Критикът като Некритик

или колко е сладко да си Некритик,
мирно, с една дума положително!
Отдавна не съм споделяла нещо по-интериорно публично. Малко ми е неоклюш: дали ще се изразя максимално точно, дали ще бъда разбрана достатъчно точно... Дали ще успеете да не го приемете лично - въпроси, които ме тревожат, не крия. Това, което следва, не е научно съобщение, а писмо. Към хора, които хич не е сигурно, че точно сега се интересуват от такова. Но пък 10 минути за какво не ги хвърляме в тоя живот.
Никога не съм искала да бъда критик. И не станах. Учих театрознание, защото се вълнувах от театъра, имах някакво перо и още на I кръг по режисура Филипов ме спраска. За което от днешна дата съм му благодарна - нямаше да бъда Добчев, а да си по-малко талантлив и режисьор, не си струва. Дори е срамничко. Театровед може да си всякакъв - прочиташ 30 книги (Дерида и Бодрийар непременно), сасонираш дискурса, жениш се в София и пред теб блесва "Раковски". Съотношението фенове/подигравчии може да е 1 към безкрайност, но на кого му пука? То дори може да се тълкува като доказателство за ярка индивидуалност.
Дотук с шегичките и стреличките - те са само антре.
Пътьом да подчертая, че всичко "в хола" е very и only personal. Затова не очаквам да се съгласите с мен и смирено се надявам искреността ми да изкупи крайността ми. Знам, че съм крайна, но това е една от целите на упражнението.
Направила съм табличка за по-голяма прегледност. В нея по Ленинов почин се опитах да разгранича Критика от Некритика (за да можем някога евентуално да се обединим). Като всяка графика тя не изчерпва живия живот, като всяка измислица асоциациите с познати лица са плод единствено на въображението на възприемащия. И като всяка лична постройка - е спорна по природа.
В противните случаи не бих ви занимавала с нея.

  Критикът Некритикът
Театърът е нещо, за което е квалифициран да се изказва лично преживяване, което понякога търси да бъде съпреживяно
С критическа дейност се прехранва се забавлява
Ходенето на театър след дълъг брак прибиране вкъщи лятна привечер "може би точно днес ще я срещна"
Докато гледа театър, рационализира и пише увода наум потапя се и преживява
Писането за театър труд откровение
Идеалният спектакъл майсторският, пипнатият, евроинтегрираният онзи, който ти засяда в гърлото
Повече спектакли - повече обекти за анализ и класификация повече фрустрации и копнеж по Спектакъла
От гледна точка на театъра, ако можеше да ни я каже, е най-противният зрител - иска да го разчлени, да му направи една вивисекцийка, да го пренареди и се ядосва, ако в резултат спектакълът е починал - театър "Одеон" е зрителят-мечта - в състояние на временна интелектуална амнезия е, радва се, дразни се, плаче и се кикоти - театър Глобус
У театралите буди уважение или презрение обич, гняв и други чувства
Не иска да е режисьор, актьор, драмописец - защото критикът е над тях би искал да пробва - някога, някъде, за малко
Е слуга на кръгове - приятелски, естетически, политически собствените си пристрастия, вкусове, несъзнавано и несбъднато
Е способен да оскучи, пишейки, и представление на Теди Москов да те разсмее и когато рецензира Андрей Калудов
Адресат колегите критици онези автори, зрители и читатели, настроени на същата честота
Език наукообразен, често несхващаем, богат на заетости, оскъден откъм инвенции нервен, сочен, неочакван, разпознаваем
Мотив себелюбие споделяне
Стремеж да бъде обективен да убеди четящите го в ценността на своята субективност
Заблуда че неговото дело някому е нужно че някъде диша творец, който би повярвал,че се е провалил
Комплекс за ученост на Спящата красавица
Страх че може да се конфронтира с настоящи, бъдещи и бивши работодатели че може да бъде груб, неточен, остър, неправ, прибързан - че може да нарани човека, ролята, решението
Обсесия че остане ли безработен - телефонът му замлъква; че ако системата го изплюе, го изплюва и гилдията, и животът че перото е ръждясало; че едва ли отново ще има порив да го употреби
Нагласа учител, наставник ученик, дете
Самочувствие професионалист изкушен любител
Цел себедоказване себеизразяване
Медийно присъствие периодично и редово неритмично, рядко, впечатляващо
Признание годишната награда на САБ умен според него човек да му каже "евала"
Възнаграждение власт и пари трибуна
Скандалът "да пази господ!"- депресия, прегрупиране блатото се разбутва - еуфория, празник за егото
Социализация свой за своите, чужд за чуждите ничий, маргинал
Степен на свободност спрямо извънхудожествени съображения нулева клоняща към безкрайност
Самоидентификация институцията, в която работи образът на бога или църквата в нас - всичко, което индивидът преживява като Бог, което е най-висша негова ценност
На Критиката гледа като на занаят, а икона му е професионализмът "професионализъм" е мръсна дума, зад която се крие отсъствие на вълнение и сакралност
На Некритиката гледа като на есеистично бръщолевене, зад което се крие отсъствие на информационен багаж "свещ, запалена от друга свещ", както обичаше да ни припомня нашият Любо Тенев



