Обсесиите
на един светец


Повечето софиянци го познават. Студентите по българска филология все още четат книгите му "Градината на косовете" и "Домът на Алма". Вече осма година във вестниците присъстват разсъжденията му за изкуството, но най-вече за политическата идентичност на обществото, която той неизменно свързва с принадлежност към Съюза на демократичните сили. Особено виден стана непомерният обхват на личността му, след като стана член на Националния съвет за радио и телевизия. Млади репортери боязливо отбелязват, че според него държавните ефирни медии трябва да станат "амвон", от който да се проповядват традиционните християнски добродетели.
В този контекст спокойно може да се каже, че през 1998 година човекът - емблема за СДС, писателят Димитър Коруджиев иска да санкционира както земните, така и небесните дела... Случайни "скитници на духа" (някогашен негов израз) все повече осъзнават необходимостта да внимават с 10-те божии заповеди. Не е добре например да се допускат в ефир разтропани либерали или "мултясали" шоумени. Пробие ли по невнимание подобна ерес, писателят Димитър Коруджиев пръв я обговаря. И правилно, защото почти десетилетие той се самообявява за религиозен стожер на новата нравственост, естествено следствие на желязното му "иконоборство" с комунизма. Той, писателят, който е затрогвал мнозина със странното си, болезнено излъчване, видно от прекрасните снимки на Симон Варсано, нарича прегрешилите "Сатана". Заклеймява и отлъчва с лекота, на която би завидял и Торквемада, утвърдил целите и процедурите на Инквизицията. По правило в Коруджиевото говорене инакомислещият Друг бива демонизиран, а постъпките му се провъзгласяват за дело на Антихриста.
Филип Рийф, един проницателен интепретатор на модерната психология, предупреждава западните елити за няколко неща. Интелектуалецът според него трябва да избягва да търгува с идеи; да не се самооблъщава, че има свръхстатус; да не му хрумва да се прави на гуру (или на шут). Интелигентният човек, казва Рийф, не се върти много-много на пазара на социалните позиции. Важно е още всеки пълноценно преживяващ се като принадлежащ към елита субект да се отказва от включване в политическата йерархия. Художникът, музикантът, поетът, онези, които Димитър Коруджиев любовно нарича "хората - деца" (по Оскар Уайлд), трябва да се пазят от всякакви пророчески пози и дискриминиращи словеса. Елитът трябва дискретно да стимулира публичния дебат, за да помогне на гражданите да натрупват компетентност и така да защитават конституционните си права.
В биографията на писателя Коруджиев обаче ролевите бъркотии, включването в "кланови" структури, политическата и идейна еклектика, неспособността да се поеме отговорност за собствените и обществените провали, се случват постоянно. Макар и нестандартна, в неговата биография се "снема" не малък процент от мисловните стереотипи на повечето субекти на некомунистическите сили у нас. Иначе казано, през 1990 година, когато писателят Коруджиев става един от основателите на вестника на СДС, се залага една матрица на мислене и словесност, която в преобладаваща степен е лустрационна, склонна към сътворяване на конспиративни модели и диаболизиране на врага, вместо да бъде отворена, диалогична, толерантна.
В личността на Димитър Коруджиев има нещо безкрайно познато за българина, преживял живковския режим. Това е заявената лична непогрешимост, когато съди и описва фактите. Той никога не се съмнява в личната си оптика. Произвежда твърди оценки в трогателния на пръв поглед стил на човек, готов да умре, но да защити партийните интереси. Още в първите си есета във в. "Демокрация" (все повече споменавани с ирония в днешния периодичен печат!) писателят определя всички комунисти за жертви на Дявола. В "Когато си отиде комунизмът" (бр.72) например, чрез заченатата от него лексика - своеобразна смесица от морален архаизъм и църковна пропаганда, обществената проблематика се свежда практически до проста детска игра. Лошите (комунистите) са лоши и трябва да се бият. Добрите (неясно кои, но очевидно сини родственици на Стефан-Продевите "мили хора") са добри, защото... са добри. Освен останалото, наборът от думи, които есеистът употребява - "нощ-светлина-очи-душа", фразеологията му - " ще горят сърцата ни, ще разцъфтят дървета в зелени пламъци", "милиарди поздрави към хората от планетата" - превръщат коментарите му в своеобразни близнаци на напомпаната публицистика от времето на Детската асамблея, младежките фестивали и честването на 1300-годишнината на България.
