Проф. Мирослав Янакиев
1923-1998



Думи на:

Радосвет Коларов
Розалина Новачкова
Мирослав Дачев

Александър Иванов




"Мой учител е Александър Балан, който казваше: "Аз учех, давах ука, а сега съм в самота, висока самота." Моята самота не е висока - не ме изоставяйте" - пошегува се с печална усмивка проф. Янакиев, обръщайки се към аудиторията, когато му връчвахме сборника, посветен на неговата седемдесетгодишнина. Един от най-търсените, обсаждани за мнение, за консултации учени естествено не можеше да се чувства изоставен. В изблика на шегата му освен любовта към младите хора, съпътстваща го през целия му преподавателски път, имаше сякаш и заклинание, отдалечаващо другата самота.

Ние, учениците му от различни поколения, минали през неговата "ука", нямаше как да го изоставим. Дори превалили години, се нуждаехме от него. Стана обратното. Изостави ни той. На 9-и ноември самотата се стовари върху нас. Катедрата в многолюдната ни аудитория остана празна. В перифразата на Балан единственото нещо, казано напълно искрено, беше самооценката за собствената му величина. Висотата на проф. Янакиев се състоеше и в това, че той не беше в състояние да я почувства и разбере. Разбирахме я останалите.
На 9-и ноември изгубихме учен и човек с уникално място в нашата филология и хуманитаристика, както и в личната съдба на много хора. Проф. Янакиев създаде еталон, трудно достижима мяра за живеене в науката. За него тя беше - изцяло - интелектуално приключение, пробив в стената на утвърдените истини в търсене на нови идеи, "непочтително" усъмняване в господстващата парадигма, щом тя е остаряла, стоическа готовност да понесе гнева й, както и готовност да предаде идеите си на други умове, да ги разпръсне сред своите ученици. Той напомняше монаха, последовател на Николай Кузански, изобразен на една гравюра от XVI век, в момента в който пробива с любопитната си глава небесния звезден купол и надзърта в отвъдни светове. За това надзъртане се заплаща и трябва да сме готови да се разплатим щедро - беше веруюто на учения. Защото науката не се нуждае от чиновническо, прилежно служене. Тя се движи напред чрез ереси.
Като се започне още от края на 50-те години, когато внесе идеи на кибернетиката, семиотиката, математическото изследване на езика, проф. Янакиев беше на гребена на новото, в състояние на трескаво експериментиране - независимо от шумните отрицатели и официално непризнание, към които се отнасяше с най-искрено безразличие.
При всички превъплъщения и промяна на научните интереси на проф. Янакиев оставяше, струва ми се, жива идеята за точното, строго описание на научния обект, за улавяне на езиковата материя и нейното "микроскопиране", тезата, че интуицията се опира на имплицитни количествени отношения, които глотометрията (наука за измерване на езика) може да експлицира. С неподражаема елегантност проф. Янакиев деконструираше - както бихме казали днес - понятия и идеи, зад чиято външна престижност надничаше пустота. Миналият през тази школа филолог се заразяваше за цял живот със скептицизъм към лесното и красивото, неаргументирано говорене, зареждаше се с лабораторна аналитична стръв да обяснява, да открива закономерности.
Проф. Янакиев не парцелираше, не ограждаше - нито научните обекти, нито своето собствено място на изследовател. Той беше екс-центричен в най-добрия, най-благородния смисъл на думата. Във време, когато тясната специализация се считаше за добродетел, той потърси мостове към математиката, психологията, неврофизиологията. Имаше мощно аналогово виждане - през погледа му науките предлагаха една на друга модели за обясняване на разнородни класове явления. С широка енциклопедическа подготовка той четеше лекции по старобългарски и съвременен български език, стилистика, стихознание, информатика, семиотика. Естествено, в този широк кръгозор на филолога езикът и литературата не се мислеха като ведомствено непроницаеми, разграничени обекти. Книгата "Българско стихознание", излязла през 1960 г., положи в изследването на стиха фонетичния подход, изведен в цялостен теоретичен модел. Тази монография разтърси, извади от рутинния й унес нашата филологическа общност. Цветан Тодоров споделяше, че единствената книга, която е сложил в багажа си, тръгвайки за Париж през 1963 г., е била "Българско стихознание".
През целия си живот проф. Янакиев се вълнуваше от проблемите на общуването, от предаването и съхраняването на информация. Като се започне от проблемите на кода, мине се през изследване на "идиолекта" - устройството за производство на съобщения, което се намира в мозъка на човека, и се стигне до обучението, въздействието върху невръстните носители на езика. Интегративният импулс на учения в тази насока стига до идеята за диалогистиката - наука за общуване в най-широк смисъл на понятието - със себеподобните, природата, предметния свят. Тази наука трябваше да съдейства за екологизиране мисленето на човека - изпълването му с добронамерена съпричастност (пантеистична отвореност) към заобикалящия го свят в противовес на себичния антропоцентризъм.
Тази наглед утопична идея проф. Янакиев беше превърнал в практика на своя живот. Той умееше да сдружава не само науките, но и хората. Той унищожаваше границата между себе си и своите ученици по един безпрецедентен начин. През 60-те и 70-те години кабинетът му беше отворен за посетители досред нощ. В неговите представи науката не се създаваше в отшелническа самота, а чрез колективните усилия на много хора. Та как без такива усилия би била възможна грандиозната обработка на повече от шест милиона графични думи във връзка с подготовката на фреквентния речник на българския език, останал, за съжаление, неиздаден. Проф. Янакиев раздаваше на своите ученици всичко най-добро, което имаше у себе си, подаряваше им идеите си. Към авторското право се отнасяше с насмешка. За него беше важно една идея "да работи" (любимата му дума), да е инструментално приложима. В този смисъл тя не можеше да бъде нечие притежание. Науката не беше място за патентоване, чинопочитание, съревнование. Тя беше място, където група съмишленици равнопоставено вършат обща работа.
Тези и още много други неща научавахме от текстовете и поведението на проф. Янакиев. Тези уроци, преподавани с добродушна ненатрапчивост, бяха трудни за усвояване, оставаха винаги ненаучени докрай. Особено поведенските им максими. Образът на човека и мислителя Мирослав Янакиев, Учителят, който можеше всички тези неща, носехме през годините с любов и благодарност и тревога за това, което не сме. Сега извън този образ остават единствено текстовете на Учителя.
В памет на Роман Якобсон през 1982 г. проф. Янакиев писа за спрялото "биологическо сърце" на учения и като антитеза - за писменото слово, продължаващо "да разнася идейната кръв на великия лингвист в плътта на науката за словото". Тези думи по право могат да бъдат отнесени към проф. Янакиев - за спрялото му, уви, сърце и циркулирането на духа му в съзнанието на поколения филолози и хуманитаристи.

