Министерството държава

- Нека очертаем най-важните проблеми, свързани с проектозакона за културните ценности и музеите. Кое налага да се смени сега действащият закон за паметниците на културата и музеите?
Чавдар Попов (изкуствовед, доц. в СУ "Св. Климент Охридски", д-р на изкуствознанието): Необходимостта от нов закон е свързана, разбира се, с цялостните промени, които настъпиха в българския обществен живот през 90-те години. Духовната култура не прави изключение от общите процеси; всичко това, естествено, се нуждае от съответната регламентация в новите условия.
Пламен Петров (реставратор, секретар на секция "Консервация и реставрация" при СБХ, член на Националния съвет за опазване паметниците на културата при Министерство на културата): Действащият закон обслужва централизирана система, която не е съобразена с трите вида собственост - държавна, общинска и частна. Създаден през 1969 г., той не отчита промените в отношенията между тях и в момента внася още по-голям хаос. От друга страна, протичат процеси по реституция на културни ценности, правят се опити за формиране на някакъв пазар, появиха се нов тип ценности. Но като че ли още няма готовност за създаване на нова ценностна скала. Примерно землянките, паметникът на съветската армия, архитектурните псевдорезервати от каква ценностна категория са. Или пък банята в София, или Боянската църква...
- Като споменахте банята, какви са проблемите й от гледна точка на закона?
Пламен Петров: От гледна точка на действащия закон няма никакви проблеми. Банята е национален паметник на културата и по действащото законодателство е обект на специализирани дейности от страна на архитекти и реставратори. Процедурата за адаптация на национален паметник беше перфектно проведена и съгласувана с НИПК и министъра на културата. След това Столичната община създаде комисия с председател арх. Лабов, която направи заданието за конкурс, който се проведе и резултатите от него са известни. И в момента, в който тази перфектна процедура по Закона за паметниците на културата е извършена, в медийното пространство започва политизиране, псевдопрофесионална дискусия - същото, каквото става с Националната галерия. Ето класически случай, когато всичко е направено точно по закона, след което различни интереси - творчески, професионални, политически и т.н., искат да блокират по-нататъшни действия.
- А с Боянската църква какво се получи?
Пламен Петров: Боянската църква е приоритетен обект за държавата - световен паметник. Извършва се реставрация повече от 30 години! И в момента, в който главният реставратор на обекта Лозинка Койнова обяви категорично, че реставрацията ще се завърши в обозримо време, министърът на културата излезе със становище, че обектът трябва да се наблюдава две години, за да се разбере дали не са допуснати грешки. Ето нещо напълно непонятно. Парадоксът е, че досега специализираните комисии, назначавани от Министерството на културата, са приемали и оценявали извършената работа като високо професионална. Сега се оказва, че не било така...
- Да се върнем към проектозакона за културните ценности и музеите. Вие сте били в работната група, сформирана от СБХ...
Пламен Петров: Тази работна група бе сформирана след разговор между министъра на културата и председателя на съюза. За съжаление, тя не участва пряко в работата на министерството по законопроекта.
Чавдар Попов: В разстояние на месец и половина се появиха 6-7 варианта на проектозакона с някакви козметични промени за несъществени положения. На практика обаче се променяше само заглавието - от "Закон за музеите (галериите) и за опазването и разпространението на движимите културни ценности" през "Закон за културните ценности и музеите" до "Закон за музеите". Доколкото разбрах, имало е някаква фиксирана дата, до която последният от многото варианти да бъде внесен в Народното събрание. И това наложи да се действа в много кратък срок. Работната група трябваше да съдейства за преодоляване на противоречията и дискусионните моменти в този законопроект. Изправихме се обаче пред добре позната за България картина: нещо се работи (като правило извън професионалната общност), в един момент се оказва, че има някакви несъвършенства и спешно, форсмажорно, се решава, че то би могло да бъде малко подобрено. И всичко се прави някак постфактум. Така че специалистите могат в най-добрия случай - ние точно това направихме - да изтъкнат аргументите, поради които не са съгласни с положенията в закона. Нищо повече не могат да направят. А би трябвало не само много по-дълго време, но и в много по-широки професионални кръгове да се обсъдят принципите на закона, да се приведат примери специално от страните, които също като нас се намират в преход. Имам чувството, че проектът е правен на парче - оттук-оттам нещо попреписано, нещо от стария закон вероятно е останало, нещо ново в съответствие с променената действителност е маркирано... Получава се конгломерат, който смесва понятия. На мен не ми е ясно на какво основание например се разделят движимите от недвижимите културни ценности в отделни закони.
Пламен Петров: Законът за музеите следва да е закон за институцията музей. В музея може да има движими и недвижими ценности, обекти от различен характер. А един недвижим паметник често може да се превърне в движим. Опитвайки се да прави нови закони с погрешна философия, Министерството на културата всъщност отново цели да запази статуквото.
- В протокол от 21 януари на среща в Министерство на културата се казва: "По предложения от нас текст в момента се явява трета философия". Излиза, че се тръгва не от философията към правенето на закон, а обратното, към изготвения вече закон се пригажда някаква философия.
