В миналия брой изразихме отношението си към изявленията на Димитър Грозданов, споделени със Свилен Стефанов в Литературен вестник (бр. 31, 7-13 октомври 1998 г.). По повод същото интервю получихме следните два текста:

Това е един удивителен документ, в който пациентът демонстрира симптомите, снема анамнезата и сам си поставя диагнозата.
Лъчезар Бояджиев

Откровено казано, никак не се изненадах от интервюто на Грозданов в "Литературен вестник" - нереализирали амбицията си културни дейци по всички фронтове не са в състояние да извадят от ръкава си нещо повече от парцалива топка с евтини лъжи. А тези лъжи са евтини, защото са създадени от провинциален мисловен хоризонт - в случая на Димитър Грозданов. В пестеливото пространство на този хоризонт мудната мисъл Грозданова не може да допусне, че аз отдавна не съм член на СБХ (има-няма почти седем години), че не ползвам пари на тази организация, а собствени (какъв ужас), че пребиваването в Сите дез'ар става не само по линията на Съюза (хей сега се връщам оттам, като попътно разгледах и автомобилния салон в Париж) и пр., и пр. Интересно е да се отбележи, че там, в Париж (столицата на разврата) по странно стечение на обстоятелствата никой не попита за Грозданов - крайно време е ведно с любими организации, свити в железен юмрук, той да се разправи с тази вопиюща несправедливост - да почне да печели конкурси, състезания и надбягвания - и така да сложи ред в царящия хаос. Малко нещо трябва да се образова и да не мърда с устни, когато чете, но с труд и постоянство всичко се постига. Залягай Митко, че работа те чака.
Борис Данаилов