Радосвет Коларов





Тепърва ще се разказват митове и даже вицове, ще се оценяват идеите и постиженията му, творчеството му, ще се определя мястото му в българското езикознание, приносът му в образованието. За много от нещата, които проповядваше още, е рано да се приемат, защото той вървеше далече напред пред всички. Но така или иначе и тези, които го обичаха, и тези, които го мразеха, днес признават, че си отиде една нестандартна личност, един ексцентричен ерудит, способен да гледа напред, способен да стресне всекиго с новаторските си хрумвания, един енциклопедист с възможности да съединява традицията с бъдещето.
На такъв човек, разбира се, му беше много трудно в онази епоха, когато истината беше една, и то одобрена и благословена "отгоре". Но трудно му беше и затова, че тогава всеки некомпетентен, но с претенции човек, добрал се до някакво място в йерархията, си позволяваше да поучава и да заклеймява специалистите, да ги поругава, да се гаври с труда им, с изследванията им, със знанията им. Отричаха се цели раздели на науката, а учените бяха обявявани за врагове на народа и на прогреса. Така се случи и с новата стилистика на професор Янакиев, плод на двадесетгодишни точни и скрупульозни изследвания, при които истините бяха безспорно доказани и с математически методи. Намери се един горски, който реши да съсече учения. Намериха се и хора, които го подкрепиха, искаха обяснения от съгрешилия професор, унижаваха го, сваляха му учебници, заклеймяваха го, за да угодят на развилнелия се лесничей, който смяташе, че с учените може да се разправя силово като с бракониери, а не с научни аргументи и факти.
След като по неведоми причини привърши с изявите си в художествената литература, този горски започна да поучава учените. Заклейми литературоведи за това, че се стремят към модерни методи на изследване, научи историците как да търсят и да доказват научни факти от миналото и реши да се набърка в образованието. Най-напред обясни, че български език не трябва да се изучава, защото той нищо не е запомнил от граматиката, но е запомнил разказа "Старият вол". Дали разказът се учи в училище, за да се запомни, е друг въпрос, но че той не беше запомнил нищо от граматиката личеше и от устните, и от писмените му изяви. Та този човек реши, че разбира от стилистика и се втурна да разгроми най-големия специалист в тази област у нас, още повече, че беше много обиден, че текстовете на неговите произведения не били четивни. Не можа горкият да разбере, че художественост и четивност са две различни и независими една от друга характеристики на текста.
Когато размаха сопата и започна да пише хули срещу Янакиев и неговата стилистика, пожелахме да му отговорим с научни аргументи, но и от в. "Народна култура", и от в. "Стършел" ни казаха, че срещу депутат няма да пуснат отговор. Бяхме решили да чакаме, но после си помислихме, че не е хубаво на умряло куче нож да вадиш. Днес обаче дължим на паметта на професор Янакиев да изясним как стои въпросът със стилистиката, която той създаде с желанието бъдещото поколение да говори и да пише по-добре. Първият учебник за училищата, чийто автор беше и проф. Янакиев, беше спрян. Но той не се отказа. Упорито се бореше стилистиката да влезе в училище и подари и идеи, и изследвания на други автори. Днес стилистиката пронизва цялото обучение по български език. Децата от малки, до четвърти клас се занимават с редактиране, сухите лингвистични истини са подчинени на езиковата практика, на нуждата да се изгражда висока езикова култура. Учениците, а често и техните учители не знаят на кого дължат това обновление в езиковото обучение. Но филолозите знаят кой е изследвал и внедрил тези научни истини в училище. Понякога се правят, че са забравили, защото им харесва ролята на първооткриватели. Проф. Янакиев не се сърдеше на това, че други се подписват за автори. За него беше важно бъдещите граждани да имат по-висока езикова култура. Продължи да изследва и да твори и да достига до нови и нови истини и в лингвистиката, и в областта на образованието. Добре, че никой не успя да го откаже от идеите му и те останаха при нас.
Почивай в мир, учителю, истината все някога ще бъде призната от всички.

