Националният дебат
за културата


Той се състоя между 30.11 и 1.12 в София, като инициативата за неговото провеждане, международно участие, обхват и тематична насоченост бяха предопределени от едно основно убеждение, споделяно и като българска позиция, и като констатация на официални международни структури: "...културата като консолидиращ феномен подпомага формирането на гражданско общество като алтернатива на властта" (В.Болто - началник дирекция "Културни политики и дейности" при Съвета на Европа, Страсбург). От тази гледна точка организирането на дебата надхвърля далеч изпълнението на отделни елементи от програми на Съвета на Европа, в които участва и България; подобни срещи дават възможност да се прецени докъде сме стигнали в усилията си за постигане на
такъв тип общество. В този смисъл дебати по проблемите на културната политика са необходими и за в бъдеще; на тях може да се гледа като на своеобразен опит за самоосъзнаване на състоянието, в което се намира нашето общество. Именно от тази гледна точка някои от възловите идеи, разгънали се в дискусионното поле на дебата за културната ни политика, заслужават по-специално внимание.

На първо място стои проблемът за позициите и разбиранията на участниците по отношение цялостния модел на културната ни политика
. "Промяна" е най-често употребяваната дума и когато става въпрос за описване на състоянието на културата, и когато се говори за конкретните измерения на културната политика. Безусловна е проявата на стремеж към отдалечаване, изменяне, преобразяване, транформиране на някакво състояние, възприемано от всички като незадоволително. Проблемът е в това, че опитите за откъсване от незадоволителния статус на настоящето теглят в различни посоки и се схващат по твърде превратен начин. Което сведено към проблема за т.нар. консенсус в областта на културната политика, означава просто липса на такъв. Струва ми се, че причината за това не е отсъствието на добри намерения в повечето участници (дискусията, слава Богу, бе лишена от вечното ирационално противопоставяне, характерно за политическите прения), а по-скоро в самото схващане за това що е културна политика. Към това трябва да добавим общо-мирогледните позиции на участниците, тяхната обвързаност с културното "производство" (неслучайно анализът на печата, отразяващ темата "културна политика", доказва затворения характер на дискусията в пресата, която се води основно между културната администрация и институциите) и, за съжаление, обикновеното незнание. С една дума, липсата на консенсус за културната политика не е проява на очевидна злонамереност, а ехо на мъчителната транформация към гражданския дискурс. Доказателство за това е и осезателната изява на два основни възгледа в дебата, които условно бих нарекъл "носталгичен" и "провиденциален". Избягвам съзнателно противопоставянето им, защото и в двата, наред с рационални отблясъци, битуват заблуждения и невярни представи. Но докато в първия настроението е определено от печалната осъзнатост, че няма връщане назад, то при втория бодростта е засенчена от невъзможността да се напипа уверен брод. Първият тип умонастроения се илюстрират от твърдения като: "Правим преход към едно несъвършено общество..." (Вл. Малеев); (сякаш досега сме живели в съвършенство ! - Б.Д.); или "МК да накара МС да впише културата като приоритетно направление..."(Др.Ненов). Към втория тип схващания следва да причислим несръчното подразделяне на етапи на културния ни живот през последните години: "...преодоляване на трудностите и оцеляване на културата в условията на тежка икономическа криза..." (вече отминал) и предстоящо "...развитие на културата по пътя на европейска интеграция." (Ст.Райчевски). Възприемане на културата като тяло, което следва да се подбутне къмто Европа (този път) е удобно, но поражда сложни проблеми дори пак в рамките на подобен механистичен възглед. Например: как културата да се развие или клъцне тук-там (да се "издигне цялата култура" или част от нея ?), за да се интегрираме; и след като се интегрираме, какво от това? (Културата на Ирландия например е "по-интегрирана" в Европа от българската и не намирам, че от това нейните проблеми са по-малко.) Именно тук и двете вече очертани позиции скланят една към друга и сякаш единодушно (консенсус?) тръбят едни и същи искания. Те са учудващо еднообразни: преференции, отмяна на данъци, отчисления и такси, създаване на специализирани фондове, пропорционално разпределение на тези фондове, помощ за творческите съюзи и закони, закони, закони... За книгоиздаване, за кино, за телевизия, за фондове, за движими паметници, за недвижими паметници, за книги, за изобразително изкуство и галерии и пр... Не липсват и заявки (адресат: Министерство на културата), определими като куриозни: регулиране пазара на художествени ценности, като се даде възможност за участие в пазара и на музеите и галериите (?! - Б.