Несъмненият му принос обаче е в едро експонираната "религиозна" позиция. Неведнъж писателят споделя копнеж по времето без комунизъм, като се опитва да покаже "владеене" на християнския персонализъм. Най-нелепото е, че адресатът на петъчните му есета е напълно сбъркан. "Демокрация" се чете преимуществено в града, от една атеистична и неизкушена откъм "евангелски" проповеди публика. Между другото, допускам, че с писанията си Коруджиев е предизвиквал у пишещите си събратя сериозни притеснения. Достатъчна е съпоставката на фразите му "когато настъпи краят на комунизма, Христос ще слезе, за да се разходи в обикновени дрехи по улиците на страданието" ("Демокрация", бр.72/90 г.) със споделената пред писателския конгрес (март 1989 г.) визия за "неизбежността от настъпването на просветен, демократичен, естествен социализъм"... На същия "дисидентски" конгрес, впрочем, Димитър Коруджиев определя България "не само за красива, но и за приказна страна".
С есетата си през 1990 г. идеологът на Координационния съвет на СДС начева една нерелавантна за централноевропейския, да не говорим за западния свят, патетика. Срещу анализа за загубата на СДС на социолога Румен Димитров в ключовата му статия "Демокрацията - мъжество на разума" (в."Култура", 1990 г.), Коруджиев противопоставя образи, дишащи маразъм и попщина: "Когато си отиде комунизмът, ще се превърнем в горди люде. Отровата, чиято жертва станаха излъганите, повярвали в думите на Антихриста, полека ще се разнесе". Вместо поемане на конкретна отговорност за нефокусирано към масовите нагласи и обществените стереотипи поведение на в."Демокрация" и КС на СДС, Коруджиев ще напише: "...Един човек предложи в Парламента да се запали София. Би било добре. С нас ще изгори завинаги и мракът, и там, където духовете ни, пречистени, ще слеят светлината си с пламъка на слънцето, гръмовен глас ще възвести присъдата над отминалото време" (бр.157).
Проблемът е конюнктурата ли създаде "инквизитизма" на Димитър Коруджиев, нетърпимостта към диалектиката, вкуса към "лов на вещици" и клиноведска идиосинкразия, или той ги привнесе в онова идейно съдържание, което неопитните политици от СДС просто затвърдиха като форма... Впрочем, месеци след краха на изборите през 90-та свободни граждани, печатни и електронни медии правеха опити да пренесат в друг идеен контекст дебата за това каква промяна е нужна на България. Фиаското се оказа неизбежно. Радиацията на лустрационните фокуси бе толкова мощна, че останалите методи просто не работеха. Ако Коруджиев наложи схемата комунист=антихрист, то, струва ми се, тази схема имаше шокови последици за поведението на депутата поет Едвин Сугарев, за отлюспванията в СДС, за масовите заклинания в "предателството" на тогавашния президент Желю Желев. Мисля си, че тълпата, окуражена от подобни призиви, изгори на площада през 1993 година книгата му "Фашизмът". Тъкмо това аутодафе ме подсеща за тревогите на писателя Коруджиев непосредствено след историята с досието на Берон: "В безопасност ли е Желев? Какъв капан му готвят комунистите? Кой забърква този чист човек в историята с досиетата..." И заключава: "Това ще е последното престъпление на комунизма, който иска да отнесе със себе си в ада и душата на България".
Не само фанатичният стремеж да дели хората на чисти и нечисти, както и почти кагебистката подозрителност към политическия либерал, превръщат писателя Димитър Коруджиев в знакова личност на неслучилата се у нас промяна. Любовта му към Бога доста бързо издава същността си. Присвоил си правото да говори от името на някакъв разбираем само нему Христос, който по волята на Коруджиев люби едни, а диша погромаджийска ненавист към други,той пише есето "Черните сили" (бр.169). В него разказва за посещението си при ясновидка, която предсказва бурни събития: "Ще се пролее кръв преди Слънцето завинаги да изгрее над България." При тия думи простодушният седесар пита врачката дали знае, че кръвта отново ражда кръв. Врачката обаче непоколебимо отсъжда: "Вие какво мислите, че тия черни сили кротко ще отстъпят!"