Разбирате, че когато говоря за Некритика, аз говоря непросто за това, което бих искала да бъда, а за онова, което съм убедена, че си струва да бъде пищещият за изкуство и в частност за театър. Когато ви поглеждам, се радвам - в тази аудитория не са малцина, които по моите аршинчета са некритици. Ситуацията в родината благоприятства тяхното/нашето множене. Кой би могъл днес у нас да се облегне на приходите си от хонорари? Те са символични, за да не ги наречем обидни.
За мен театърът и съответно обговарянето му са изкуство, а превръщането на едно изкуство в професия е акт дълбоко вулгарен. Един любим мене човек - Т.С.Елиът, го казва така: "Така си е, пък и така трябва да бъде - поезията не е професионално поприще, а игра на дилетанти." Изкуството е такова, когато извира от замисленото сърце и развълнувания мозък - това винаги се усеща от тъй наречения реципиент - бил той зрител или читател. А сърцето често е в кататоничен сън. Събира, но мълчи. Червата, обаче, са бебенца, които казват "ам". Да пишеш по поръчка, в срок, в строга честотност е нещо, което не мога да не уважавам - то значи отговорност, дисциплина, relibility - на теб може да се разчита. С една дума - професионализъм. (Тук е мястото да поясня реда от таблицата, третиращ понятието "професионализъм" - за Некритика, както и за Твореца изобщо, той е постигнат и преодолян, той не изчерпва неговата битност, не е цел, а владеене на средствата - важно е изразяемото, а не изразителите. Критикът не може да мине отвъд-професионализма, неговият таван е майсторлъкът.) Кои са тези, обаче, сред нас и нашите познати, които всяка сряда получават провокация, прозрение, идея и нуждата да ги опишат. И Ромео дори не е конгениален на себе си. Това просто е психофизически невъзможно. Ако за миг се абстрахираме от тази реалност и провидим идеала - некритикът по природа действащ като критик, ще попитам - кому е нужен? Кой днес сверява часовника си - авторов или зрителски, според критическия показалец? И още по-натам - кому някога критиката е оказвала ефект, освен на стагнация, във времена, когато е ползвана като оръжие на политическа идеология? Била ли е някога някъде фактор? В природата ли й е нещо и някого да променя? Едва ли. Не съм се справила исторически, но ми се струва, че тя се е родила от желанието Разговорът да продължи, да се отложи замлъкването на виолата, угасването на прожектора, обръщането на последната страница. А някой, който не се е чувствал достатъчно обичан в дома си, в общността или от самия себе си (имам теория, че коренът на всяко зло е липса на любов), е решил да си достави значимост, давайки оценки. И е превърнал тази красива потребност да облечеш в думи изпитаното в институционален властови нагон, с което е обрекъл родената като рефлексия и саморефлексия критическа дейност на класическо презрение от страна на творците. Тогата на арбитър не е истинският костюм на критика - нито има съд, нито две страни по делото. Не вярвам, че и ролята на посредник му е дълбоко присъща. И най-очарователният сватовник не би могъл да изработи сляпа неделя. Тя или се случва, или не. Сляпата неделя е онова, което в нашия жаргон наричаме магия. Доказателства, аргументи, умозрения и конструкции - това не е от арсенала на Некритика. Той заимства инструментариум от науката, колкото сладкарят от чувала сол - само щипка за цвят, понякога. Тръгне ли да пълни чекмеджетата с етикети: тема на спектакъла, идея, конфликт (което всички завършили в НРБ сме обучавани да правим), той се превръща във всичко онова, което Некритикът не е и не може да бъде.