Д.) или "Да се осигури спазването на Закона за авторско право". Освен очевидната наивност на някои от предложенията, зад тях прозира недвусмислената защита на съсловни и корпоративни интереси. Тук трябва да спомена, че подобен тип защита не може да бъде определена като неестествена: нормално е да направиш опит да се вместиш в пространства, които са незаети или да се стремиш към осигуряване на своето съсловие. (Друг е въпросът дали това може или трябва да се осъществи.) Но в усилията за корпоративна защита и спасяване личи нещо друго, което е много по-обезпокоително. Това е неистовото желание да се създаде системата за разпределение (защото това е съдържанието на преобладаващата част от пледоариите по културната политика) и тази система да бъде фиксирана, споена и циментирана от ненакърнимите обръчи на юридически формулировки, постановки, законови актове и документи. Защо все пак се говори толкова често за законови уредби и като че ли по-малко за култура? Безспорно, от една страна, това се дължи на осъзнатото схващане, че предстоящият да бъде обсъждан и гласуван Закон за закрила и опазване на културата не е в състояние да изпълни надеждите, които са му възлагани - т. е. е свръхочакванията са налице (това е само една от причините да съм убеден дълбоко в неговата ненужност). Но се случи и другото, от което се опасявах - претенциите за законови интервенции в областта на културата не намаляват, а тъкмо обратното - умножават се. Разпространението на епидемията "искаме закон" вирее благодатно на почвата на корпоративните интереси - от името на съсловието най-леко се говори, когато става дума за защита на интереси. Леко се извършва и припокриването на обхвата на защитата на този интерес с благородната цел за защита на цялата култура или голям сектор в нея. Впрочем подобни разбирания месеци наред се репродуцираха от печата, и то като рязко противопоставени: от една страна, министерството, убиец и гробокопач на културата - от друга, обединени поборници (включително от различни политически образувания), защищаващи пак и отново не какво да е, а цялата култура. Много интересно би било да си представим, макар и хипотетично, какво би станало, ако бъдат изпълнени буквално всички радикални предложения. Сценарият - привлекателен за описание, не се различава от всяка друга утопична картина на света: абсолютно регулирана система (т.нар. регулиран пазар), в която различни административни тела (в зависимост от въображението на адепта различни по обхват, но винаги справедливи, спазващи закона и винаги произлизащи от съсловието), напасват идеално и хармонично присъствието на културните дейности и структури. И най-важното - разпределят благините... Понякога хоризонтът се смръщва, появява се враг - поп-фолк, кич или нещо подобно, но смущенията са временни и тъй като всичко е в здрави ръце и се прави в името на "истинските стойности" (често срещано заклинание по време на дебата), нещата са под контрол. Финансовите проблеми отсъстват или се решават също бързо и леко - "Министерството на културата казва на Министерския съвет..." и някак си нещата се уреждат така, че изпълнението на финансовия план може да се води от малко гишенце, сместено в някой трафопост в жк "Люлин" (7-ми микрорайон). Зад тази картина, която хем е скърпена как да е, хем е толкова категорично красива, че изпълва със съмнение самите й прокламатори, прозира бакалска хитрина - да се поиска невъзможното, за да се отпусне макар и малко. Картината е позната, но това не означава, че не следва да се безпокоим. Обезпокоителното е това, че ситуацията издава нещо много дълбоко залегнало в българската културна практика, нещо, което за съжаление още дълги години ще властва в нея - това е неунищожимата страст, нагласа и привлекателна мощ на клиентелизма. Ако трябва да бъде казано с други думи, дебатът разкри, че в областта на културната практика все още преобладаващият тип взаимоотношения между културна администрация и съответните дейности са "искане - даване" - с различни оттенъци на пазарлъка и в много по-малка степен "предлагане", срещащо (и произлизащо от) двете страни в нерегулиран пазар на идеи. Действително е трудно да внушиш някому, че ако е недостатъчно продуктивен по отношение артистични проекти и предложения, това поставя под въпрос не само ефективността на съответната структура, но и необходимостта на нейното съществуване. Това е въпрос, изместен сякаш извън скобите на дискусията и към него могат да бъдат добавени още много. Например - възможно ли е да съществува българско кино без киноиндустрия (или обратното); проблемът за наличието (а не липсата) на пари и ограничаване на творческата свобода; икономика и/или творчество и т.н. Проблеми, засягащи същността и стратегията на културната политика, останаха неспоменати за сметка на преобладаващо съсловната проблематика и това подсказва, че все още липсва адекватна реакция спрямо настоящата ситуация. Тя все още е непълно осъзната, все още е недооценена, което предполага и все още монологичен тип присъствие на субектите на културната дейност, демонстриращи предпочитания към "требването" вместо към "предлагането".