Мисля си, че и пожарът на Партийния дом е своеборазна последица от подобни писания. Тогава хората от Града на истината произведоха за светец Димитър Коруджиев. Не искам да кажа, че тяхното гражданско неподчинение не ми е харесвало, напротив. Става дума за друго. Наскоро гледах документалния филм "Площадът" (режисьор Юлий Стоянов), неизлъчен по обясними причини от БНТ. Във филма има кадри на отблъскваща седесарска агресивност. Тълпата, обхваната от подпалвачески страсти, смущава дори Кирил Маричков, автора на песента "Аз не съм комунист и никога няма да бъда", който се опитва с думи да овладее стихията на масата. Да предупреди приятелите си и придошлите неизвестно отде непознати да не повтарят лумпенщината на Ван Дер Любе. Един музикант е разбрал за какво става дума, хората на перото - май не. През 1991 година Блага Димитрова оценява публицистиката на Димитър Коруджиев като "съчетаване на творчество и политика подобно на Вацлав Хавел". На среща с възторжени почитатели поетесата казва още, че "в есетата си във в."Демокрация" той влага много нравственост и много човечност". Още по-красноречив жест за вкуса и целите на синия елит е наградата "Паница" за 1994 година. Златният фонд на БНР пази запис от връчване на наградата на писателя Коруджиев. То е предшествано от бурни, продължителни ръкопляскания. (Съзнателно употребявам клишето.) Председателят на фондацията "Паница" произнася следните думи: "...силно въздействащите върху читателя със своя език, благородни и емоционално написани, тези есета са зов за пробуждане на човешкото у нас". Връчен е плакет, изработен от Георги Чапкънов и символизиращ, че перото е по-мощно от меча...
Назначаването на писателя в Националния съвет за радио и телевизия от квотата на президента Петър Стоянов е показателно събитие. Възможно е психолозите да открият в това назначение страх от скъсване на пъпната връв с революционното СДС - когато се "наливаха основите", според рубриката на друг седесарски муджехидин Енчо Мутафов... Така или иначе, времето би следвало да преобръща политическите практики на управляващите днес СДС. Прагматичният стил на премиера Костов и президента Стоянов най-малко се съвместяват с един писател, практикуващ на политическата сцена средновековен инквизитизъм. Изборът му за член на НСРТ от президентската квота звучи като неизбежна компенсация за (не)помръкналото му обаяние сред привържениците на СДС. (Познавам министърка от днешния кабинет, която продължава да нарича Коруджиев "светец"!) Публична тайна вече е, че писателят съвсем не смята да изживее членството си в медийния съвет като безобидна синекура! Тъкмо напротив: той охотно осигурява на кабинета и мнозинството контрол над свободата на словото, както и конюнктурна амнезия относно конституционните права на принадлежащите към друга политическа сила публични личности!
Съвсем логично се оказа, че още в пелените си НСРТ стори първия си акт, записан категорично в пасивите на управляващите. Учтивото определение на свалянето от екран на предаването "Хъшове" е цензура, но в главата ми се въртят далеч по-неприлични думи. Това бе скандал, който все още не отшумява. Веселбата обаче настъпи, когато Димитър Коруджиев определи чедото на бийт-поп-чалга рефлексията Слави Трифонов за Сатана. Убеденият в прозренията си "член" успя да превърне в посмешище както себе си, така и органа (от събитието насетне произнасян из парламент и кръчми като Не-се-ре-те). Сякаш 1998 година се завъртя на петите си и обществото се озова отново в 90-та, когато пак Коруджиев плодовито бълваше писания като "Сатаната се превъплъщава". Когато замерваше наплашените хорица с думи за онази "партия, прогласила сатанинското учение", или за "черните сили, които разиграват последния си двубой между светлината и мрака"...
Както и да е, след тази истерична реакция на "светеца" срещу Слави, Любен Дилов - син и вбесените на властта техни фенове, последва оклеветяването на журналистката Виза Недялкова. След 4 години отсъствие на нея й предстоеше завръщане в ефира на БНР, нещо, което очевидно вледени от ужас сивите кардинали на управляващото мнозинство. Пак с познатата си лекота Коруджиев обяви в ефира на "Сбободна Европа", че Виза Недялкова е сестра на фараона Иво Недялков, следователно е нечитав човек и обществото не бива да има доверие към журналистиката й. Тук вече стана ясно, че писателят няма да подбира средства, за да продължава своя Армагедон. Когато му казаха, че е оклеветил Човек, той отговори: "Може, подвели са ме". Когато попитаха кой го е подвел, отговори по ленински просто: "Един, на когото вярвам като на СДС!"
Случаят с обсесиите на Димитър Коруджиев всъщност не е нещо повече от невежество, гражданска и политическа некомпетентност. За съжаление писателят, създал "Градината на косовете", има ресурса на властта и словесните му жестове могат да поразят всеки ... Алибито, че е човек-дете, някак си не върви, въпреки че е мило. Хората-деца не спекулират с фактите, не заемат постове, чрез които да контролират информационното пространство, превръщайки го в несвободно за различните мнения. Те не манипулират никого, не дискриминират, нямат мрачни фобии и обсесии спрямо политическата другост и никога не използват името на Бога, за да си разчистват сметките със своя опонент.

Юлиана Методиева