Розалина Новачкова




Само преди година - ноември 1997 - в своя текст "Креаторите и консуматорите от гледището на семиотиката", проф. Мирослав Янакиев сподели едни от своите последни тревоги. Никой не предполагаше, не искаше, не вярваше, че те наистина ще се окажат последни. Никой не се осмели да определи и по отношение на какво точно те са тревоги: отвеждаха и към кризисната ситуация в научните парадигми, и към ефектите на съвременните образователни системи, към смисъла на възпитанието изобщо; интонациите в тях принадлежаха на филолога, но тембърът им звучеше човешки загрижено. А и филологът като че ли бе попроменен. Пътят към един нов хуманизъм, както Ал. Иванов сполучливо определи житейското и творческото дело на проф. Янакиев по случай 70-годишния му юбилей, сякаш бе стигнал до остротата на точката, от която не само се виждат всички възможни посоки, но и трябва да бъде избрана една от тях. Вярната. И не тази, която в метафоричната й одежда знаем като естетически Монбланизъм и която служи на малцина избрани, а отвеждащата към Всички, полезна за Всички в и без това обърканото ни съвремие.
Симптоматично може би беше, че проф. Янакиев сподели тези свои тревоги в текст, посветен на един от неговите собствени ученици. Назова ги: тревоги за начините, по които се ползва словото, звучащото слово. Тревоги семиотични, "вече не само езикови, а семиотични тревоги". Защото днешният ден - беше го усетил безпогрешно - не просто сблъсква креатори и консуматори, а повече от всякога изисква позиция. Позиция честна и същевременно човечна: неприемаща в своята научна обоснованост света на псевдонещата, но и несамообвиваща се в студенината и алиенацията на елитарната научност, а стигаща до хората от най-ранна възраст с една-единствена цел - да им помага. Най-малкото, от което се нуждае все по-силно семиотизиращата се днешност в неговото разбиране, са елитаристките кръгове и терминологичните замъци; аутизмът - пак в това разбиране - от който боледуват съвременните семиотици, не помага за толкова необходимия диалог, а увеличава неспособността за разговор. Казвал ни го е, разбира се, и преди да го напише. Казваше го и след като публикува този текст. Ние като да бяхме съгласни - та кой избрал за себе си полето на словото, би си харесал ролята на консуматор? Но дали сме усещали дълбочината на тревогата в звучащото слово, което при проф. Янакиев винаги бе повито и в не чак дотам лесните за разгадаване присъствия на хумора и иронията?
Семиотиката, верен на непокорния си именуващ дух, проф. Янакиев наричаше знакознание. А като се знае позицията му по отношение на това как да се усвои подобно знакознание и колко то е значимо като обществено поведение, мисля, че алонимът му е човекознание. Семиотиката в неговите възгледи бе повик за човечност: четене и тълкуване на човешкото ежедневие като знаково осъществена текстовост, като комплекси от словесни и несловесни въздействия, които - усвоявайки ги и помагайки и на другите да ги усвоят - би трябвало да ни стимулират да бъдем по-толерантни. Семиосферата, която той чертаеше в нашите представи, бе преди всичко човешки пренаселена. Вероятно затова толкова често напоследък при него се среща думата "човечество". И не човекът идва заради знаците, а те заради него: общата семиотика е нужна на човечеството, за да може то, човечеството, да изгради свой по-достоен образ. Семиосфера, в която енграмите на озлобеност ще бъдат сведени до възможния минимум и в която механизмите на семиотичното поведение ще възпитават разбиране-което-сдобрява. Човекознание хуманно в своята мисловна нагласа, изтъкано от добронамереност и като такова - съпътствано от тревоги.
