Съмнения около
живия музей

- В края на миналата година НХГ отбеляза своята 50-годишнина. Според някои изследователи на 24.11.1948 г. просто е извършен административен акт, който е трябвало да утвърди "народната власт" като първосъздател на всичко в държавата. Има се предвид съществуването преди това на Народния музей и на Държавна художествена галерия.
- Понеже и аз съм изследовател (занимавам се и с българското изкуство на XX век), смятам, че това е ненужно политизиране. Неправомерно решаваме, че щом нещо се е случило през този период, то трябва да бъде отречено или неглижирано. Разбира се, аз също бих искала много по-рано в България да е била създадена самостоятелна художествена галерия. Да, колекцията има своята предистория, тя започва да се събира още през 90-те години на миналия век. Тогава не само художествената сбирка, но и библиотеката е била в рамките на Народния музей. Действително в края на 30-те години е била изградена държавна художествена галерия. Това обаче е изложбена зала, асоциирана към Художествената академия, а не институция със своя колекция. Идеята да се обособи Художествената галерия се реализира през 1948 г. Закъснял акт - в другите страни това е станало значително по-рано. Основата на галерията е именно художествената сбирка на Народния музей. Не е вярно, че се започва с прост сбор от картини, тогава в колекцията са били включени и много други произведения. С узаконяването на автономната институция започва и нейното развитие, друг тип функциониране, доста бързо постъпателно попълване на колекциите.
- Какво е вашето разбиране за същността на съвременния музей?
- През XX в. на няколко пъти има нихилистично отричане на музея като отмряла институция, поне в европейската история. В същото време музеите съществуват, и то с все по-интересни архитектура и музеографски виждания. Защото изкуството е най-многостранният продукт на човека. А и естетическата му страна се възприема по хиляди начини. Обществото има нужда от различен тип контакти с този полифоничен продукт - на различни възрасти, в различни ситуации, с различни цели. Днешният музей няма нищо общо с музеите от миналия век. Той е изключително живо и динамично пространство на контрасти и контрапункти, на сложни ситуации, които провокират рефлексите ни, отпращат ни по различни мисловни орбити. От такъв именно музей съвременният човек има нужда. Защото в нашия безумно динамичен свят той има нужда от стабилитета, който всеки музей дава, от панорамната, по-обща гледна точка. Когато, форсирани от медиите, сме склонни да се плъзнем по повърхността и да излетим по допирателната, музеят неочаквано ни показва същности и ни закотвя в тях. Перифразирайки Питър Брук, аз съм за живия музей. В него не просто са складирани и събират прах непобутвани с десетилетия художествени ценности. Живият музей непрекъснато чете от тези ценности и разчита стари и скрити послания. По колкото по-неочакван начин, толкова по-добре. Зависи от таланта и от компетентността на сътрудниците. Образец за мен е музеят "Орсе" в Париж. Когато беше открит, сред французите имаше много възражения и критики, дори в професионалните среди. Те видяха много преобърнати и неочаквани неща. Не само заради включването на кино и фотография. Изведнъж прокълнатите салонни художници заеха престижни пространства. Интересен социологически и естетически прочит. Нашите реалности обаче са по-различни от подобни идеали. Нямаме традиция. Многократно в нашата история изтриваме и започваме все от нула. А за музея това е доста вредно. Защото той като институция е с идеята за традицията, за разбирането й. В художествени и дори в изкуствоведски среди понякога се сблъсквам с доста неразбиране, с изключително субективни критерии. Наскоро ми се наложи едва ли не да се оправдавам, че в нашата експозиция на съвременно българско изкуство е изложена само една десета от колекцията ни. Художниците пътуват по света и би трябвало да знаят, че никъде няма стопроцентно представяне. Идеи и концепции се защитават от много по-малък процент, отколкото е нашият. А ние винаги се вълнуваме дали в изложбата е показан татко ни, приятелят ни... Това не позволява да се види, че когато предлагаме определена гледна точка, тя има своя логика - трябва да се влезе в нея и да се разбере как ние прочитаме и интерпретираме, например развитието през 60-те и 70-те години. За съжаление, у нас няма респект към историческото мислене и по-обективното представяне на процесите. Лично аз съм се сблъсквала драстично с липсата на адекватно отношение към музея и към работещите в него. Много славно е да пишеш във вестник, но съвършено безславно е, ако добре познаваш своя дял от колекцията, мислиш върху него и се опитваш да го предложиш по нов, различен начин. От самото начало на професионалната ми дейност ме е вълнувало това, че само десетина имена се споменават като велики български художници. А в изобразителното изкуство сме талантлив народ. Имаме значително количество художници, по различни причини забравени, подценени и дори останали неизвестни. Картините на много художници са извън държавните сбирки. Така шансът им да влязат в контакт с публиката рязко намалява. Затова да извадиш име, процес или тенденция, да напишеш или да възкресиш една страница от историята, е изключително необходимо и полезно. А мястото за подобна изследователска работа е именно музеят.