Пламен Петров: Просто е сбъркана философията - това е основният проблем. Новите закони в Чехия и в Полша лансират много категорична концепция за децентрализация. Точно са определени правомощията на държавата по отношение опазването, надзора, финансирането. В Полша например държавата е поела задължението с данъчни преференции и допълнителни облекчения да играе ролята на меценат, като отпуска от своя бюджет само 33% от общите средства за опазване. Точно и ясно е формулирала разходването им и основните правомощия на отделните звена в системата. Нашият проблем сега, по време на прехода, е да направим така, че всеки - от физическото лице, юридическото, общинската власт, държавната - всички "играчи" в областта на опазването да съблюдават общи принципи. Интересите на толкова много звена трябва да бъдат осмислени и балансирани! Общите ни интереси са: първо, да знаем дали това, което притежаваме (държавата или аз), е ценно; второ, ако то е ценно, въведено ли е в някаква система на регистриране; трето, след като е ценно и вече фигурира в регистър, дали за него има програма за опазване (съхранение, реставриране, експониране). Оттук нататък интересите ни вече не са общи и задълженията ни са диференцирани. Частното лице, което притежава културна ценност, е значително по-заинтересовано от държавата тази ценност да се реставрира, да се опазва физически, тя да влиза в обръщение и да добие пазарна стойност. Ако щете, то е заинтересовано тази културна ценност да създава имидж на българската култура и навън. На местно ниво, в общината, отговорността е същата, но интересите изискват приоритетното финансиране да е от общинския бюджет... Не е възможно държавата да финансира изцяло и творците, и опазването на ценностите, и развитието на културата.
Чавдар Попов: Ако държавата действително е загрижена за онези, които създават културни блага и културни ценности, нейната роля, според мен, би се свеждала не до централизирането на средствата и овладяването на всичките лостове за финансиране, а до създаване на максимално благоприятни условия (чрез данъчни и други облекчения, чрез координиране и информационна прозрачност на различните културни инициативи и т.н.) за изявата на българската култура.
- Преди няколко години си спомням, че имаше идея (или решение) частните колекционери да регистрират и каталогизират колекциите си, за да е ясно движението на произведенията. Имаше проблеми около това кой да издава сертификати, кой да разрешава износа, спомням си за противоречия между НХГ и СБХ по този въпрос.
Пламен Петров: Ето например много интересен случай: Ваня Дечева миналата година изнесе във Франция цялото наследство на Данаил Дечев. Мотивира се с това, че тя живее във Франция и не може да бъде сигурна, че в България то ще бъде съхранено и опазено. Във Франция творчеството на Данаил Дечев не буди онзи респект, който би го превърнал в обект на продажба и така България да загуби ценни произведения. Изнесе го, независимо от резервите на НХГ, със заповед, подписана лично от министъра на културата. На летището обаче я върнаха от самолета - служителка на митницата й каза: "Мене не ме интересува заповедта на министъра на културата. Аз си имам началник, а той има друг министър. При нас има други правила за износ". Ето пример за разминаване на две държавни институции. Според законопроекта разрешението за износ на културни ценности се дава от музеите - ясно е, че това не може да е така, след като те са пряко заинтересовани. Разрешението за износ би следвало да бъде в правомощията на държавна администрация - централна (Министерство на културата), или териториална (на ниво област), но не звено на Министерство на културата, а работеща от негово име.
- Като стана дума за износ, има ли се предвид отношението на нашите културни ценности към световните?
Пламен Петров: Културните ценности, както е известно, са материални и нематериални. А у нас говорим предимно за материални. От друга страна, дълго време сме били в изолация и България на практика е непозната за света. При това положение какво ще опазваме, след като ценностите ни не значат нищо за света. Освен това в проектозакона няма никакви данъчни преференции... Нашите световни, а всъщност "световно неизвестни ценности" не могат да стигнат до света. Без преференции и възможности за финансиране от неформални структури, фондации, местни органи, частни лица на практика националните културни ценности отново се обричат на културна изолация.
- В крайна сметка каква трябва да бъде философията на закона?
Пламен Петров: На кой закон? За музеите или за културните ценности? По принцип съвременен действащ закон не може да се направи без ясна концепция.
Чавдар Попов: Общата философия на закона би следвало да е свързана с равнопоставеността на държавната, общинската и частната собственост. И съответно с разпределението на ангажиментите от държавното ниво до частника, до собственика. Трябва да се създаде едно системно цяло, а не някакъв набор от текстове, които взаимно си противоречат.
- В такъв случай опираме до Закона за закрила и развитие на културата. И до всички противоречия, които са заложени още в него, за да продължат в текстовете на Закона за музеите, за ценностите и т.н.
Чавдар Попов: Работата е там, че не е съвсем ясна мотивировката на така формулирания закон. За каква закрила става дума, и от кого? Според моето скромно мнение на дилетант в правните науки голяма част от текстовете в този проектозакон или не могат да бъдат предмет на отделно законодателство, или следва да се уреждат с други закони. Аз вече споменах, че ако изобщо е необходим подобен специален закон, той би следвало да закриля не културата като някакво абстрактно цяло, а конкретния създател на културните ценности. Това не личи да е така от предложените текстове.
Пламен Петров: Изведената в "базовия" проектозакон генерална философия за централизация и превръщане на Министерство на културата в "Държавата култура", концентрирала в себе си всички лостове на управление и финансиране, обрича на неуспех развитието на културата. Малко вероятно е подобна философия да намери поддръжници сред тези, които у нас, а и по света, участват във финансирането и подкрепата на културните процеси. За съжаление това наистина се оказва закон за закрила и развитие на Министерство на културата. Повече от две години като че ли на инат на цялата културна общественост, неподкрепяща проектозакона (единствените му защитници бяха служители в Министерство на културата), той си остана същият (с несъществени поправки) и вече върви към второ четене в Народното събрание.

Разговаря Диана Попова




Разговор
по повод няколко
законопроекта,
подготвяни от
Министерството
на културата