От голямо значение е и позицията
на министерството - другата страна в търсения диалог. Това, което следва да бъде споменато по негов адрес, засяга отново същия тип проблеми - необходимостта да се идентифицират и формулират основните направления в културната политика. В това отношение ориентацията е вярна и идеята, че: "...цивилизационна и културна промяна може да се постигне чрез механизмите на самата култура, разбирана в нейния най-широк смисъл" (Р.Чернева) е предпоставка за това. В определянето на двата типа цели - непосредствените, т.е. тези, които изискват директната намеса на министерството, и координиращите - тези, които изискват осъществяване на връзки с други институции и субекти обаче, трябва да настъпи пренареждане и преразпределение. Никак не звучи убедително, че непосредствените цели в политиката на едно министерство следва да бъдат идентифицирани с гарантиране свободата на творческата изява, ненамесата в творческите планове на културните институти и творците или създаване на условия за участие на всички в културния живот (състояние различно от достъп за всички). По-скоро обратното - това би следвало да бъдат резултатите от културната политика. Не е възможна ненамеса в творческите планове на институции и творци при положение, че самото министерство осигурява средства за субсидиране на проекти и конкурси (печеленето на проект означава неглижирането на други проекти). Конкурсното начало не е гаранция за творческа свобода - то е гаранция за изразходване на средствата в определено направление. Гаранции за творческа свобода би имало тогава, когато съществуват достатъчно много възможности за изпълнение на проекти чрез субсидирането им от много и различни източници на финансиране. Това означава определен пазар със съответното търсене и предлагане, но в този случай ненамесата на съответния орган също не може да се формулира като цел на определена политика - тогава просто никой няма да се интересува от подобни прокламации.
По сходен начин трябва да се гледа и на проблема за т.нар. културен туризъм. Фактът, че той е "културен" и България е осеяна с паметници, ражда илюзията, че проблемът може да бъде категоризиран в аспекта на непосредствените задачи на отделно министерство. На втори план остава и се загърбва много по-важният проблем, свързан с факта, че културният туризъм е преди всичко инфраструктура (каквато у нас няма), че в него от основно значение е асфалтираният път, хотелът и ресторантът с чисти тоалетни, а не паметникът на културата, защищаван (да ме простят колегите изкуствоведи) от ЮНЕСКО.
В споменатите проблемни полета (творческата
свобода, статусът на артиста, участието на всички в културния живот, културният туризъм) ролята на Министерството на културата е преди всичко координираща; и при най-добри намерения то не е в състояние да покрие напълно съответната област и е само един от факторите (друг е въпросът дали може да поеме основна роля или не), който би довел до съответните изменения, дефинирани в аспекта на едно бъдещо развитие като цивилизационни.
И обратното, целите на културната политика като: организиране и действие на фонд
"Култура", програми по образование по изкуства и култура; мениджърски стратегии, културни мрежи с използване на съвременни технологии, културно коопериране, преструктуриране на системата за опазване на паметниците на културата и т.н., са не само непосредствени цели, но и задачи, покриващи напълно компетенциите на министерството. Те са изпълними в рамките на неговите възможности, поради което следва да бъдат детайлно и точно разработени като стратегия и изпълнение. Действието им в едно близко бъдеще е предвидимо, ефектът от тях ще е положителен, защото всички те подкопават явлението клиентелизъм и стесняват пространствата на неговото съществуване и възпроизвеждане. Всички те изпълняват и още една обща и много важна функция - анимират и активизират цялостния културен пейзаж, създават потенциал, който влече към промени и евентуално към онова, което е ядрото на съвременната културна политика - промяна, движена и реализирана чрез механизмите на самата култура.
Тогава следва да очакваме принципно две неща: затихване на напрежението между противоположни мнения, с които в момента се разстрелват тела, наричащи себе си страни по спор, но практически неводещи общ разговор, и второ, пропукване на обсадата на клиентелизма, обсаждащ административните устои. Току-виж се спуснал и подвижен мост, върху който при един следващ дебат да започне нещо като диалог.

Борис Данаилов