Правата на човека
и културното наследство

По време на Генералната асамблея на ИКОМОС през 1996 г. в София президентът на организацията проф. Роланд Силва ми предложи да се включа в малка работна група по подготовката на документ, третиращ правата на човека по отношение на културното наследство. Документът трябваше да визира Всеобщата декларация за правата на човека, където очевидно аспектите на културното наследство липсваха. Приех, защото партньорите в работната група бяха стари приятели - проф. Кшищоф Павловски (Полша) и Дину Бумбару (Канада), а и участието на Роланд бе винаги стимулиращо. Впоследствие кръгът се разшири.
Спомням си, че веднага потърсих Всеобщата декларация по софийските книжарници и сергии и никъде не я открих. Така безуспешно я бях търсил и през 80-те години. (Впрочем и днес нe е лесно тя да бъде намерена - през тази юбилейна година Представителството на ООН в България я издаде, но едва в 20 000 екземпляра.) По-късно с учудване установих, че и моите западни партньори имат подобни затруднения.
Плодът на нашия близо двегодишен труд по документа (в него десетките гъсто изписани листи бяха сведени до една страничка) бе приет през септември т. г. в Стокхолм и под формата на Декларация на ИКОМОС ще бъде разпространен в дните на юбилея. Този кратък документ е само "върхът на айсберга" от размисли, разгорещени спорове и оживена кореспонденция. Оказа се, че в темата за правата на човека върху наследството се пресичат всички фундаментални и противоречиви въпроси на опазването на наследството (както впрочем в глобалната тема за правата на човека - всички въпроси на демокрацията).
Първите разговори в работната група започнаха от правото на човека да не бъде лишаван от паметта на своята среда. В един променлив свят, където всичко е лабилно и временно, човекът търси сигурност и стабилност чрез връзките си със своите корени, със закодираните в средата спомени за събития и личности, с осезаемите и неосезаемите свидетелства за своята идентичност - вечни репери, които осмислят и озаряват с вечност и неговото собствено битие. Той има правото да познава, да ползва това наследство, да му се наслаждава, да бъде сигурен, че и неговите деца ще имат духовното право да го притежават. Очевидно, при една демокрация това право е неотменно, равно за всички, включително и за тези социални групи, които по различни причини не притежават внушителни и трайни свидетелства за своите корени: австралийските аборигени, американските индианци, българските цигани - те също имат права, свързани с крехките следи от своето скиталчество по земята. От друга страна, това е право и на бъдещия човек - той трябва да получи от днешното поколение своето съхранено автентично наследство. Тези права са по принцип застрашени от времето и от човешката дейност, но особено в периоди на преход, икономически кризи, природни бедствия и войни. Едно цивилизовано общество е длъжно да защити правата на човека върху наследството, като съхрани най-ценната му част. Статутът "Паметник на културата" е именно форма на юридическа защита на тези права.
Дотук нашите разговори протичаха безупречно, при пълно единомислие и взаимно удовлетворение. Тази идилия бе нарушена в момента, в който погледнахме на паметника на културата от друга гледна точка - като на възел от разнопосочни интереси, които противопоставят човешките права от различно естество и на различни равнища. Например Държавата (правото на обществото) може да изисква цялостно експониране на един ценен археологически паметник; градската управа (правото на местната общност) - да предпочита неговото затрупване под необходим градски паркинг; а собственикът, получил терена по реституция (правото на индивида) - силно да желае неговата ликвидация, за да изгради там жилища за себе си и за своите деца. Този конфликт между правата е съвсем естествен. В недемократичните общества надделява правото на по-силния - политически, икономически или физически. Демокрацията създава правила, които хармонизират различните интереси и защитават интересите на общността, при това - и на утрешната общност, лишена днес от свое равностойно представителство. А правилата са неизбежно свързани със задължения. Статутът "Паметник на културата" по цял свят регламентира именно една система от правила, задължения, ограничители, изисквания, свързани с опазването и използването на наследената среда. Да ги отричаш по принцип означава да не разбираш същността на демокрацията. Затова бях смаян, когато през 1991 г. чух Ал. Джеров, по това време председател на Законодателната комисия към НС, да споделя, че статутът паметник на културата на Рилския манастир, току-що отменен от правителството на Д. Попов, бил атрибут на тоталитаризма (неговата мисъл намери тогава кристален израз в думите на една благоевградска журналистка: "Тоталитарната власт превърна Рилския манастир от национална светиня в паметник на културата.").