- Доколко обаче НХГ днес има възможност да се превърне именно в жив музей?
- Музеят би трябвало да има много сериозна държавна подкрепа. Няма я. Защото не се осъзнава, че когато човек влезе тук, той изпитва уважение не само към музея и не толкова към културата, а към държавата. Нашите депа са всъщност стелажите, сковани преди 45 години, когато галерията е дошла тук и когато фондът е бил 20 пъти по-малък от сега. По световните музейни правила пространственото съотношение депо към експозиция е десет към едно. При нас е просто почти наопаки. НХГ не разполага дори с едно елементарно превозно средство! Хубаво е, че се създава реставрационно ателие. Нашите реставратори имат високо реноме, но нямат дори елементарно оборудване. Същият проблем има и фотолабораторията. А в подобни неща е задължително да се инвестира, те не са лукс, а основа на дейността в музея.
Звучи абсурдно, но нашият музей се финансира само за заплати и частично за консумативи. Всичко друго осигуряваме със собствена дейност: сертификати, реставрация, поръчки за фотолабораторията. Това обаче не може да покрие разходите за техника.
- Какви са вашите приоритети в управлението на НХГ?
- Ние отворихме вратите на галерията и направихме неща, които надявам се, ще останат и ще се запомнят. Вложихме изключителни усилия да правим проекти и да кандидатстваме с тях пред международни и наши фондации за субсидии. Защото НХГ трябва да бъде активно обществено средище. Изключено е живият музей да разчита на някаква постоянна, непроменена от десетилетия експозиция. Затова през последните четири години организирахме над 30 изложби. Някои от тях, като изложбите на Кирил Цонев, на Иван Милев, на Александър Божинов, "София-Европа", "От Народен музей към Национална галерия" достойно биха могли да бъдат показани навсякъде. Като изследовател аз лично особено държа на типа изложби, който ние вече предложихме. Винаги съм била против "художническите изложби". Защото не всеки гражданин може да трепти в синхрон с емоциите на художника, без да го интересува кога, къде и защо е създадена картината. Имаме огромна културна публика, която не е художническа. Тя се интересува от културния факт и от по-общата културна позиция. Ето защо НХГ се опитва да наложи утвърдения европейски и световен модел за представяне на художественото наследство. Това изисква пълно познаване на нещата и мислене върху тях, за да се поставят нужните акценти, да се изгради плътна информационна картина. Освен това съм убедена, че в никакъв случай не бива да се затваряме за процесите в изкуството, които протичат в момента.
- Каталозите на галерията са издадени през 1971 г. и са морално остарели. Предвиждате ли издаването на нови? Има ли НХГ намерение да представи българското художествено наследство в дигитален формат?
- И двата каталога са правени по световния модел за научен каталог, но оттогава колекцията многократно се е обогатила, а и те отдавна вече са библиографска рядкост. Надявам се отново на подкрепа от фондации, за да издадем нови каталози. Чуждестранна фондация е готова да финансира гид на НХГ с три части - старо, ново и съвременно изкуство. Проектът предвижда и издаването на CD-ROM. Освен това отново ни помага Центърът за изкуство "Сорос", който изключително добре разбира нашите проблеми. НХГ е сред първите, включени в техния проект за създаване на компютърна банка данни "Български арт регистър".
