Кръстан Дянков
(1933 - 1999)


Кръстан беше роден артист. Артистична беше още самата му външност. Мустаците му - като тези на Салвадор Дали - приличаха на източени антени, чрез които той общуваше с други, непознати светове. И в очите му имаше нещо от пламъчетата на художника, на непоправимия приключенец. Завършил английска филология в Софийския университет, той посвети целия си живот на една мисия, която най-много подхожда на артиста - претворяването. Претвори на български език огромни обеми от най-доброто в съвременната американска литература: Стайнбек, Колдуел, Чийвър, Ъпдайк, Милър, Сандбърг и особено Фокнър, ненадминатия майстор на модерния роман, когото представи на нашия читател с неотстъпно постоянство и системност. Той беше сред ония, които издигнаха нашия превод и го превърнаха във високо изкуство - с компетентността на литературоведа и културолога, с безкомпромисния подбор на превежданите произведения, с тънкото познаване на техния език и с никога неотслабващата любовна, истински писателска грижа спрямо българския. Такъв пример не може да се изгуби докрай дори и във времената на невротична пазарна надпревара, устремена към най-ниския общ знаменател. Стилът на Кръстан беше еталон за качество - блестящ, безупречно елегантен, естетски изтънчен, художествено чувствителен като самия него, като облика и поведението му. Струва ми се, че в нашата култура задълго няма да има друго толкова цивилизоващо присъствие. За онези, които не са имали привилегията да общуват с този рядко надарен и всеотдаен литератор - лично или чрез делото му, нека набележа някои от жалоните на професионалния му път: редактор в сп. "ЛИК", "Обзор", "Българско фото", "Съвременник", драматург в театър "София", член-учредител на Съюза на преводачите в България, създател и пръв председател на дружество "Приятели на Америка", преводач на десетки от най-безспорните белетристични творби на ХХ век, автор на още толкова прозорливи коментари към тях, сладкодумен събеседник и в книгата, и край масата, с когото беше късмет да общуваш. С всичко създадено и пресъздадено през годините този събеседник остава сред нас и за в бъдеще. Един български Колумб, който прескочи океана на словото, за да открие Америка за всички ни - макар че кракът му не стъпи там. Един мечтател, за когото никое плаване не може да бъде последно. Дори и това!
Александър Шурбанов



Пиша тези редове, защото отсега нататък, за да видим отново сложния, направен с артистичност и ирония, образ на Кръстан, трябва сами да го сглобим. Има една част, без която той винаги ще се разпада - фотографията. Любимата игра на американската литература е тази на живи картини, тя не се срамува да превръща четенето в гледане, предпочита да говори за движението на чувствата чрез движение на вещите, затова се изкушавам да кажа, че всеки, влязъл достатъчно дълбоко в нея, задължително ще стигне до фотографията. Изкушавам се, но би било несправедливо - за Кръстан думи като "всеки" и "задължително" дрънчат на кухо. Убеден съм, той стигна до фотографията не по нишката на преведените книги, а по нишката на щедрата алчност, която с хъс и неудовлетвореност неотстъпно следваше в лабиринта на своето "тук". Подобно на героите на Лондон, Хемингуей и Стайнбек, той малко се интересуваше от после, въобще или завинаги, искаше да ограби докрай мига и "уловените мигове" му вършеха прекрасна работа, бяха написан със светлина манифест на вкуса му за време. Кръстан поставяше най-високо репортажната фотография и даже определена част от нея, тъй наречената жива фотография - фотография, способна да те накара да изживееш парче чужд живот като свой, да го присвоиш. Щедра алчност. Щедра, защото не се питаш: за какво ми е? Подобно на монолог на пиян в бар преди затваряне, когото продължаваш да слушаш, въпреки че текат броените мигове на собственото ти време... Когато говоря за Кръстан и фотографията, имам предвид, разбира се, годините в списание "Българско фото", написаните текстове, сниманите кадри, но преди всичко острото му чувство за дефицит на реалност, което фотографията трябваше да компенсира. Чувството, че живеем в празен свят, където думите унищожават нещата. Затова си играеше на думи: "Не обичам празници, обичам пълници", казваше Кръстан. Кръстан беше пълник, за Кръстан фотографията беше пълник, за други пълници в момента не се сещам...
Георги Лозанов