледа на Изток, а бъдещето - на Запад.
За мен отговорът е следният: Националният интерес представлява предметът, върху който елитите в България би трябвало да преговарят и да създават онези трансмисии, които максимално ефикасно да го налагат.
Националният интерес не може да остане единствено правителствена работа. Нито политиката - политологическа работа. Той става предмет за всеки от нас, който знае да го предяви. И единствено печал сее фактът, че хуманитарният разум в България, към който и аз считам, че принадлежа, стои епично отстранен. Защото неуморен той плеви висящите градини на образността, унесен в трудолюбен сбор на тичинковия прашец на мъдростта. Етически бравурен или метафизично сеизмичен, той никога не се опълчва. Разумът в България не съставя опълчения. Иначе императивна, инстанцията на този разум многозначително отсъства от процеса, той не знае да снизходи. Той няма своя хипостаза в сферата на политическото. А иначе кой ще назове благото като предмет на българския полемос?
Еластичен постмодернизъм се тегли по целия терен на една обезкръвена държава в реанимация. Защото отряд екстравагантни френски трикстер*-философи ликвидираха клеймото на реалността и ние няма как сега да я намерим, няма на какво да я припишем и така тъгуваме по нея. Те и много други като тях, сред тях и аз, така, че казвам "ние", с шапка-невидимка и цвилещ мегафон, яхнали троянски кон, вдигнахме студентската тълпа и с надуваем симулакрум, със словесен пластилин, масльонка и гергеф проникнахме в съня на разума, за да дразним чудовищата, скрити там. Ето такава една картина: Цар Освободител на троянския си кон влиза в Народното събрание.
Постмодернистите не чуват, че тук дори всесилието заеква, тук нищо с нищо не се съобщава, тук връзките пращят, тук реалността скърца и се мъчи да се вдигне като грохнал самоделен кран. Непрозрачността по нашите земи расте със скоростта на ядрена гъба. Като че ли не знаем, че постмодернизмът свършва на Калотина, защото там започва Шенген.
Във време на усилен преход един министър на културата обяви, че всичко, написано след Ноември 1989, се зачислява към постмодернизма. Вярно е обратното, всичко ненаписано, или по-точно, всичко онова, което няма как да бъде написано в България след Ноември 1989, попада в постмодернизма.
Изглежда трябва много да се учим, за да знаем, че политиката, видяна като технология на националното благо, е най-малко работа на политиците. Нито на политолозите. Защото фатално е нямането на Общо Благо в хода на Общото Дело.
Визията за благо-получие на българина не предполага споделено благо. Той един копнее да се домогне до несметните богатства сред несметна беднота. А после да закрепости полученото свое благо зад дебела зидария, да угоява кучета човекоядци, за да плаши мизерниците, дебнещи отвън, да носи банан в непрозрачен плик, та да не го настигне и линчува беднотата, и златото си в гири той превръща, за да може да го носи на ръце. Българският благоденстващ живее в непоносимата обсада на онези, от които е взето, за да получи той, на онези - източените. Не червеното и синьото маркират разрива в България, където имането е във война с нямането, където бушуваща депопулация взима най-големи жертви.
Икономиката на националното благо е в колапс, защото благо-състоятелността в България е криминогенна. Това, което единствено издържа проверката на десет години масов преход, е предприемчивият елемент на България, а в процеса той се получи криминален.
Една мъдра колона казваше - човек се ражда и умира, и друг ще дойде (да умре). Дали един народ не е на път да остане единствено в разказа на една мъдра колона.
В края питането е: Какво да акушира разумът в България и кой да го повика?

Владислав Тодоров
__________
*trickster (анг.) - мошеник, фокусник