Днес си мисля, че всъщност много често в разговор със свои съмишленици и последователи, под формата на уж загрижености за самите нас, той споделяше тревоги. Но как не сме усетили, че когато е цитирал как към края на своя жизнен път други са оповестявали горчилките, натрупани в паметта им на честни филолози, е загатвал и своята?, как в егоизма на собственото си битие не сме забелязвали, че в разговорите си с него ние много често, без да си даваме сметка, сме били в позицията на консуматора, и че Той, Учителят, в незабелязаността на скромното, е раждал креативното, без да ни го показва и огорчава? Че в "честни филолози" важно е не толкова и не само да бъдеш филолог, но преди всичко честен?
Днес не ни утешава, че поетовите думи "Не е смъртта за него смърт" са верни за Него. Защото проф. Янакиев бе изцяло насочен към живота, към това как съвместното живеене може и трябва да бъде по-добро. Пред мен са негови непубликувани думи от 1997 г., но казвани другаде, по други поводи и по други начини: "...човешкият труд си струва труда, когато помага на колкото е възможно повече хора да станат способни мирно да се разбират с колкото е възможно повече хора". В една изящна параграма Н. Георгиев писа преди шест години, че проф. Мирослав Янакиев никога не бе славил мира в полето на филологията. Визира се, вероятно, неговата непримиримост при отстояване на правотата на научната парадигма, неговата усъмненост в непоколебимостта на научните парадигми изобщо. Но ето че полето на филологията неизбежно се пресича с полето на хуманността и че мирът, без излишно да бъде славен, се превръща в смисъл на диалога. Това кредо осмисля като че ли целия жизнен път на проф. Янакиев - заради него, казва той, е вървял от трезво реалистичния Роман Якобсон към структурализма на пражките кръжочници и американските семиотици, и заради него е допускал правотата на всеки друг, различен от неговия път. Един наистина завиден път, в който всяко друго - и като субектност, и като парадигма - мислене, е приемано не само като възможно, но и като равноправно. Смятам своята научна парадигма за лингвистика, която се разгръща в семиотика. И към тези свои думи проф. Янакиев веднага добавя, че е възможно и друга парадигма, друг начин на мислене. Всяка Другост е добре дошла, стига да е част от пътя към новия хуманизъм. "Може да се мисли и другояче": с тези думи проф. Янакиев сигурно е посрещал всеки един от нас. Той, който не се боеше от различието, успяваше освен да го усети и оцени, още и да го толерира.
"Повлия върху мисленето на мнозина и не превърна в свое продължение никого", писа за него Н. Георгиев. Днес ние имаме шанса да покажем, че именно това е съдбата на голямото дело: не да ражда свои продължения, а такива, които освободени от съзнанието за принадлежност, да дописват същото. Защото ако наистина искаме този свят да стане малко по-удобно място за живеене, отколкото е сега, което бе и голямата тревога на проф. Янакиев, не можем да не се съгласим за онова, което все още не ни достига: разбирането-което-сдобрява. И да се опитаме, отърсени от всякаква научна елитарност, да го търсим и постигаме. А това ще рече, че вървим по същия този път към новия хуманизъм, който проф. Янакиев неусетно чертаеше. In medio stat virtus. Но пътят към нея трябва да не се извърви докрай.