- Въпреки че Сметната палата още не се е произнесла по ревизиите, проведени при вас, във вестниците бяха публикувани твърдения за финансови злоупотреби.
- За съжаление и двете ревизии просто трябваше да докажат, че тук се случва нещо финансово нередно. Стигнаха до заключения, които не издържат никаква критика. Едно от обвиненията засяга издаването на сертификати. У нас се заражда пазар на изкуство и естествено възниква необходимост от документи, които удостоверяват автентичността на произведенията. Няма нормативен акт, който да определя кой и при какви условия има право да издава сертификати. Подобни актове няма и в други страни, само че там пазарът се е формирал доста по-продължително. НХГ изработи наредба, която определя как и от кого се извършва тази процедура, през какви етапи минава и как се заплаща. Преди да дойда тук, сертификати са се издавали от отделни сътрудници, но върху бланка и с печат на галерията. Правили са го, поемайки само лична отговорност, но ангажирайки институцията и получавайки изцяло за себе си хонорара. Това е недопустимо. Първо, получателят на подобен документ трябва да има сигурност, че зад него стои апробирана и контролирана експертна оценка. Второ, когато човек извършва подобна дейност като сътрудник на галерията, коректно е част от хонорара да влиза в касата на галерията. В момента хонорарът се разпределя така: 40 процента за галерията и 60 процента за човека, който извършва този труд. Сертификатите се подготвят задължително в извънработно време. По-важното обаче е нашата гаранция, че сертификатите се правят именно от специалистите в конкретната област. За над 300-те сертификата, издадени от НХГ за този период, аз нося пълна отговорност и ги гарантирам с подписа си, върху който се поставя печатът на галерията. Вторият екземпляр от тях се съхранява при нас - могат да бъдат подложени на експертна оценка и смятам, че биха издържали и най-висок професионален критерий. Така за три години и половина си създадохме сериозен авторитет в тази област. Вече всички уважаващи себе си галеристи и колекционери се обръщат към нас. При това не само защото нашите сертификати с цената си от една минимална работна заплата са по-евтини от тези, които издават експертите на СБХ... А упреците са, че сертификати се правят от хора, които не са лицензирани - за финансовите ревизори лицензирани са лица, преминали през двуседмичния курс на Агенцията за приватизация. В България вече има навярно стотици художници и всякакви други хора, които са завършили тези курсове. Впрочем сред хората, които издават сертификати, има също лицензирани, понеже са чели курсове в семинарите на агенцията. Аз нямам лиценз и не искам да имам. Мисля, че това е нелепо. Министерството на културата не се е произнесло по тези въпроси, въпреки че сме го приканвали. Затова действаме според своята вътрешна наредба. Обаче според ревизорите ние неправомерно се обогатяваме. По тяхна препоръка прекратихме издаването на сертификати. В резултат нашите специалисти ще извършват тази работа частно, а сертификатите им ще бъдат на лични формуляри. По този начин НХГ като институция ще бъде зачеркната от тази дейност и няма да получава приходи от нея. Понеже с гарантираното качество на сертификатите ние може би накърняваме нечии интереси.
Оказа се, че е проблем и субсидирането на проекти от фондации. Става дума за нова практика и бих могла да допусна, че нашите финансови власти не са съвсем наясно по нея. Само че, когато им се дават професионални обяснения, би трябвало да ги вземат предвид. А биха могли да се обърнат и към самите фондации за справка. Оказва се, че средства, които сме получили от Европейската комисия, от фондации като "Про Хелвеция", "Културконтакт" и други, не са приход. Въпреки че без тези субсидии не бихме могли да правим изложби и издания. Според нашите финансови власти това е "непланиран преразход на бюджет". Абсурд е да се твърди подобно нещо за извънбюджетни субсидии, получени срещу творчески проекти. А и няма как тези средства да бъдат планирани като разход, след като получаването им зависи от конкурс. Мисля, че незаслужено сме потърпевши от действията на задкулисни сили с не особено благородни цели.

Разговаря Борислав Борисов
















Разговор
с доцент
Ружа Маринска,
директор
на Националната
художествена галерия