Проблемът е, че задълженията предполагат определени ограничения на някакви човешки права. Силата на тези ограничения е различна - тя варира в зависимост от типа демокрация (или липсата й), от икономическите възможности на Държавата и от историческите традиции. Тук споровете в нашата работна група се разгоряха особено бурно. Например, правото по отношение на наследството неизбежно накърнява свещеното право на собственост, от което никой не може да бъде произволно лишен (чл. 17 от Всеобщата декларация). Статутът Паметник навсякъде утежнява или ограничава в определена степен тази собственост и създава конфликти. Руски колега заяви направо, че единствено държавната собственост върху паметниците може да осигури тяхната защита и достъпност - там частната собственост трябва априори да бъде изключена. Възразих му, че статутът Паметник няма нищо общо с вида на собствеността и че човек не може да бъде лишаван от правото да притежава паметник, но бях париран от въпросите: "А защо у вас Държавата е собственик на съкровището, намерено във вашия двор, както и на всички археологически паметници, включително и на цели археологически резервати? Защо във Франция всички катедрали са държавна собственост?" Тогава холандският колега уточни, че при тях не само че Църквата притежава своите храмове, но и всякакви действия по тях са изключени без съгласието на собственика (в България не е така). Освен това в Холандия собственикът има правото на половината от стойността на съкровището, открито в неговия имот, а в други страни - и на пълната собственост върху него. Тук френският колега сподели, че ограниченията спрямо частната собственост върху паметниците еволюират исторически - ако днес би трябвало да бъде гласуван френският Закон за паметниците от 1913 г., той нямал никакви шансове. От своя страна аз дадох за пример решението на нашия Конституционен съд от 1996 г., с което бяха отхвърлени тоталитарните текстове в действащия Закон, даващи правото на Държавата да отчуждава паметници. Всички представители на западните демокрации в един глас ми възразиха, че в това няма нищо тоталитарно - възможността за експроприация на застрашен от разруха паметник или на много ценна археологическа зона (Белгия) е иманентно право на демократичната държава, регламентирано и от Европейската конвенция за архитектурното наследство, ратифицирана, впрочем, и от България. Тук присъстващият американски колега завистливо въздъхна, но видимо се успокои, когато чу от мнозина, че политически съображения, свързани със загуба на ценен електорат, почти изключват тази възможност.
По време на споровете се натъкнахме на определено противоречие между член 17 на Всеобщата декларация (правото свободно да се наслаждаваш на изкуствата) и чл. 12 (правото на ненамеса в личния живот и жилището на човека) - например прочутите "трабули" в Лион (вътрешни пасажи, които разкриват красотата на средновековната структура на кварталите) са реално недостъпни за гражданите, тъй като най-често са частна собственост - появява се неизбежен конфликт между собствениците и града.
Особено деликатна се оказа материята за правото на човека да участва в процеса на вземане на решения по съдбата на един паметник. К. Павловски бе категоричен, че това право трябва решително да се ограничи с оглед на "егоизма на собственика", като даде за пример много страни (Франция, Англия, Белгия, Гърция и др., вкл. България), където Държавата има върховно право да дава статута Паметник и да определя съдбата на този паметник. Холандецът остро възрази, че ако една местна общност не желае този статут, никой не трябва да й го налага и че именно в това е същността на демокрацията...
В споровете се очерта голата истина, че демокрацията никога не е една и съща, че тя съвсем не означава безконфликтност и че изобщо светът е несъвършен (не бе необходимо да ми го казват). Но заедно с това се разкри, че истинската демокрация притежава безценни инструменти за разрешаване на конфликтите, за хармонизиране на интересите по отношение на наследството. Те допълват възможностите на почти единствено прилаганата у нас и предимно забранителна "юридическа защита".
Така конфликтът с "трабулите" в Лион днес сполучливо се разрешава чрез т. нар. договорна защита - градът договаря със собствениците да отворят за гражданите тези вътрешни пасажи, срещу което общината се задължава да поеме разходите по тяхното осветление и почистване. Широко се прилага и стимулационната защита, при която неизбежните ограничения, свързани с един паметник, се компенсират със серия от изгодни стимули за собственика му: парични компенсации, субсидии, заеми и особено - солидни данъчни облекчения. Съществуват разнообразни форми и на дидактична защита, при която широко и убедително се популяризират стойностите на паметниците, мотивите за тяхното обявяване, правата и задълженията, свързани с техния статут, и др. Действа, разбира се, и традиционната защита, осигурена чрез правото за формиране на традиционни граждански сдружения в защита на застрашени паметници - така са били отхвърлени комуникационният пробив през квартала "Старият Лион", електроцентралата край Дунав в културния пейзаж Вахау (Австрия), метрото през античния некропол в Атина, разрушаването на Девическия колеж на Ф. Л. Райт в Токио, ликвидацията на комплекса "Тур и Такси" в Брюксел и др.
Ето така може да бъде изградена гъвкава и балансирана система от права и задължения, от стимули и ограничители, създаващи консенсус (една ключова дума в речника на демокрацията!) между правата на човека по отношение на наследството в гражданското общество.
Разговорите на тази тема не можеше да не ни отведат и до широкото поле на европейската и световната интеграция. Какво става там с правата на човека по отношение на наследството? Защитени ли са например правата на населението на една държава по отношение на паметниците, свързани с нейната история, но намиращи се на територията на друга държава? Ако бяха перфектно защитени, то българските училища в Букурещ и Истанбул нямаше да бъдат разрушени. Осигурени ли са правата на човека за свободно движение по традиционни културни маршрути, отразяващи богатството и единството на универсалната човешка култура? Въпросът става излишен, ако тръгнете по културния маршрут през Косово, за да достигнете до уникалния Манастир в Дечани. Приложимо ли е правото на човека за свободен достъп до европейското и световното културно наследство, според емблематичния принцип "наследството на един народ е наследство на човечеството"? Това право е очевидно ограничено от Шенгенския ред. Истинската реализация на правата на човека по отношение на наследството зависи от осигуряването на едно друго човешко право, посочено в чл. 28 на Всеобщата декларация - "право на социален и международен ред, при който правата и свободите, провъзгласени в тази декларация, могат да бъдат напълно осъществени".
Когато този ред настъпи, вероятно няма да има нищо по-лесно от това да си набавиш Всеобщата декларация за правата на човека. А може би няма да има кой да я търси...

Проф. д-р арх. Тодор Кръстев