Мирослав Дачев




Напусна ни така, както беше живял - тихо, без да занимава другите със себе си.
За всички нас, които знаехме (би трябвало да знаем - беше очевидно!), че това е тежко болен човек, смъртта му беше изненада. Бяхме свикнали да мислим - и не бяхме неправи, - че той е константа, непроменлива величина в иначе хаотичната ни вселена.
Напусна ни тихо. А загубата тепърва ще осъзнаваме. Както тепърва ще осъзнаваме и истинската стойност на неговото дело.
Но сега аз искам да говоря за друго.
Искам да говоря за добротата, която в представите на професор Янакиев, изглежда, беше единствената цел, единственото оправдание и единственият смисъл на всяко човешко усилие. "Учителят трябва да бъде благ",цитираше той често Ян Амос Коменски. "Човекът трябва да бъде благ",беше убеждението на проф. Янакиев. Проповядваше алтруизъм и за него това не беше просто красива дума - етимологията й (от лат. alter "друг, различен") беше непрекъснато в "светлото петно" на съзнанието му.
Когато преди години отидох на специализация при Янакиев в университета, той ме попита: "Сега с вас какво ще правим?" Смутен и патетичен, аз рекох: "Дошъл съм да ви стана ученик..." "Аз нямам ученици!" - сопна се Янакиев много рязко.
Да ме прощава Господ, помислих си тогава, че и това е начин човек да бъде суетен. Трябваше да мине доста време, за да разбера, че - както винаги - Янакиев е бил напълно искрен и че в думите му нямаше и следа от суета. Той наистина беше убеден, че единствената ценност на човечеството е човекът. Той наистина смяташе, че човекът - не "човекът с главна буква", а обикновеният, единичният човек, аз и ти, сме безценни и незаменими. Не го блазнеше суетната академична игра на школи, учители и ученици. Напротив, боеше се, че авторитетът на "учителя" може да потисне, може да попречи за изявата на онова уникално и неповторимо нещо, което съществува у "ученика". Всъщност, беше доста взискателен към хората - искаше сами да вземат решения и сами да понасят последствията от тях, без да могат да разчитат на подкрепата на "авторитет".
Мощният теоретичен ум на Янакиев разшири представата за другия - по-добре различния - до възможните й предели: за него различният не беше просто другият човек, нито другият народ, нито другата култура. За него другият, различният беше всеки обект от живата и дори от неживата природа. И всеки друг, различен й било то човек, животно, предмет или природно явление - има ценност, каквато ти нямаш. В отношенията между различните той виждаше предмета на общата семиотика. В уважението към ценността на другия той виждаше единствения начин да цениш себе си.
Този възглед, изискващ да разглеждаме моя "аз" наравно и в обкръжението на всички останали "аз"-ове, трудно си пробива път в индивидуалистичното ни съзнание. Трудно разбираме, че той придава нова и по-голяма ценност именно на "аз"-а. В едно интервю (в. "Век 21", 19-25.I.1994 г.) Янакиев казва: "Аз останах верен на виждането си, че човек, за да се види отстрани, да разбере ценното у себе си, трябва да се опита да се отчужди не само от средата си, но и от самия себе си. Да гледа на себе си като на среда, в която расте нещо стойностно. Да се стреми то да се засее и да поникне на благодатна и благородна почва."
В науката, в научния метод Янакиев виждаше начина "да се отчуждиш от себе си", да се видиш "аз" между "аз"-ове, да достигнеш до реална оценка за собствената си ценност. Щеше му се този възглед да се възпитава още в училище, за да се създаде едно поколение по-толерантно, отколкото сме ние, и по-малко склонно към предубеждения, заблуди и насилие.
Професор Янакиев не беше просто добър човек. Той имаше мъжеството да бъде целенасочено, съзнателно и активно добър в един доста неподходящ за това свят и тази му смелост аз никога няма да забравя.

Александър Иванов