Колкото до самоидентификацията на критика (да го наречем с по-общото наименование "театровед", защото в чист вид днес у нас, освен че няма Некритик, няма и Критик), аз съм склонна да твърдя, че тя се изчерпва с неговата служебна позиция по хоризонтала и вертикала-институция, в (не дори за) която се труди, с участия в журита и комисии, проекти или казано игриво - тя се измерва от неговото вписване в макета. Интеграцията значи, че съм оценен, търсен, дишам. "Интегриран съм, значи съществувам". Но постът, позицията е нещо менливо, поради което самоидентификацията се оказва функция на конюнктурата. Днес ме има, утре не. Не е ли тъжно? И наистина ли е безалтернативно? Аз не вярвам.
Не вярвам, че Бог ни е задал служители, по вярвам, че ни е направил по свой образ и подобие: творци. Разбира се, не на всеки му стиска. Както всичко, и това е плод на личен избор, който пък е плод на духовно стъпало.
Самоидентификацията на индивидите в наш'та гилдийка е споена в най-интимна хватка и с принадлежността към някой от няколкото самозародили се и взаимозахранващи се с негативна енергия "клубове по интереси" - всички тук присъстващи знаем кои са Монтеките и кои Капулетите. Няма да табулирам и техните разлики не само защото става дума за друго, но защото ми се струва, че приликите им, особено в методиката на революционната борба, са далеч повече от реалните им различия. Въпросът, които не ми дава мира, откакто враждите на театроведите са влезли в устата и на нетеатрали, е следният (аз съм известна с наивните си въпроси): Каква е тая баница, заради която не даваме покой на Шекспировия шедьовър? Хилядолистно ли е тестото й, че кара тъй шумно да куркат червата на кочияшите, и ненавистта сред двата файтона хора, колкото сме, да расте, но не старее? Максималният хонорар, за който поне аз съм чувала да е предлаган на театровед, е половин милион лева за селекция на Варненския фестивал. Тази мизерна за вложения труд зарплата ли е емчето...? Едва ли. Баница по-скоро няма. Има самоидентификация чрез принадлежност и илюзия за някаква власт, сфера на влияние и пр. Достойнството на продаващия се аз го разбирам точно като проф. Шойлев - ако ще се продаваме, то да е за половин милион долара. Ще знаеш, че си осигурен - ти, децата ти, родителите ти. За толкова ще докажа, че спектакълът "Котка върху горещ ламаринен покрив" във Военния е спектакълът на новото време. Срещу колко, обаче, Кева Апостолова например нарушава конвенцията автор/редактор и съкращава фразата "Котка върху..."!? - Потрес!" в отговор на нейна анкета? И срещу един пробит долар даже не. Просто от страх, имагинерен някакъв, дори не реален, страх да не падне петънце върху отношенията й с Ламбрев, Петринска или Министъра на войната - бог знае. Очевидно някакъв род отношения са й по-скъпи от собствените й отношения с истината - че спектакълът е негледаем, което съм сигурна, че е факт и за нея. Очевидно не е смутена, че се изхрачва на доверието, гласувано й от колега, който за пръв път (естествено и за последен) се отзовава, и то неформално, на нейна покана за присъствие в повереното й от гилдията списание "Театър" (дали пък от гилдията?). От какво е подобен абсурден страх? Какво който и да е от нас има - за да може да загуби? Въпросът ми е съвсем конкретен. Екзистенциалният му прототип звучи така - колко струва онова, което земен може да ти отнеме? Струва точно толкова, колкото това, което може да се купи с пари. Нищо. Толкова по въпроса за не/зависимостта на критика от медиата, за която пише.
Колкото до взаимоотношенията на критиката с театъра, не мисля, че българският театър заслужава по-добра критика. Не пренасям приказката, че "Всеки народ заслужава своите управници", най-малкото защото българските критици едва ли управляват нещо друго освен семейния си бюджет. А защото по-добра критика българският театър би могъл да желае само в една посока - тя да е "лоша" с него, толкова лоша, колкото той заслужава. По традиция на него му се спестяват естетически разобличения. В миналото "отрицателна" рецензия обикновено значеше идеологическа разфасовка - днес официална идеология няма, освен, разбира се, интегрирането в европейските структури, на пръсти се броят и критичните критически рецензии.
Като цяло критиката ни се отнася към театралните автори - и млади, и утвърдени - като дружинна към питомците си: "аз съм по-умната, повече четим" (което в много случаи е вярно, но е без значение, защото, както каза Теди, "някои го могат, други хич", ако и Фуко да им е броилка), та продължавам с нагласата на дружинната - "повече знам, затова ще ме слушаш. Пък и ти сега растеш, ако и да ти е бяла брадата, трябва да те поощрим, да намажем с риванол коленцата, да не травмираме крехката ти психика на творец, да не пречупим крилете на вдъхновението ти" и прочие все така, като към дебил, в най-добрия случай като към юноша бледен. Когато някой, нейсе, вземе, та помисли, че кралят е гол, то излиза нещо от рода на " Представлението мисли себе си, използвайки категориите на културните тоталности и в тази обща субектност режисурата безсъмнено няма строга концептуална структура и функционира синкопирано чрез ансамблите от изкази, които определят себе си чрез игра на формални аналогии или семантични подобия и прочие бла-бла-бла." (Фуко и А.И.) "Думи, думи, думи" срещу сцени, сцени, сцени. Куц на кьорав може да помогне, но куц на куц - хич биля. И безпомощни се залъгваме, че ни има, мерим си на кого му е по-къса - на режисьора или на критика, и наричаме това художествен процес, а то е жива картина на два трупа, които си правят изкуствено дишане.
Едно нещо знам - естествено банално - има много животи за всеки от нас. Но точно този е единствен. И кратък. Няма време за тъпи спектакли, тъпи книги, тъпи филми, тъпи свалки, тъпи разговори. Ако нямаш вик - замълчи. Ако нямаш някого, когото копнееш да видиш - остани си вкъщи, заспи и сънувай. Ако няма книга, която да ти се чете - напиши я. Ако няма спектакъл, който да те вдъхнови - нарисувай теленце под дръгливия вол. Така разбирам честността в отношението към Божия дар, наречен "споделяне на съкровености", и неговите форми - приятелство, изкуство, любов.
А некритиката е следа от кръв по снега след убождане с роза - трябват роза, сняг и кръв - нищо повече.
Благодаря за 10-те минути от вашите единствени животи!

22 януари 1999
ваша, и на двата файтона Аве Иванова


Бел. ред. Тексът на Аве Иванова е достатъчно провокативен, за да отвори поле за дискусия по проблемите на театралната ни критика. Ще предоставим място и на други мнения.








жанр:
писмо
позиция:
свръхсубективна



Писмото е отправено към членовете на секция "Драматургия и театрална критика" към САБ, присъствали на семинар, посветен на проблемите на театралните критици днес у нас, провел се на 23 и 24 януари 1999г. в Цигов Чарк. Останалите доклади ще бъдат публикувани в сп. Театър.